През 1925 г. Борхес публикува скромен сборник с есета под наслов „Разследвания“. Заглавието шеговито се стреми да върне към първоначалното ѝ безобидно значение испанската дума inquisición – разследване, покрита със зловеща слава покрай горящите клади на Светата инквизиция. Авторът включва този пръв есеистичен опит в своеобразен списък на забранени за преиздаване свои книги и едва двайсет и седем години по-късно със сборника есета „Нови разследвания“ реабилитира и за себе си, и пред читателите безспорното си умение да твори в този жанр.В книгата, събрала есета, писани между 1934 и 1952 г., откриваме любимите теми на аржентинския писател: времето и вечността, безкрайната Вселена, кабалистичния прочит на Свещеното писание, имената на Бога, загадката на Сътворението, пантеизма, нереалността на Аза, природата на сънищата. Метафизични игри на един ироничен ум, който не се бои да подлага общоприетото на съмнение. Един нов подход към литературата, въплътен в по-кратки или по-дълги текстове за Сервантес, Кеведо, Колридж, Кийтс, Хоторн, Кафка, Уайлд, Честъртън, Уелс, Шоу, Валери, които преминават пред нас като брънки във великолепна верига, част от която за нас е самият Борхес.
Сборникът „Нови разследвания' в превод на нашата колега Анна Златкова е предстоящо издание на „Колибри'. С любезното съдействие на преводачката и издателството тук представяме есето „Славеят на Кийтс'.
СЛАВЕЯТ НА КИЙТС
Онези, които често са се докосвали до лирическата поезия на Англия, сигурно помнят „Ода на славея“, която в една от априлските нощи на 1819-а двадесет и три годишният Джон Кийтс, охтичав, беден и може би нещастен в любовта, е съчинил в една хампстедска градина. В крайградската градина Кийтс чул вечния славей на Овидий и Шекспир, почувствал собствената си тленност и я сравнил с безсмъртния нежен глас на невидимата птица. Кийтс пише, че поетът трябва да ражда стихове така естествено, както дървото пуска листа[i]; два-три часа му били достатъчни, за да създаде тези страници с безкрайна и неукротима красота, до които по-късно едва щял да се докосне; достойнството им, доколкото ми е известно, не е оспорвано от никого, за разлика от тяхното тълкуване. Препъникамъкът е предпоследната строфа. Случайният и смъртен човек се обръща към птичката, „която не стъпкват стръвни поколения“ и чийто днешен глас е същият, който една далечна вечер е слушала в полята на Израил моавката Рут.
В своята монография за Кийтс, публикувана през 1887 година, Сидни Колвин[ii] (кореспондент и приятел на Стивънсън) е открил или си е измислил един проблем в строфата, за която говоря. Цитирам любопитното му твърдение: „Кийтс допуска логическа грешка, което според мен е и поетическа слабост, противопоставяйки на бързотечния човешки живот, сиреч живота на индивида, непреходния живот на птицата, сиреч живота на рода“. През 1895 година Бриджес[iii] повтаря това обвинение; Ф. Р. Лийвис[iv] го подкрепя през 1936 година, като добавя следната бележка: „Грешката, съдържаща се в тази мисъл, безспорно свидетелства за силата на породилото я чувство...“. В първата строфа на поемата Кийтс нарича славея дриада; друг критик – Гарод[v], посочва напълно сериозно този епитет, за да заключи, че в седмата строфа птицата се оказва безсмъртна, защото е дриада, горско божество. Написаното от Ейми Лоуел[vi] е по-точно: „Ако читателят притежава поне мъничко въображение или поетически усет, веднага ще се досети, че Кийтс има предвид не пеещия в онзи момент славей, а славея като род“.
Приведох пет мнения на петима критици от настоящия и миналия век; според мен от всички най-смислено е изказаното от американката Ейми Лоуел, но не съм съгласен със заявеното противопоставяне между мимолетния славей от онази нощ и славея като род. Ключът, точният ключ за разбирането на тази строфа е – струва ми се – в един метафизичен пасаж от Шопенхауер, който впрочем изобщо не е чел поемата.
„Ода на славея“ е написана през 1819 година; през 1844-а излиза вторият том на „Светът като воля и представа“. В глава 41-ва четем[vii]: „Нека се запитаме честно дали лястовицата от това лято е друга, а не същата като онази от първото лято, и дали наистина между двете чудото да се изведе нещо от нищото не се е случвало милиони пъти, за да бъде надхитрявано също толкова пъти от абсолютното унищожение. Който ме чуе да твърдя, че котката, която сега играе тук, е същата, която преди петстотин години е скачала и лудувала на това място, ще си помисли за мен какво ли не, но още по-невероятно безумие е да си представяме, че е съвсем друга“. Което означава, че индивидът е в известен смисъл родът и славеят на Кийтс е и славеят на Рут.
Кийтс, който, без да прояви крайна несправедливост, е могъл да напише: „Не знам нищо, не съм чел нищо“[viii], е доловил гръцкия дух в страниците на някой ученически речник; изключително проникновено свидетелство за подобно долавяне или възсъздаване е фактът, че в безименния славей от една нощ е прозрял Платоновия славей. Неспособен може би да обясни думата „първообраз“, Кийтс е предугадил четвърт век по-рано една Шопенхауерова теза.
След като изяснихме този проблем, остава да бъде изяснен още един, от съвсем друго естество. Защо Гарод, Лийвис и останалите[1] не са стигнали до това безспорно тълкуване? Лийвис е преподавател в един от колежите в Кеймбридж – града, който през ХVІІ век е събрал Cambridge Platonists[2] и им е дал име; Бриджес е написал едно платонично стихотворение, озаглавено “The Fourth Dimension”[3]; самото изброяване на тези факти като че ли прави още по-трудна загадката. Ако не греша, причината е свързана с една съществена черта на британския ум.
Колридж отбелязва[ix], че хората се раждат или платоници, или аристотелици. Първите смятат, че класовете, разредите и родовете са реалности; вторите – че са абстракции. За вторите езикът е просто колеблива игра на символи; за първите той е карта на Вселената. Платоникът знае, че светът е своеобразен космос, ред; за аристотелика този ред може да е грешка или измама на нашето едностранчиво знание. Езикът и името на двамата безсмъртни антагонисти се менят във времето и в пространството: единият е Парменид, Платон, Спиноза, Кант, Франсис Брадли; другият – Хераклит, Аристотел, Лок, Хюм, Уилям Джеймс. В сложните школи на Средновековието всички се позовават на Аристотел, учител на човешкия разум (“Convivio”[4], IV, 2), номиналистите обаче са Аристотел, реалистите – Платон. Английският номинализъм от ХІV век се възражда в педантичния английски идеализъм от ХVІІІ век; пестеливата Окамова формулировка “entia non sunt multiplicanda praeter necessitatem”[5] допуска или предвещава не по-малко категоричното “esse est percipi”[6]. Хората, е казал Колридж, се раждат платоници или аристотелици; за английския ум може да се твърди, че се е родил аристотелик. За този ум реални са не абстрактните понятия, а индивидите; не славеят като род, а конкретните славеи. Естествено е, може би е нещо неизбежно, че в Англия „Ода на славея“ не е разбрана правилно.
Нека да не се чете упрек или пренебрежение в горните думи. Англичанинът отхвърля родовото, защото за него неизменно, неподражаемо и неповторимо е индивидуалното. Морални задръжки, а не липса на умозрителни способности не му позволяват да борави с абстракции както германците. Не разбира „Ода на славея“; това благодатно неразбиране му дава възможност да бъде Лок, Бъркли, Хюм и да напише преди около седемдесет години нечутите от никого пророчески предупреждения в „Човекът срещу държавата“[x].
Във всички езици на света славеят е надарен с благозвучни имена (nightingale, nachtigall, usignolo[7]), сякаш хората инстинктивно са се старали те да не отстъпват на запленилата ги песен. Поетите толкова са го възхвалявали, че днес е някак нереален, по-близо до ангела, отколкото до чучулигата. От саксонските загадки в Ексетерската книга[xi] („аз, древен певец на нощта, нося на благородните хора радост в домовете“) до трагичната „Аталанта“ на Суинбърн[xii] вечният славей не е преставал да пее в британската литература; славят го Чосър и Шекспир, Милтън и Матю Арнолд[xiii], но за нас образът му е съдбовно свързан с Джон Кийтс, както образът на тигъра – с Блейк.
[1] Към тях би трябвало да добавим гениалния поет Уилям Бътлър Йейтс, който в първата строфа на “Sailing to Byzantium” [англ.: „Отплаване към Византион“ – б. пр.] говори за „умиращите поколения“ птици – съзнателна или неволна препратка към „Одата“. Вж. T. R. Henn, “The Lonely Tower” [англ.: Т. Р. Хен, „Самотната кула“ – б. пр.], 1950, p. 211. – Б. а.
[2] Кеймбриджките платоници (англ.) – група английски философи и теолози (Бенджамин Уичкот, Ралф Кедуърт, Хенри Мор и др.), повлияни от идеите на античния и ренесансовия неоплатонизъм. – Б. пр.
[3] „Четвъртото измерение“ (англ.). – Б. пр.
[4] „Пир“ (ит.) – незавършено философско съчинение на Данте, състоящо се от четири трактата. – Б. пр.
[5] „Същностите не бива да се умножават без необходимост“ (лат.) – методологически принцип на простотата, известен като „бръсначът на Окам“ по името на английския философ номиналист Уилям Окам. – Б. пр.
[6] „Да съществуваш, значи да бъдеш възприеман“ (лат.) – основен принцип във философската система на Джордж Бъркли. – Б. пр.
[7] Славей на английски, немски и италиански език. – Б. пр.
[i] Кийтс пише... – на 27 февруари 1818 г. в писмо до своя издател Джон Тейлър.
[ii] Сидни Колвин – английски литературен критик и биограф (1845–1927).
[iii] Бриджес – Робърт Симор Бриджес (1844–1930), английски поет; Борхес се позовава на неговата книга „Кийтс“.
[iv] Ф. Р. Лийвис – Франк Реймънд Лийвис (1895–1978), английски литературен критик; цитатът е от неговата книга „Преоценка“.
[v] Гарод – Хийткот Уилям Гарод (1878–1960), английски литературовед, автор на изследвания върху Джон Кийтс.
[vi] Ейми Лоуел – Ейми Лорънс Лоуел (1874–1925), американска поетеса и литературна критичка.
[vii] В глава 41-ва четем – преводът на цитирания пасаж от „Светът като воля и представа“ се придържа към Борхесовия текст.
[viii] „Не знам нищо, не съм чел нищо“ – в писмо до Джон Тейлър от 24 април 1818 г.
[ix] Колридж отбелязва... – в посмъртно издадения сборник с размисли „Беседи на маса“ (1836).
[x] „Човекът срещу държавата“ – труд, в който английският философ Хърбърт Спенсър осъжда растящата намеса на държавата в социалните отношения.
[xi] Ексетерската книга – Ексетерски кодекс, корпус от съчинения на англосаксонската литература, създадени между VІІІ и Х в.
[xii] ...трагичната „Аталанта“ на Суинбърн – става дума за драмата в стихове „Аталанта в Калидон“ (1865).
[xiii] Матю Арнолд – английски поет, литературовед и критик (1822–1888).