Представяме последния роман на Дубравка Угрешич „Лисица“ в превод от хърватски на Русанка Ляпова. Книгата е предстоящо издание на „Колибри“.
[caption id='attachment_2153' align='alignright' width='220']
снимка: Wikipedia[/caption]Дубравка Угрешич (1949) е сред водещите писатели на съвременната хърватска литература и като всеки истински значим творец не остана затворена в рамките на своята национална литература, а отдавна е заслужила правото си да се нарече световен автор. Написала е над двадесет книги и е превеждана поне на толкова езици. Добре позната е и на българските читатели както с романите си, така и с есеистичните си творби. Последният й роман „Лисица”(2017) единодушно беше провъзгласен и от критиката, и от читателите за нейната най-зряла, най-лична и най-изстрадана книга, написана иронично, критично и с размах, със завидна ерудиция и висока проба рефлексивност. В жанрово отношение творбата е хибридна, съставена от шест части със самостойно звучене, преплетени умело в една обща тъкан, която съдържа в себе си и роман, и автобиография, и пътепис, и есе, и феминистки манифест, и критически очерк върху съвременността. Книгата е неуловима и загадъчна като самата лисица, която се появява ту като метафора, митично същество, тотем на писателите, ту като истинска плашлива животинка. Редом с всичко останало „Лисица” е и посвещение на писането и писателите, на руските авангардисти, на творците, писали „под угрозата на меча”, на тези, чиито разкази променят читателите.
Предлагаме откъс, подбран от преводачката.
4.
Веднъж, един мой приятел се опитваше да ми обясни каква е разликата между „нас” и „тях”, въпреки че не беше съвсем ясно кои би трябвало да сме „ние” и кои „те”. Приятелят ми се връщал от Америка в Европа, до него седяла доста възрастна дама, която на въпроса му закъде пътува, отговорила невинно: „В Европа. В Мюнхен... Мюнхен е в Европа, нали?” И след като получила потвърждение, че Мюнхен е в Европа, госпожата заспала и не се събудила чак докато самолетът не кацнал на мюнхенското летище.
- Схващаш ли разликата?! Тази жена не знаеше дали Мюнхен е в Европа, обаче беше сто на сто сигурна, че ще пристигне там. Затова преспокойно заспа. „Ние” – тук моят приятел, без да умува много, включи и мен сред членовете на своя „клуб”, – ние идваме от друга култура, ние не можем да сме сигурни в нищо, на нищо не можем да разчитаме. Не можем да сме сигурни в това, което сме, нито че утре ще бъдем това, което сме днес, не сме сигурни в езика, който говорим, ето, оказа се, че говорим три езика, а си мислехме, че говорим един; не сме сигурни в границите, в политическия режим, в историята си, в държавата (току се събуждаме в някоя друга, а дори не сме се мръднали от леглото!); не можем да сме сигурни, че действията, които се разиграват пред очите ни, са истински. Ние не вярваме на никого, защото нас редовно ни предават. Съзнаваш ли каква тежка, изтощителна, огромна и непреодолима фрустрация е това?! И затова докато те спокойно хъркат, ние се тревожим. И то за всичко, и за всички! Докато спътницата ми си хъркаше спокойно, аз във въздуха, над Атлантическия океан, прехвърлях в съзнанието си всички тревоги на този свят, всички неправди, които са ми причинили, всички исторически рани, които са ми нанесли... Стигнах чак до турската тирания над мен! Едновременно с това контролирах мислено пилота, защото в тях, в пилотите, никога не можеш да си сигурен...!
Приятелят ми разказа всичко това със значителна доза самоирония, посмяхме се, въпреки че той казваше истината, която за непосветеното ухо можеше да прозвучи като комично преувеличение, като забавна лъжа. Обаче ние знаехме, че сме жертви на истината, която представяхме за лъжа, за да сме в състояние да я преглътнем. Защо си спомням за този епизод? Забелязвам, че с годините все повече заприличвам на своя невротичен приятел. Инстинктивно се солидаризирам с „невротиците”, с хората, които си говорят сами на публично място или спорят на глас с невидими събеседници. Възрастната спътница на моя приятел си беше осигурила спокоен сън със своето незнание, или чисто и просто с преклонната си възраст, в която обикновено се спи повече от преди. Разбирам и нея. За разлика от моя приятел тя беше здрав човешки индивид. А колкото до мен, и аз в мислите си все по-често контролирам пилотите...
В съзнанието ми се е врязал кадър от наскоро гледан филм, където в полумрака на стаята, на пода, в позата на ембрион лежи мъртвец. До трупа свети екранчето на мобилен телефон, единственото живо нещо в мрака, светещо сърце. Ръката на мъртвия е протегната към апарата, спасителната сламка, източника на живот. И не мога да си обясня защо тази сцена ме потресе, защото дори да не е била замислена като пародия, на практика тя е точно това. Нощес в полумрака на своята стая Бед & Брекфаст, легнала в позата на ембрион, осветена от синкавата светлина, струяща от екранчето на мобилния ми телефон, прехвърлях маниакално новините... „Звярът отново се пробужда!” На петдесетина километра от Хекла – звярът, който се пробужда, беше Ейяфятлайокутъл, вулканът, който преди няколко години засипа с пепел Европа. Към новината беше прикачен и видеоклип: вулканът бълваше мегаоблаци гъст дим, напомнящи огромни къдели овча вълна. Облаците сменяха цвета си, от саждиво черно и тъмносиво до светлосиво и бяло. Не се виждаше нищо освен тези страшни, заплашителни вълнени къдели. Отначало си помислих, че видеото е черно-бяло заради намерението на оператора да подсили „художественото въздействие”. Оказа се, че при такива изригвания, когато вулканът бълва само облаци дим, цялата околност наистина става черно-бяла, каквато вероятно е била и в мига на своето възникване.
Хипнотизирана от гледката, продължих да си пускам клипа отново и оттново. Живеем във време на всеобща театрализация, актьорската игра вече не служи да представиш някого другиго или нещо друго, а всеки от нас да изиграе себе си. В съвременния свят всичко е „арт”, дори и този фотогеничен вулкан играеше съвършено себе си. Светът е задръстен от „артистични проекти”, в които купчина голи анонимни тела изиграват пред фотообектива на художника купчина голи анонимни тела; в които уволнени работнички от текстилната промишленост представят на театралната сцена уволнени работнички от текстилната промишленост; в които убийци размахват мечове и обясняват как ще отсекат главите на своите жертви; в които главите изричат думи на прошка, преди да бъдат отрязани. Всички ние участваме в „рекреативни, креативни и терапевтични уоркшопи”, както е прието да се наричат днес с речника на съвременната „креативна индустрия”. Политиците играят политици, Доналд Тръмп играе Доналд Тръмп, Хилари Клинтън играе Хилари Клинтън. И бежанците се озоваха в „рекреативни, креативни и терапевтични уоркшопи”, където с помощта на хората на изкуството се трансформират от живи хора в символи и метафори, в „типичен бежански наратив”, в миграционна литература, в миглит – съкращение, вече навлязло в употреба в модерния научно-литературен сленг; в скулптури на човешки тела, които вместо глави имат куфар, омотан с бодлива тел, символ на миграцията, разбира се. Дори мобилният телефон вече не е средство за комуникация, а неизбежна част от багажа на бежанците, а маратонките се превърнаха в част от „мигрантския шик”, символ на миграцията на онези шестдесет милиона души, колкото е официалната им бройка. Това число се появи за миг върху глобалния кантар на човешката чувствителност, а после изчезна в името на живота, който продължава (винаги в името на живота, който продължава). Всичко е игра, най-щастливите мигове от живота ни са режисирани като спектакли, сватбите ни са театрални представления, затова и обличаме „костюми”, разработваме сценарии, каним многобройни гости – всичко това, за да изиграем пред тях спектакъла „най-щастливия миг от моя живот”. Раждането на децата ни е представление, в което участват все повече поканени, любима тема за нашите видеозаписи, където първото проплакване на бебето се превежда с „креативни” надписи. Дори погребенията ни са по-добре или по-зле режисирани представления. Не е ли и това част от моментното ми (моментно!) разминаване с моята „професия”? Може би не изпълнявам достатъчно добре ролята си на писателка?! Сигурно ще трябва да я играя отново, за да може заобикалящата ме публика да изиграе своята част подобаващо. Защо така упорито настоявам за автентичност във времена, в които на сериозно отношение се радват предимно „лъжците”? Не изпълнявам ли сега „актьорската задача” „да представя” новата си книга?!
Легнала в позата на ембрион, превъртах видеото с разярения вулкан Ейяфятлайокутъл, чийто кратер бълваше гъст дим. Гледах го отново и отново, чак докато потънах в също толкова гъст сън...