Карол Давид е родена в Монреал през 1954 г. в семейството на преселници от Италия. Поетеса, романистка, авторка на кратки разкази, преподавателка по литература. Със своето творчество се утвърждава като една от водещите фигури на съвременната литература на Квебек. „Импала“, построен като модните след войната фоторомани, е първият ѝ роман, излязъл в Монреал през 1994 г. У нас книгата е издадена с подкрепата на Канадския съвет за изкуствата.
Преводачът Красимир Кавалджиев е роден през 1969 г. Завършва френска филология в Софийския университет и следдипломна специализация в Париж. Превеждал е на български произведения от Албер Камю, Ромен Гари, Патрик Модиано, Морис Метерлинк, Жорж Батай, Юлия Кръстева и др. Носител на Специалната награда на СПБ (2016) за превода си на френски език на „Дилетант“ от Чавдар Мутафов.
Героинята и повествователка на романа „Импала“, публикуван на български език от издателство 'Панорама', Луиза, е отгледана от леля си Анджелина, след като майка ѝ е осъдена вместо баща ѝ за извършено от него убийство. Израснала без родители, един ден Луиза научава, че майка ѝ е в затвора, и започва да ѝ ходи на свиждане, за да открие колко са чужди една на друга. Не след дълго майката се самоубива и всяка година бащата под нова самоличност полага по една роза на гроба ѝ. Веднъж Луиза го издебва и се запознава с него. Това преоткриване на бащата, който винаги е бил една химера, не може да не доведе до трагичен край.
Заглавието на романа е заимствано от марката на колата, която майката на повествователката е карала в нейното детство – шевролет „Импала“, кръстен на вид пъргава африканска антилопа.
В тук поместения откъс от началото на романа, любезно предоставен от издателство 'Панорама', повествователката научава за самоубийството на майка си Кони в затвора.
Благодарим на издателството и на преводача!
КАРОЛ ДАВИД
ИМПАЛА
Превод от френски Красимир Кавалджиев
За да те обичам, излъгах.
Тони Масарели
ПЪРВА ЧАСТ
1
ДЖОНИ КАРСЪН
ИНТЕРВЮИРА СТИВИ УОНДЪР
Не знам вече къде започва и къде свършва тази история. Дали посред нощ, или призори? Как съм заспала? С помощта на алкохол или на сънотворни? Помня само онова телефонно обаждане. Позвъняване, от което ти се обръща сърцето. Питаш се кой си, откога съществуваш, с кого живееш. Струва ти се, че сънуваш, и тогава забелязваш, че смъртта е близо. Преди онази дата никакъв знак не е стигал до теб. После се събуждаш, обличаш тениска, палиш лампите, вдигаш щорите, за да видиш дали светът диша. Светът спи, светът спи, свит на кълбо като куче. Бързо се свива, превръща се в топка в стомаха ти, хваща те за гърлото и повече не те пуска. Просва те на пода и те нокаутира.
Гласът идваше отдалеч – спокоен, улегнал. В него нямаше никаква утешителна нотка, никакво съчувствие.
Съобщаваше за смъртта с неутрален тон, изреждаше числа, думи, задаваше въпроси, на които не бях в състояние да отговоря.
Гласът говореше като новините по телевизията в осемнайсет часа, даваше много информация: дати, имена, места.
Изведнъж каза: „Майка Ви умря. Намерихме я обесена“. Лицето в другия край на линията затвори слушалката без предупреждение. Тогава кръвта потече, разля се по цялата стая, аз вече не помръдвах. Детски кошмар. Река от кръв, която влачи отпадъци с приглушен тътен. Кошмарът се изразяваше само в усещания. Нямаше сцени, нито предмети, само овладян прилив, който отмерваше времето. Трябваше тялото ми да се слее с този маелстрьом, да се превърне в това отвратително нещо.
Бях изгубила понятие за време. Нощта вече непрекъснато ми нанасяше рани, изобщо не ми прощаваше – хващаше ме отново и отново, без да ми остави време да си поема дъх. Светът бе в дробовете ми, топката обитаваше гърлото ми – качваше се, слизаше, настаняваше се в гласните ми струни, режеше ги. Устата ми изплюваше света, избълваше го.
Представях си как са я намерили в общата баня – обесена на душа, с люлеещи се във въздуха крака, как са я откачили. Имала е син белег около шията. Точно преди да сложи край на живота си, опитала да ми позвъни, докато съм спала, за да ми поиска прошка, само че нищо не съм чула. Нито звук.
Живеех до пазара. Рано сутринта камионите сновяха напред-назад, разтоварваха стоката си по сергиите. Сигурно ми се е обадила точно в този момент. Викът ѝ е бил заглушен от виковете на продавачите. Бе се превърнал чисто и просто в хлип, неспособен да прекоси пространството и да ме застигне в моята нощ. Сигурно се е изгубил някъде към булевард „Сен Лоран“ сред други призраци.
В лявата си ръка стискала талисман, който ми бе предаден заедно с личните ѝ вещи. Така изгубих тази, която едва бях намерила след дългогодишно търсене, блуждаене и фрустрация. Кони Ферагамо, майка ми, отново изоставяше дъщеря си. В нощта, в която научих за смъртта ѝ, помислих, че аз също умирам, отнесена от гълчавата на гласовете, от мрака и от душите, които ме умоляваха да ги изслушам за последен път, за да почиват в мир. Много ми се искаше да ѝ простя каквото ми бе сторила, само че не веднага.
Тайландски майки тласкат децата си към проституция, други ги пребиват до смърт; в Бразилия някои са принудени да ги изоставят на улицата. Ескадроните на смъртта се заемат с тяхното ликвидиране. Майка ми замина, без нищо да поиска или да обещае, подчинена на нещо по-силно от нея.
Когато отворих очи, беше нощ. Друга нощ. В другата стая Джони Карсън интервюираше Стиви Уондър. Анджелина, моят ангел хранител, ме наглеждаше през рекламните паузи. Попиваше потта от челото ми, говореше ми нежно. Спах така няколко дни поред, а може би седмици. Времето вече нямаше значение. Вестниците и списанията се трупаха на нощното шкафче. Връщах се от друг свят. Постепенно започнах да ставам, за да се храня, да се мия и да върша дребните всекидневни задължения. Никога повече не говорихме за телефонното обаждане, нито за майка ми.
2
ВЪЗНЕСЕНИЕ
От дните и седмиците, които прекарах на легло, помня гласовете, които стигаха до мен през мрака. Невинаги успявах да ги идентифицирам, те често се пръкваха от нищото – безтелесни, подвижни, измъчени. Днес им придавам форма, оставям ги да ми говорят, да ме обземат, рисувам фреска от звуци. Сега всеки глас има лице и тяло. Отговарям на Кони, чувам я съвсем ясно. Към гласа ѝ се присъединяват и други гласове, които никога по-рано не бях чувала. Така възтържествувахме над смъртта.
От няколко дни Кони се явява в сънищата ми преобразена. Още има син белег на врата, но той ѝ стои като огърлица. Сама е, наистина, ала самотата вече не ѝ тежи както преди. Помня онзи празник през август, Възнесение Богородично1 , така и не разбрах смисъла му, и все пак я виждам така, устремена към небесата, когато вече, най-сетне, няма кой да я гледа. Минали са точно десет години, откакто си отиде.
Не искайте от мен да ви кажа неща, които нямам особено желание да призная. Оставете ме да си спомням, докато тя умира за десети път. От квартал „Сен Леонар“ до „Ривиер де Прери“, като се мине през улица „Данте“, аз така и не узнах коя съм. Дали съм дъщерята, истинската дъщеря на Роберто? Сега съм сираче. Кони умря, Анджелина бърка минало и настояще. Остават ми само онези думи и картини, които продължават да живеят в мен.
Докато съм жива, ще се старая да изигравам смъртта, защото сега за мен е важно всяка пролет да полагам цветя върху гроба на мъртвата. Прахът от костите ѝ, плътта ѝ, косите ѝ подхранва пръстта. С него земята вече не е бедна, може да я приюти завинаги. Колкото до душата ѝ, аз я нося както се носи дете, неспособно да стои уверено на крака. И когато се разделя с тялото си, няма да я изоставя, ще отида при духа ѝ, където и да се намира той. Ще се възнесем заедно със слети духове и души, ще прелетим над обитавания от нас остров, ще обходим кварталите, в които живяхме. Никой няма да остане неосведомен за присъствието ни на тази земя.
_____________________
1 В католическата традиция на 15 август се отбелязва не Успение, а Възнесение Богородично – приемането на Богородица на небесата. – Б. пр.