Огнян Стамболиев разговаря с Вера Ганчева
Проф.
д-р Вера Ганчева (23 февруари 1943, София) след завършване на славянска
филология в Софийския университет (1965) изучава шведски език и литература в
университета в Стокхолм (1965-1968). Била е последователно репортер, зам.
главен редактор и главен редактор на сп. ЛИК (1966-1976) в БТА, главен редактор
и директор на издателство 'Народна култура' (1978-1989), основател и
управител на издателство 'Хемус' ООД (1991-2001), директор на
Народната библиотека 'Св. св. Кирил и Методий' (1996-97), впоследствие
до днес собственик и управител на издателство „Хемус”. Преподавала е културна
история на Скандинавския север, нордска литература и митология, странознание на
Швеция и на Исландия в специалност 'Скандинавистика' на Софийския
университет (от 1993). Авторка на книги, посветени на личности, проблеми и
явления в световната литература и култура: 'Телескоп, път и две сиамски
котки' (1984), 'Гладът като хляб' (1988), 'Синьо + жълто =
зелено' (1992), 'Амалгама' (1993), 'Швеция - страната и
хората' (2001), „Емануел Сведенборг – архитект на вечността“ (2012).
Превеждала е и е представяла (повечето за пръв път у нас) автори предимно от Скандинавския
север като Огуст Стриндберг, Кнут Хамсун, Артур Лундквист, Тумас Транстрьомер,
Астрид Линдгрен, Аксел Сандемусе, Таряй Весос, Юхан Борген, Ролф Якобсен и
много други. За работата си като литературовед и преводач е удостоявана с
български и чуждестранни отличия, сред които изпъкват златна значка на
Националния конвент на експертите (2006), високият датски орден 'Рицарски
кръст на Данеброг' (2002), шведският “Кралски орден на Полярната звезда” - първа степен (2008), норвежкият Кралски
орден за заслуги към Норвегия – първа степен (2012) , наградите на Шведската
академия (1983, 2001, 2013), на Съюза на шведските писатели (1994),
Международното отличие (за превод) на името на Ханс К. Андерсен (1979) и др.
Председател на дружеството 'Приятели на Швеция в България' (от 1993).
Уважаема
Вера Ганчева, нека започнем нашия разговор с Вашето детство и първия ви
досег с литературата?
Най-хубавите спомени от моето детство и ранна младост
са свързани с часовете, блажено дълги и несмущавани, които прекарвах в
уединение сред книгите в бащината библиотека – неголяма стая с остъклени
шкафове до тавана, достатъчно дълбоки, за да вместят няколко хиляди тома в по
две плътни редици на всеки рафт. Естествено, не можех да ги изчета всичките,
пък и до днес немалко от тях са само прелистени, други (все още) недокоснати,
но дори вероятността да сторя това сякаш
ставаше метафора на желание, на потребност, не по-малко сгряваща от реалното й удовлетворяване.
Този дотелевизионен уют на домашната библиотека, затъмнена и тиха като храм,
усещането за тайнство, подсилвано от екстаза на почти физическото
съприкосновение с възвишеното, от тръпката при всяка „крачка отвъд огледалото“, сигурно
са изиграли решаваща роля при
формирането на моята сетивност и характер. Трудно ми е да опиша с думи атмосферата на това
отдадено посвещение в четенето, не само като удоволствие или източник на
познания, а и като изкуство, усвоявано според Гьоте от самия него цели
осемдесет години...
Четенето обаче е не само просвещаване, разтуха или
„транспортно средство“ за туризъм на духа, но и работа, сериозен интелектуален
труд, акт на сътворчество, както и разбрах по-късно, когато то се сля с моите
професионални интереси и служебни задължения. Не винаги е важно какво човек
чете ежедневно, но невероятно важно е какво не
е чел всеки ден – тази парафраза на известната максима е особено валидна
и днес, когато редица обстоятелства и фактори, цялостното развитие на
човечеството в глобален мащаб сякаш имат за цел да омаловажат уникалността на Словото,
както и въздействената мощ на литературата, все повече стеснявайки кръга на
читателите, които я търсят и възприемат като спасителен коректив на баналността,
притискаща ни отвсякъде.
Като
млада журналистка и преводачка работихте десет години като главен редактор на
списанието на БТА – ЛИК. Това беше един от малкото ни „прозорци” към Европа и
света. Всеки брой беше един празник за нас. Лично аз се радвах, когато излезеше
мой превод на румънски или италиански разказ в него. Хубави години, нали?!
Всъщност аз постъпих на работа в БТА най-напред като
репортер в редакция „Международна информация“, където трябваше да свикна с
особеностите и темпа на една много взискателна професионална среда и да
участвам в изготвянето на специфичен информационен продукт, разпращан ежедневно
и ежечасно, дори и ежеминутно, до медиите в цялата страна, а също и в чужбина.
Тази дейност култивираше у мен и моите колеги ерудираност и качества, които отличаваха прочутата в онези години
„бетеанска школа“, изграждаха у нас нагласи за изострена и свръхдинамична реактивност спрямо онова, което се случваше
тук и по света във всички области на
обществено-политическия и културния живот.
Две-три години по-късно получих шанса да премина на
работа в седмичника „ЛИК“ отначало все още като репортер, после като редактор,
заместник-главен редактор и главен редактор - устремно, може би дори донякъде
прибързано, кариерно развитие, обичайно впрочем за бетеанските условия, в които
всички ние съзрявахме професионално и
творчески по-ускорено вероятно благодарение на стимулиращотго усещане за пряка
връзка със света, за това, че сме част едва ли не от цяла вселена, осъзнавано
освен като привилегия и като отоворност. Отговорност пред една все по-широка
публика, жадна за информация и възможности за интелектуално обогатяване и
израстване, отговорност и пред нас самите, пред времето, което ни беше съдено да променим, променяйки
радикално себе си. Предпочитана мишена на апаратчиците от всякакъв ранг тогава
бяха именно четирите седмични издания на БТА - „Паралели“, ЛИК, „По света“ и „Наука
и техника“ с тиражи, внушителни за времето, които с нетипичните, дори уникални,
за нашия медиен бит материали от чуждестранния печат, подбирани и поднасяни „по
западен образец“, изпълняваха функцията на един вид български портал към „глобалното
село“, в каквото според канадския изследовател Маршал Маклуън, тогава често цитиран у нас, информационните технологии вече
превръщаха света. Убедено твърдя, че именно (макар и не единствено) тези
списания, разцъфнали като екзотични цветя в пустинята от пропагандни клишета и
набедени от известни среди за „проводници на буржоазно влияние“, допринесоха за започващото пропукване на статуквото
на силно идеологизирания социум, за все по-честите засечки на регулаторните му механизми и за възникването
на качествено раззлични естетически вкусове и духовни потребности вътре в
него. България се отваряше към света и
дейността на БТА несъмнено подпомагаше този процес, който, както знаем,
постепенно раздвижи за преобразования цялото ни общество. Ние в ЛИК бяхме не
само свидетели, но и участници в една зараждаща се културна революция.
Добре си спомням вашето сътрудничество в този наш
седмичник, Огняне и ми се иска да вярвам, че с него е започнал и пътят ви на днес
виден български интелектуалец с широка палитра от знания и интереси, с активен принос в нашата култура.
Да, въпреки някои трудности и ограничения, това бяха
хубави и силни, дори прекрасни, години!
Да,
благодаря Ви за това, че сега ни спомнихте за тях. Съдбата Ви свързва с литературата
на Швеция. С какво Ви привлече тази
страна и нейната литература?
Освен с магнита на „северната екзотика“ Швеция ме
привлече и ме привлича до днес с реалностите на едно последователно изграждано
демократично общество, съчетало
ефективно императивите на
пазарната икономика с гражданските привилегии на социалната държава. Не е случаен
фактът, че и Швеция, и останалите страни на Скандинавския север, заемат челни
места в международните класации за свобода на словото, но и по други показатели
като продължителност на живота, висока степен на грамотност и образованост на
хората, иновативност, много добро качество на делничното битие, измервано не с
покупателната способност на населението, а с шансовете, предоставяни и на
обикновния човек за развитите и възползване от ценностите на еволюционния
напредък. Прозрачността и консенсусът там са задължително спазвани приоритети
при вземането на важни за нацията решения, а сакциите за нарушаването на обществената
етика и морал от страна на онези, които би трябвало да ги съблюдават – безжалостни.
Периодичният печат, радиото и телевизията, издателската дейност в Швеция, а и в
тези страни изобщо, са според мен
най-добрите в Европа, може би дори в
света и именно това обстоятелство ми даде много, импулсирайки ме още в самото
начало на пребиваването ми в региона, да се заема с изучаването на шведски език
в Стокхолмския университет и факултативно – на норвежки, пак там. Впоследствие
затвърждавах и разширявах уменията си по двата езика благодарение на стипендии и грантове, на
каквито държавните институции и немалко частни фондации в Скандинавия не се
скъпят за онези, които популяризират тамошните интелектуално-творчески търсения
и постижения.
Вече имах твърде солидна база за сравнения – след т.
нар. Руска гимназия в София, известна с високото си равнище на обучение, аз
завърших славянска филология в Софийския университет и така се случи, че в Швеция
работих над дипломната си работа на тема
„Авангардът в чешката литература през 20-те години на ХХ век“. Постепенно
вписах шведската художествена словесност в един твърде широк кръг на усвоени представи и познания за
литературата изобщо, но това, с което тя ме привлече и ми оказа силно влияние,
беше дълбокият психологизъм у нейните автори, драматизмът в техните произведения,
прикрит под кората на езика, където сякаш клокочи като черна река, холистичната идея за
пълна обвързаност на човека с природата и космоса. И разбира се, ювелирното
изящество и прецизност на стила, пантеистичната всеобхватност на идеите, методичната
организация на разгърнатия сюжетен материал в романите, а също разбира се и виртуозната драматургична техника на авторите
на пиеси за шведския и световния театър, философските измерения на поезията , както
и предизвикателствата, пред които всичко
това изправя преводачите.
Първият
Ваш превод, който открих за себе си, беше на Артур Лундквист. Една прекрасна
антология със заглавието „Замъкът на
въображението и камъните на делника” /изд. „Народна култура”, 1978 – тогава
станахте главен редактор на това голямо наше издателство/. С какво ви привлече Лундквист?
Познавах го лично и то много добре. Той и съпругата му,
видната поетеса от датски произход Мария Вине, бяха чести гости в резиденцията
на българския посланик в Стокхолм, т. е.
моят баща по онова време, но и на някои
от неговите приемници на този пост. Артур Лундквист беше член на Шведската академия
и един от главните арбитри в нейния Нобелов комитет, който от 1901 излъчва и предлага на нейните
членове лауреатите на знаменитата Нобелова
награда за литература. Оказа ми голяма помощ за създаване и поддържане на контакти
с елита на шведската култура, ланисра ме сред редица негови известни и авторитетни представители с
добронамереност и желание да допринесе по такъв начин за ваимно опознаване на
Швеция и България в областта на културата. Той изигра голяма роля за
номинирането на Багряна за нобеловото отличие и за преводите на поезията й на
шведски, проявяваше жив интерес и към личността и творчеството на Йордан
Радичков... Преводът на лирическата
проза на Лундквист, за която твърде представителен
е сборникът, който толкова ви е допаднал, ми откри неподозирани територии и на
българския език, чиито граници чрез преводите й свикнах – следвайки неговия
пример - да престъпвам „без да се
оглеждам“... Позволете ми, впрочем, да се самоцитирам от краткия ми увод, озаглавен
„Поезията на прозата“, съпровождащ изданието в мой превод на този набор от блестящи текстове на Лундквист, вдъхновени, както споделя той,
от истинската история за селски пощаджия
от Южна Франция на име Фердинан Швал.
Този инак скромен и незабележим човек се прочул със замъка, който съградил от
камъните, събирани от него по изминавания селски друм, за да пълни всекидневно
с тях своята пощаджйска чанта – един ръкотворен паметник на мечта, придала
смисъл на цялото му съществуване:
„Наричат шведите „романтични инженери“ и
благосклонността на това определение не изключва точността му, потвърдена от
умелото дозиране на красота и функционалност, типично за редица техни
постижения. В целокупното си творчество Артур Лундквист не го опровергава, но
го коригира съобразно степента, в каквато голямата личност обобщава
характерните национални черти в дело с универсална значимост – неговите
произведения свидетелствуват за неотстъпен контрол над стихийното въображение и
своенравния талант от страна на конкретната идея и аналитичната мисъл, не
толкова строг обаче, че да осуетява или отлага полета им. И то полет на огромни
разстояния, само привидно извършван без стриктно разписание и предначертани маршрути,
опияняващо волен, но целеустремен, уж безкомпасен, пък насочван от радарите на мъдростта и
ерудицията, свръхзвуково бърз, а съзерцаван с възторг. Спътник на Лундквист може
да стане всеки, но желаещите са като че повече от онези, които издържат докрай
главоломните му лупинги с метафори и асоциации, светкавичното пикиране от
висините на далечни хоризонти и дългите преходи без кацане от Вавилон, бреговете
на Стикс или от Бенарес до Кишкьореш, Исла Негра или някое модерно предградие...
Придирчив към себе си, той е не по-малко придирчив и към читателя, от когото
винаги изисква компетентност и труд, равноценни на вложените от него, за да го
възнагради с един обогатяващ контакт...“
Писала съм това през 1977-1978, но днес не бих
променила нито една дума, нито пък нещо в оценките които съм направила.
Преведохте
Стриндберг, Якобсен, Транстрьомер, Хамсун, Юхан Борген... И класици, и модерни
автори. Колко на брой са и кои бяха най- интересните и най- трудните за превод?
Всеки преводач би ви казал, че лесни за превод автори
и произведения няма. Е, има талантливи интерпретатори на чуждоезични творби,
които преодоляват с лекота спънките по неравния път, свързващ не само отдалечени, но и нерядко
коренно различни личности и култури. За
съжаление, аз не съм от тях и къртовският труд при подготовката ми за пресъздаване
на едно или друго произведение продължава кажи-речи до предпоследното му
изчитане вече в мой превод, при което продължавам да отстранявам допуснати от мен несъвършенства. А ако
парафразираме заглавието на известната пиеса на Луиджи Пирандело, можем да
наречем преводача лице, което търси своя
автор. Намери ли го, в резултат от онова внезапно и щастливо изкристализиране
на чувството за взаимност, за което говори например Стендал, или в процеса на
продължително и нерядко мъчително дирене, той заговаря не само с думите, но и с
гласа му, давайки да се разбере, че е открил не обект, а алтер его. Това
постижение е и най-голямото възнаграждение за усилията и терзанията на „автора в сянка“, които читателят не бива да
долавя.
Всъщност,
какво е за Вас преводът? Какво е Вашето
кредо в това изкуство?
Възможност за трансформиране на времето в действащо
лице. Задължение да бъдеш не само посредник, но и арбитър. Да не забравяш нито
за миг, че в историята на книжовността най-големите творци са били и преводачи,
а най-добрите преводачи са били и творци, сливайки се в общ, внушително едър
силует, чийто ръст съответства на
необходимото му присъствие на Парнас.
„Бовари, това е и той!“, би възкликнал вероятно Флобер, ако можеше да стане свидетел
на мъките на онзи, който преизразява
на друг език неогвия прочут роман, възсъздавайки стила му като ритмика и код,
не само като маниер, а образите му – като цялостна идейна система. При това почти
винаги със саможертва, с цената на лични лишения и със себеотрицание, под акомпанимента
на ехидни сирени-изкусителки, които му напяват, че в същото време, докато той
се поти над чужда творба, други пишат свои книги, а после пък с риска да бъде обвиняван,
че не е превел произведението, ами го е предал, че от лъва е направил куче, от
славея – канарче, от морето – аквариум, че е „портретирал“ автора така, както
Гилдънстърн би изобразил Хамлет, че лети
към славата с криле, взети назаем...
Не случайно наричат превода „изкуство на
невъзможното“. Същността му на съавторство винаги буди дискусии и
поражда въпроси, проблематизирайки, макар косвено, и други явления на
обществото, зависими и захранвани от качествения синхрон между оригинал и
превод, но ощетявани при тяхното разминаване. А то се дължи на доста причини,
чието каталогизиране и анализ, особено преди да са станали хронични, могат да
доведат до разрешаване на проблеми не само в транслатологията като теория, но и на онези, които пораждат практическото
създаване и рецепцията на художествени ценности, възпрепяствайки в една или
друга степен успешното осъществяване на трансфера, жизнено важен за всяка
социокултурна реалност.
Като
издател Вие превърнахте „Народна култура” в една институция, в нещо наистина
голямо, значимо за българската култура и духовност. Издадохте за първи път
автори, нежелани от цензурата, спорни според критериите на соц-а, открихте нови
светове... За първи път пуснахте автори, които още не бяха публикувани в Москва
/нали тогава, волю- неволю, сверявахме часовника си с кремъл?!/. Имахте ли
проблеми при издаването на някои от тях?
Нашето време и тогава беше динамично, интересно, но и
не по-малко трудно, опасността под формата на доноси и санкции идваше откъм хора
и кръгове, които не можеха да се примирят с необратимия духовен подем в
страните от т. нар. „източен блок“, намерил отражение съответно и в сферата на
книгоиздаването. Окуражени от него, ние търсехме и внедрявахме у нас импулси и
идеи от Полша, Унгария, Чехословакия, ГДР
и именно от колегите си там се учехме да маневрираме – пускахме книги, които биха
предизвикали, меко казано, спорове в страната ни, но с подходящи предговори или послеслови било
от наши, било от чужди /предимно съветски/ автори. Издателствата в ГДР например
ни впечатляваха със своите програми и каталози, защото в менгемето на държавния
социализъм те трябваше да се справят с конкуренцията на онова, което излизаше в
тогавашната Западна Германия, привлекателно и езиково достъпно за източногерманците.
Именно от виден представител на културния естаблишмънт в ГДР,
заместник-министъра на културата Клаус Хьопке, който отговаряше за
книгоиздаването там, аз потърсих съдействие за представяне у нас на Хорхе Луис
Борхес например, анатемосан незнайно от кого и незнайно защо у нас до степен,
недопускаща представянето му на български език. По време на посещението си в
България Клаус Хьопке изрази пред най-отговорни фактори подсказаното му от мен
учудване, че сред толкова значими книги в книжарниците на София не е съзрял нито
една на този голям аржентински писател. Моята тактическа хитрост беше бързо
разобличена от ръководството на Комитета за печата, но без негативни последици
нито за мен, нито за последвалото превеждане и издаване на Борхес на български
език, което се състоя... Мога да приведа още немалко и все така красноречиви
примери... Що се отнася отнася до руските
писатели-емигранти или инакомислещи, които „Народна култура“ се одързостяваше
да представя най-напред у нас в онези
времена, тук голяма и навременна помощ ни
оказваше новото поколение представители в чужбина на ВААП, официалната авторско-правна агенция на
СССР - вече по-млади хора с модерно виждане и амбиция да подтикнат отвън разчупването на ледовете
вътре в своята огромна страна, където те, между другото, вече бяха започнали да
се топят... Авторитетното съветско издателство „Радуга“, чиято директорка в
онези години беше преводачката и белетристка
Нина Литвинец, ни осигуряваше готово преведени на бълтарски ръкописи на
„спорни“, понякога дори забранявани в даден момент произведения на руски и
съветски писатели, които ние редактирахме и оформяхме, съгласувайки
задължително издателските си намерения с ВААП, а после ги връщахме обратно в Москва, откъдето
получавахме готова продукция, издържана според най-високите стандарти на
полиграфическото изкуство и техника. От
своя страна „Народна култура“ предоставяше на „Радуга“ творби на български писатели
и поети, преведени на руски език и разпространявани от техни екипи навред из
съветската страна. Този обмен на заглавия и идеи, противодействащ твърде
успешно на властващата тогава идеологическа цензура, продължи доста години, а в
периода на горбачовската перестройка Нина
дори оглави цялостното книгоиздаване в
Русия, но онази взаимополезна активност в културното общуване на нашите два
народа бе секнала, за да намери след известно време, както се надявам (далеч не
само аз впрочем), качествено подобрени
свои форми, да отбележи нови съвместни
постижения в съвременото книгоиздаване, българско, руско, европейско…
След
промяната направихте ново издателство със старото име „Хемус”. Издадохте нови
книги. Продължавате ли още тази дейност?
Да, макар и не в такъв мащаб, както преди. Ситуацията
на българския книжен пазар все още не поощрява рисковани начинания с краткотраен
ефект, така че това наше издателство, сега „Хемус Груп“ ЕООД, е принудено да се
съобразява със сковаващите начинанията му (главно икономически) ограничения.
Убедена съм обаче, че в аналите на новата българска култура с подобаващо едри и бляскави букви ще бъде вписана
нашата библиотечна поредица „Новолуние“, подета веднага след голямата обществена
промяна у нас по идея на литературния историк Петър Величков и чрез която прехвърлихме мост между най-новата
българска литература и творби на българския и
европейския модерн, забравени, неглижирани или откровено запрещавани в
годините на социализма. Истински фурор предизвикваше излизането от печат на
всяка книга от тази елегантна и същевременно ценово достъпна поредица. В нея бяха включени романи от Николай Райнов, Кирил Христов, Борис Шивачев,
Константин Константинов, Яна Язова, Чавдар Мутафов и др., наред с творби на
Йенс Петер Якобсен, Огуст Стриндберг, Кнут Хамсун, Станислав Пшибишевски, Густав
Майринк... С характерното лого на
някогашния легендарен „Хемус“ поднесохме и обновената поредица „Златни зърна“,
за което бяхме получили приживе
благословия от нейния основател,
големия български издател Славчо Атанасов...
В продукцията ни не липсваха и немалко от т. нар. big titles,
т.е. бестселъри или хиперселъри, внасяни отвън или в съвсем редки случаи
написани от български автори, спасително доходонсни и които в началните години на прехода категорично
преобладаваха на българския книжен пазар. Днес картината му е съвсем друга и в нея
се откроява постоянната наличност на издания от рода на енциклопедии, речници,
научно-популярна и класическа литература, преиздания с образователна и художествена
значимост, макар на немалко от тях да липсва изискуемата автентична тежест. Не
е случаен фактът, че в страни с далеч по-стабилизирана и ефективна тематична
политика от години се води т. нар. „дискурс за двойната стойност“, г.е. за
неизбежното противопоставяне между книгата като културно-естетическа ценност и
втората й същност – на стока за потребление. И независимо, че то придобива все
по-конфликтен характер, издателят по призвание не би следвало да забравя думите
на немския философ, критик и есеист Валтер Бенямин, че в личната си библиотека
трябва да имаш не толкова книги, от които се нуждаеш в дадения момент, колкото
такива, които ще ти бъдат неолходими в бъдеще. Прогностична дарба, съчетана с
прозренията на визионер, би следвало да притежава всеки, който работи и твори в
областта на литературата.
Записано
в дневника на Вера Ганчева
„По-добре
да си гладен, отколкото да ядеш, каквото ти попадне, по-добре да си сам,
отколкото да си с когото и да е.“
ОМАР ХАЯМ
„Да
бъдеш себе си в свят, който непрекъснато се опитва да те направи нещо друго, е
най-великото постижение.“
Р. У. ЕМЕРСЪН
„Винаги
обръщай лице към слънцето – тъй сенките ще падат зад гърба ти.“
УОЛТ УИТМАН