Името на Марсел Пруст (1871-1922), коренно променил световния литературен климат в началото на XX век., се свързва преди всичко с повествователния стил наречен „поток на съзнанието“ и със седемтомния му роман „По следите на изгубеното време“. „Една любов на Суан“ е единствената част от многотомника, която представлява и самостоятелно произведение, посветено на любовта на един естет, Суан, към една „кокотка“, Одет. Това е разказ за любовта, за ревността, за съмнението и доверието в техните най-тънки отсенки, предадени с необикновено психологическо проникновение. Няма в световната литература по-изчерпателен, по-задълбочен и по-въздействащ художествен анализ на любовната обсебеност, на чувството, което не се влияе от никакви външни фактори и не зависи нито от нас, нито от обекта си, на страстта, която е по същността си безпричинна. А особеното очарование на прозата на Пруст се дължи и на неподражаемия му стил – дългите фрази с по няколко вметнати изречения, усложнени, понякога трудни за четене, но винаги премислени, стройни и хармонични като музика. Ето два откъса от тази изключителна творба в новия превод на нашата колега Росица Ташева. Книгата е скорошно издание на 'Колибри'.Началото на любовта
Когато поредната му любовница беше светска дама или поне жена от не толкова скромен произход и с не толкова неблаговидно положение, че да му попречи да я въведе в обществото, той поддържаше връзката си с нея, но само в орбитата, по която тя се движеше или в която той я бе въвлякъл. „Не разчитайте на Суан тази вечер – казваха, - нали знаете, че днес е денят, когато води своята американка в Операта.” Уреждаше да я канят в особено затворените кръгове, които редовно посещаваше, където вечеряше веднъж седмично и играеше покер; всяка вечер, след като едно леко накъдряне и оформяне на рижите му коси придаваха известна мекота на живите му зелени очи, той избираше цвете за бутониерата си и отиваше да вземе любовницата си, за да я заведе у една или друга жена от котерията си; и тогава, при мисълта, че присъстващите светски лъвове ще му засвидетелстват пред любимата жена възхищението и приятелството, дължими на човека, който „коли и беси”, той преоткриваше очарованието на този преситил го светски живот, чието естество, пронизано и топло оцветено от внесения в него плам, му изглеждаше драгоценно и красиво, откакто го бе дарил с новата си любов.
Всяка от тези връзки или всеки от тези факти представляваше повече или по-малко осъществена мечта, родена от вида на лице или тяло, които Суан спонтанно, без да се насилва, бе намерил за очарователни; затова пък, когато един ден в театъра Одет дьо Креси му бе представена от негов приятел, окачествил я като чаровна жена, с която би могъл да постигне нещо, но обявявайки я за по-труднодостъпна, отколкото тя беше в действителност, за да си припише заслугата за това, че я е убедил да се запознае със Суан, последният я определи, вярно, не за грозна, но с вид хубост, към която беше безразличен, която не му вдъхваше никакво желание и дори някак го отблъскваше физически, една от онези жени, различни за всекиго, но каквито всеки познава, представляващи обратното на желаното от сетивата ни. Тя имаше твърде строго очертан профил, твърде прозрачна кожа, твърде изпъкнали скули, твърде изопнати черти, за да му се хареса. Очите й бяха красиви, но толкова големи, че се огъваха под тежестта на собствената си маса и изморяваха останалата част от лицето, така че тя винаги изглеждаше или не добре, или в лошо настроение. Известно време след запознанството им в театъра тя му бе писала, за да го помоли да разгледа колекциите му – те толкова я интересували „нея, невежата”, която имала вкус към красивите неща, – и да му каже, че вероятно би го опознала по-добре, ако го види в неговия home – представяла си го като „толкова комфортен с чая и книгите”, макар да не криела изненадата си, че живее в такъв квартал, „тъй тъжен и недостатъчно smart за човек smart като него”. И след като я бе поканил да дойде, на тръгване му бе казала колко съжалява, че е останала толкова за кратко в този дом, където имала щастието да влезе, говорейки му така, сякаш той бил за нея нещо повече от другите й познати, и прекарвайки между двете им личности нещо като романтичен мост, който го накарал да се усмихне. Но на възрастта, когато човек е позагубил илюзиите си – а Суан я наближаваше – и се задоволява да се влюбва заради удоволствието да бъде влюбен, без много да изисква взаимност, сближаването на сърцата, макар да не е като в ранната младост задължителна цел на любовта, остава по асоциация свързано с нея така силно, че може да я породи, ако я изпревари. Някога сме мечтали да притежаваме сърцето на любимата жена; по-късно, чувството, че притежаваме сърцето на жената може да ни накара да се влюбим в нея. Така във възрастта, когато ни се струва – доколкото търсим в любовта главно собствената си наслада, – че красотата на жената, когато отговаря на вкуса ни, е по-важна от всичко друго, в тази възраст може да се роди любов, при това най-плътска любов, без да е била предшествана от плътско желание. През този период от живота си вече неведнъж сме били докосвани от любовта. Тя вече не се развива сама по собствените си непознати нам и съдбовни закони пред учуденото ни и бездейно сърце. Ние й помагаме, преправяме я чрез услужливата си памет, чрез самовнушенията си. Разпознавайки един от симптомите й, ние си припомняме и възкресяваме другите. Тъй като песента й е наше притежание, тъй като е запечатана в нас в своята цялост, ние нямаме нужда от жена, която да я запява от самото начало – изпълнени с възхищение от красотата й, ние сами продължаваме нататък. А ако започне от средата – когато сърцата се сближават, когато казваме, че съществуваме само един за друг, – вече достатъчно сме свикнали с тази музика, за да се присъединим веднага към партньорката си на мястото, където ни очаква.
Одет дьо Креси още веднъж посети Суан, после визитите й зачестиха. И няма да отречем, че при всяка от тях той отново изпитваше разочарование от това лице, чиито особености междувременно успяваше да позабрави и което не си спомняше нито като толкова изразително, нито като така повяхнало въпреки младостта си. Докато тя разговаряше с него, той съжаляваше, че голямата й хубост не беше от рода на онези, които той спонтанно би предпочел. Трябва впрочем да се каже, че лицето на Одет изглеждаше по-слабо и някак изпъкнало, защото челото и горната част на бузите с тяхната гладка и по-равна повърхност бяха закрити от масата на косите й, които тогава се носеха на кичури отпред, на къдрици отгоре или безредно спуснати покрай ушите; колкото до тялото й, което беше възхитително добре сложено, окото трудно си го представяше в неговата цялост (заради тогавашната мода и въпреки че Одет бе една от най-добре облечените жени в Париж) – корсажът се издаваше над въображаем корем, преди внезапно да се заостри, а подплатената долна част се издуваше като балон, така че жената изглеждаше съставена от различни, зле сглобени една с друга части; рюшовете, воланите, жакетчетата следваха – независимо едни от други, според фантазията на моделиера или плътността на материала – линията, насочваща ги към панделките, към дантелата, към сноповете ресни, или към банелите на корсета, но ни най-малко не прилягаха на живото същество, което, в зависимост от това дали архитектурата на всички тези финтифлюшки се приближаваше или прекалено са отклоняваше от неговата, се задушаваше или се изгубваше в тях.
Но когато Одет си тръгваше, Суан се усмихваше, като се сетеше как тя му казва колко дълго ще й си стори времето до деня, в който той ще й позволи да дойде отново; спомняше си неспокойното й, стеснително изражение, когато веднъж го помоли това време да е по-кратко, виждаше и очите й, които в онзи момент го гледаха с плаха молба и й придаваха трогателен вид под букетчето от изкуствени теменужки, прикрепено за кръглата й шапка от бяла слама с връзки от черно кадифе.
Вярно е наистина, че докато си припомняше разговорите им, докато така мислеше за нея, когато беше сам, в романтичните му мечтания нейният образ бе само един от многото други образи на жени; но ако, благодарение на някакво обстоятелство (и дори без да се дължи на него), ако някакво обстоятелство просто се появеше, без да му повлиява по никакъв начин, в момента когато латентно дотогава състояние придобиеше такава реалност, че образът на Одет дьо Креси погълнеше всичките му блянове, ако мечтите му станеха неотделими от спомена му за нея, тогава несъвършенството на тялото й би изгубило всякакво значение и щеше да е все едно дали това тяло съответства повече или по-малко от друго на вкуса на Суан, защото щеше да е тялото на любимата, единственото способно оттук нататък да му носи радости и терзания.
…..
От всички видове зараждаща се любов, от всички начини на разпространение на това сладостно зло, един от най-могъщите е особеното вълнение, което ни отнася понякога във вихъра си. Тогава жребият е хвърлен – със сигурност ще обикнем съществото, с което ни е приятно да бъдем в този миг. Дори не е необходимо да ни е харесвало повече или колкото някое друго. Нужно ни е само увлечението ни по него да е станало изключително. А това условие е изпълнено, когато съществото ни се изплъзва – удоволствието, което сме изпитвали в негово присъствие, внезапно се заменя от непреодолима потребност, чийто обект е тъкмо то, от абсурдна нужда, която законите на този свят правят невъзможна за задоволяване и трудна за излекуване – безумната и мъчителна нужда да го притежаваме.
Откакто се бе влюбил, Суан гледаше на нещата като по времето на юношеството си, когато се смяташе за художник. Само че сега те притежаваха единствено очарованието, което им придаваше Одет. Суан усещаше да се възражда в душата му младежкото вдъхновение, проиграно от един лекомислен живот, но то носеше отражението, белега на едно единствено същество; и през дългите часове, които сега прекарваше в дома си, изпълнен с изтънчена наслада, сам с оздравяващата си душа, той постепенно ставаше отново такъв, какъвто беше някога, но вече принадлежеше не на себе си, а на друго същество.
Тя беше там пред него, често уморена, с лице за миг изчистено от трескавото и радостно желание за непознатите неща, които разболяваха Суан; отметнеше ли косите си с ръце, челото й, лицето й сякаш се разширяваха; тогава внезапно някаква най-обикновена мисъл, някакво добро чувство, каквото могат да изпитат всички човешки същества, когато в момент на отмала и вглъбяване остават сами със себе си, избликваше от очите й като златист лъч. И ето че цялото й лице светваше, така както сивото поле с надвиснали облаци, които внезапно се разсейват, се преобразява, когато го озари залязващото слънце. Суан се чувстваше способен да сподели живота, който в този миг изпълваше Одет, и бъдещето, в което тя сякаш замечтано се взираше; никакъв остатък от нечисто вълнение не изглеждаше да е оставил следи върху тях. Колкото и да се бяха разредили, от тези моменти имаше полза. Припомняйки си ги, Суан свързваше отделните им части, премахваше интервалите, отливаше като от злато една Одет, изтъкана от доброта и спокойствие, за която той направи по-късно жертви, на каквито не би се решил за другата Одет.
И краят на любовта:
Тъй като случайностите, които ни срещат с дадени лица, невинаги съвпадат с времето, когато ги обичаме, и излизайки извън границите му, могат да настъпят преди началото му и да се повторят след края му, първата поява в живота ни на същество, предопределено да ни хареса по-късно, със задна дата придобива в очите ни стойността на предупреждение, на предзнаменование. По този начин Суан си спомняше образа на Одет от онази първа вечер в театъра, когато се бе запознал с нея и мислеше, че никога повече няма да я види; така си спомняше сега и приема у госпожа Дьо Сент Йоверт, когато бе представил генерал Дьо Фробервил на госпожа Дьо Камбрьомер. Интересите в живота ни са толкова многообразни, че нерядко поставяме в рамките на едни и същи обстоятелства предпоставките за още несъществуващо щастие редом до засилването на терзаещата ни мъка. И това несъмнено можеше да се случи на Суан и другаде, не само у госпожа Дьо Сент Йоверт. И кой знае дали, ако онази вечер се намираше другаде, дали нямаше да изживее друго щастие, друга мъка, които след това щеше да му се стори, че са били неизбежни? Но това, което си мислеше, че е преживял, наистина се беше случило и той не бе далеч от мисълта, че в този факт се е намесило Провидението, че е решил да отиде на приема у госпожа Дьо Сент Йоверт, защото духът му е пожелал да се възхити на богатото въображение на живота и защото, неспособен да търси дълго отговора на труден въпрос, като например да прецени кое е най-доброто за него, е намерил в изпитаните онази вечер страдания и още неподозираните, но вече зараждащи се бъдещи удоволствия, както и в прекалено трудното за установяване съотношение между тях, нещо като необходима връзка. Но час след събуждането си, докато даваше на коафьора указания как да му направи прическата, та да не се развали във влака, той отново си спомни съня си; отново видя, все едно бяха съвсем близо до него, болезнено бледия тен на Одет, хлътналите й бузи, изопнатите черти, сенките под очите, всичко онова, което – още в началото на връзката им и по-късно, по време на разменените нежности, довели през продължителната му любов към Одет до дълга забрава на първия й видян от него образ – бе престанал да забелязва и което несъмнено, докато сънуваше, паметта му се бе опитала да възстанови. И с онази груба откровеност, която проявяваше, когато не беше нещастен и която веднага понижаваше прага на нравствеността му, той безмълвно възкликна: „И като си помисля, че пропилях години от живота си, че исках да умра, че изживях най-голямата си любов, всичко това заради жена, която не ми харесваше, която не беше мой тип!“.