На
третия семинар за превод на унгарска
литература, ориентиран към младите
преводачи, участниците превеждаха
откъси от романа „Сляпата маймуна” на
младия унгарски писател Болдижар Фехер,
носител на наградата Марго за дебют
през 2019 г. Семинарът се състоя от 17 до
23 февруари в прекрасните условия, които
предоставя Къщата за превод в Балатонфюред.
Тя функционира от 1998 г., започва работа
след близо тригодишна подготовка, неин
основен мотор е Петер Рац, преводач и
поет, за когото Фондация „Унгарска къща
за превод” става смисъл на живота.
В
семинара към участниците от предишни
години Елица Климентиева, Лилия Дулева,
Виктория Андонова и Зорница Виденова,
се присъединиха за пръв път Георги
Ангелов, Виктория Цанова, Катерина
Георгиева и Далия Георгиева. Те бяха
подбрани с препоръката на Ирен Банди,
унгарска лекторка в СУ „Св. Климент
Охридски”.
По
време на семинара ни посети писателят
Болдижар Фехер, който разказа за себе
си и за своя роман, а участниците му
зададоха конкретни въпроси във връзка
с текста. Гост ни беше и Манол Пейков от
издателство „Жанет45”, който разказа
за своите издателски виждания, за избора
на автори и на преводачи, с което да
въведе младото поколение в професията,
нейните трудности и очарования.
Разговорите с преводача Манол Пейков
също бяха много интересни и вълнуващи.
В
задачите на участниците в семинара бе
и преводът на едно стихотворение от
утвърдения унгарски писател Имре Оравец.
Светла Кьосева – преводач, ръководител на семинара
Предлагаме превода на Виктория Андонова на откъса от романа „Сляпа маймуна“ на Болдижар Фехер и превода на Георги Ангелов на стихотворението „Доклад за състоянието на щастието“ на Имре Оравец, любезно предоставени ни от Светла Кьосева.
Болдижар Фехер
Сляпа маймуна
Откъс от роман
Бях толкова богат, че не можех да си представя какво би могло да се направи с парите, които имах. Затова пък Лили се беше заела със задачата да ми покаже. Ставах разноглед, докато ми показваше множеството приказнo красиви неща, които купуваше. Всяка сутрин, когато си отварях очите и виждах това море от съкровища около себе си се чувствах така, сякаш съм ограбил нечий живот.
Възнамерява и нова къща да си купим, която по-добре да пасва на вкуса ни. Но докато не е минала сватбата и сегашната пасва. И таз добра!
Лили най ненавиждаше картините на Мондриан, докато не разбра каква е стойността им. Впрочем заяви, че ѝ напомнят за телевизора, когато прекъсне предаването. Сигурно говореше за цветния моноскоп.
Сватбеният прием се състоя в собствената ни градина. И това струваше куп пари. За гостите готви холандски готвач, имаше и струнен квартет, който свирееше фокстрот и тарантела, нищо че никой не можеше да танцува фокстрот и тарантела. Градината бе осветена от няколкостотин лампички. От прозореца на етажа виждах сякаш някакъв окъпан в светлини град. А пък гостите на купона приличаха на великани, ходещи из града.
Що се отнася до мен, бях поканил само двама души на сватбата – баща ми и един стар приятел от университета, който пък не дойде. Написа ми, че за съжаление точно в този ден погребва майка си, но се надява, че за мен ще бъде най-щастливият ден. Малко му се разсърдих, задето ми каза защо не може да дойде, колкото и да е истина. Докато слагах халката на пръста на Лили, неволно ми мина през главата как в момента заравят старицата в земята.
Лили бе поканила всички останали гости. Бяха около двеста, за повечето никога не разбрах кои са били. Тук се срещнах за пръв път и с родителите на Лили, макар че баща й бях виждал и по-рано да ходи по въже в цирка като Мистър Вселена. И двамата сe наквасиха яко. В три сутринта Мистър Вселена, облечен в смокинг, се окъпа в басейна ми.
Лили до сутринта ля шампанско на танцуващите двойки, а пък аз не бях склонен да танцувам. Потискаха ме и глъчката, и тълпата, а и бездруго само щях да стана за смях. В четири сутринта се изкачих до спалнята на етажа и там заварих непозната двойка да се люби в леглото ми. Първо трябваше да се отърва от тях и чак тогава можах да си легна.
Първата ни брачна нощ не се състоя. Сутринта се събудих, защото Лили стоеше до леглото ми напълно готова за път. Въобще не си беше лягала. Беше с подгизнали обувки и дъждобран, защото навън дъждът се лееше като плътна завеса. Празничните лампички и украсите от цветя за масите киснеха в калта.
– Хайде
ставай – каза Лили.
– Колко
е часът? – попитах.
– Седем
сутринта – отговори. Значи съм спал
около три часа.
– Тръгнаха
ли си всички вече?
– Всички
– каза. – И аз си отивам.
– Къде?
– Някъде.
Седнах в леглото и си подпрях гърба с възглавница. Кръвта ми бучеше в ушите и установих, че вероятно и аз бях прекалил с пиенето снощи.
– Изобщо
ли не спа? – попитах.
– Би
било странно да си легна до теб – каза
Лили. – Щеше да е все едно сме женени
наистина.
Помислих, че нещо ме
премята.
– Че ние сме си такива
– казах. Лили си показа ръката и размаха
пръсти към мен, за да видя, че не носеше
халката. Не беше игра. Опитах да си спомня
дали съм казал или направил нещо снощи,
с което успешно да съм съсипал брака
си, но нищо не ми идваше на ум.
– Да
не би да е защото не танцувах? – попитах
накрая.
Лили подигравателно се ухили, понеже се бях приземил доста далеч от верния отговор. – Нещастник – каза. – Напускам те.
– Моля?
– Напускам
те.
– Какво
имаш предвид?
Лили
извъртя очи с досада, за
да покаже колко бавно загрявам.
– Край,
финито.
Енде. Точка.
– Ама
какво съм направил? – попитах аз.
– Нищо
– каза Лили. – Съвсем търпим съпруг си
беше.
– Но
ние едва вчера се оженихме.
– Сториха
ми се като хиляда години – каза Лили.
– Вече
не ме ли обичаш?
– Ами,
– каза – никога не съм те обичала.
Говореше с мен като с глупaв хлапак.
– Буден
ли съм? – недоумявах. – Тогава защо се
омъжи за мен?
– Кълна
се, понякога се тревожех, че само се
преструваш
– каза
тя. – Понякога си казвах: изключено е
да е толкова плиткоумен. Сигурно се
опитва да ме надхитри.
– Никога
не съм се опитвал да те надхитря – казах.
– Да,
сега вече и аз виждам. Предполагах, че
ако пътуваме много и получавам всичко,
което искам, все някак ще те изтърпя,
колкото и тъпоумен и скучен да си – каза
Лили. – Но не успях.
– Защо
така ме ненавиждаш?
– Имаш
прекалено много пари.
– Това
не ти влиза в работата.
– Всъщност
доста ми влиза. Съпруга съм ти.
– Ако
помня добре, в момента ме зарязваш?
– Половината
от състоянието ти е мое – каза Лили. –
И ще си го взема, когато си затръгвам.
– Като
гледам си пълна с добри новини – казах.
– Ще
го направя.
– Изключено.
– Не
заслужаваш и половината от това, което
имаш – отговори.
– Аз поне завърших университета. Две
години преподавах, едва не умрях от глад
с тая заплата. Ти и училище не си завършил.
Не си и чувал за неща като упоритост,
жертва, тежък труд.
– Значи
всичко е, задето е трябвало да преподаваш
две
години?
– Този,
който е работил дори ден, заслужава
повече от теб. Но ако искаш да знаеш, щом
взема каквото ми се полага, ще го раздам
на онези, които наистина заслужават.
– Виж
сега... Аз изобщо не съм искал тези пари
– казах. – Не съм искал тази къща и този
живот.
– Боже
мой, човек да те съжали. Трябвало, милият,
да спи в копринено легълце, с копринени
пантофки да ходи. На света дошъл със
сребърна лъжичка в задника.
За беда се сетих едно много будалашко и арогантно изречение, което преди време бях чул от Финкелман.
– Такъв
е животът. На едни им е дадено, на други
не – казах.
Лили хвърли към мен първото нещо, което ѝ беше подръка, случайно се оказа романът „Моби Дик“ на Херман Мелвил.
– Върви
по дяволите, лайно такова – каза.
– Окей
– казах.
– Адвокатът
ми ще се обади на твоя адвокат.
– Чакам
с нетърпение.
Лили си тръгна и не я бях виждал до днес сутринта, когато се качи на подиума пред финкелмановата къща. Moжеше да се предположи, че не се готви за защитна пледоария.
Превод от унгарски Виктория Андонова
Имре Оравец
Доклад за състоянието на щастието
Имам любима,
млада, жизнена, красива,
живее с мен в една къща,
спим в едно легло, къпем се в една баня,
използваме един сапун, една паста за зъби,
ядем в същата кухня, на същата маса,
използваме една тоалетна,
обща ни е касата,
но тя се занимава с парите,
тиха, кротка, деликатна,
едва можеш да я чуеш,
предпочита да говори само с поглед и движения,
но не е глупава или срамежлива,
напротив, умна, смела и културна,
и има мнение за всичко,
чувствителност и развихрено въображение като моето,
и борави умело с думите,
защото пише стихотворения, така между другото, като мен,
и разбира от литература,
но не е превзета,
непознати за нея са ласкаене и сантименти,
много проницателна и строга съдница,
поставяща живота пред изкуството,
крехка, но не и слаба,
а силна и сърцата,
мислеща практично и трудолюбива,
готви, пере, мие, чисти,
върши всичко без да се оплаква,
и в къщата, и около нея,
упорита, внимателна и всеотдайна,
ако копчето на палтото ми се скъса, зашива го
ако ризата ми се изцапа, изпира я,
ако съм навън, чака ме вкъщи,
ако я няма, обажда ми се,
когато си дойде, приготвя храна,
когато се прибера, има нещо сготвено,
ако работя, не ме притеснява,
ако забравя нещо, напомня ми,
ако се ядосам, успокоява ме,
ако съм обезкуражен, насърчава ме,
когато нещо ме боли, утешава ме,
когато имам кошмари, гали ме,
ако не мога да спя, будува с мен,
ако съм болен, ме обгрижва,
ако я попитам защо прави всичко това,
отговорът и е, защото ме обича,
ако възкликна, че съм стар за нея,
просто поклаща глава и се усмихва.
Превод от унагрски Георги Ангелов