През 2017 г. Издателство 'Ерго' публикува стихосбирката 'Преди да ме е отнесъл дяволът' на сръбския поет Стеван Тонтич в превод на Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева. Съставител е Александър Шурбанов, редактор - Жела Георгиева, художник - Капка Кънева. Стихосбирката е първата книга на сръбския поет на български език. Тя представлява подбор от цялото поетическо творчество на Тонтич, включително от най-новата му стихосбирка, която беше още под печат при изготвянето на българския том.Големият сръбски поет, есеист и преводач на немска поезия Стеван Тонтич ще гостува в София от 16 до 21 април по програмата за творчески престой на Къщата за превод и литература и по повод издаването на стихосбирката.
На 18 април, сряда, 18.00 ч., в галерия София Прес, ул. Славянска, 29 българското издание на Стеван Тонтич ще представят проф. Светлозар Игов и издателят Мартин Христов. В разговора на автора с публиката ще се включат и преводачите проф. Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева.
На 19 април, четвъртък, 18:30 ч. в Къща за литература и превод, ул. Латинка 12 Мирела Иванова и Стеван Тонтич, поети, преводачи на поезия, университетски специалисти и литературни критици ще задълбаят в темата 'Поезията и преводът й - науки за душата.'
Стеван Тонтич (р. 1946 в Сански мост, Западна Босна и Херцеговина) е едно от най-ярките имена в съвременната сръбска поезия. Освен поезия той пише проза, есета, литературна критика и е един от най-изявените преводачи на немска поезия в своята страна.Завършил е философия и социология в Сараевския университет, работил е като редактор в издателска къща в Сараево. В разгара на войната, търсен за принудителна военна мобилизация, успява да емигрира с помощта на международната писателска общност и девет години живее в изгнание в Берлин. През 2001 се завръща в Сараево, а от 2014 живее и твори в Нови Сад.
Стеван Тонтич е автор на редица стихосбирки, сред които се открояват: Наука за душата и други весели истории, 1970, Тайна преписка, 1976, Хуля и посвещавам, 1977, Неделята е черна майка, 1983, Сараевски ръкопис , 1993, Моят псалм, 1997, Благословът на изгнанието, 2001, Свято и проклето, 2009, Всекидневен край на света, 2013 и Христовият луд, 2017. Издал е сборниците с избрани стихотворения Ангел нахлу през решетките ми, 2010, Вярната звезда, 2012, романа Сърцето ти, заеко, 1998 и две книги с есета. Съставител е и на няколко знакови антологии.
Носител е на редица национални и европейски литературни награди. Творбите му са превеждани на повечето европейски езици.
За Стеван Тонтич Александър Шурбанов казва:
'Поезията на Стеван Тонтич не съобщава, а поражда смисли. Тук всяко нещо е сякаш разместено, нелогично, несвързано, а в края на краищата всичко се събира в един общ ослепителен като светкавица фокус. Преживяванията на неотдавнашната братоубийствена вакханалия на запад от Тимок са толкова разтърсващи, че могат да намерят израз само в един език на границата на безумието. Стиховете на Тонтич напомнят за военните картини на Гоя. Те повтарят с днешен акцент трагическото откритие на испанския художник, че сънят на разума ражда чудовища. Чудовища, които се разпореждат с живота и смъртта ни. Които разклащат самите основи на съществуванието.'Предлагаме няколко стихотворения, любезно предоставени ни от преводачите.
Казаното от майка ми
Разказвах на майка ми своя сън за поезията
– златото на духа струеше
от нищо в нещо –
тя само рече: Боже, какво ли няма!
Разправях й за Омир, за Шекспир
каза ми: Не им вярвай, сине!
Посочвах смисъла на неизреченото
на неща от които избликва такава радост
че косата на бог се изправя
тя ми каза: Ти се пази
има го Това
То става.
Говорих й за Да бъдем или не? – това се пита сега
и тъкмо заседнахме в чистото „сега”
рече: Виж –
има го Това
ето Го!
Главата си спасявай, синко!
Пътуване до Париж
Ние, неколцина тъйнаречени творци,
тъйнаречени интелектуалци
от тъйнаречената Босна и Херцеговина,
от града в сърцето на пъкъла на тъйнаречената гражданска война,
получихме в един тъйнаречен съвсем фантастичен ден
покана от тъйнаречения Европейски граждански форум
да отидем на известна важна среща
в тъйнаречената Франция.
Да ида оттук в Париж
за мен беше равносилно на пътуване в безсмъртието,
на пътуване в рая.
След седемдневно чакане накуп
и пререкания с тъйнаречените умиротворителни сили на ООН
и с тъйнаречените държавни власти
ни бе съобщено, че нашето пътуване
в тъйнаречената Европа
няма да се състои.
Понеже толкова дълго бях отсъствал от дома,
жена ми ме посрещна като завърнал се
от истински далечно пътешествие,
тя – единствената не тъйнаречена,
а пред съседите направо се срамувах,
че омаловажавайки Париж, толкова бързо го бях напуснал,
за да се върна на мястото на неизбежната гибел.
Одисей и сватовниците
Аз, Одисей,
завърнал се в Итака
след всички невъобразими преживелици,
на първо време имах този
миролюбив изцяло план:
не смятах да избивам дръзките сватовници на мойта Пенелопа,
колкото и да са й натрапвали глупашките си предложения,
защото знаех, че били са безнадеждни.
Защо човек веднага да ги посече?
От лудостта на новите магнати
нещо по-ценно може да се извлече.
И Аполон, и Атина ме убеждаваха,
че зарад тях короната ми надали ще се разклати,
че те в дома ми внасят някакъв живот,
а пък и славата ми умножават –
славата на съпруга на една
желана и от другите жена.
Търпението ми и Пенелопината вярност
щяха да създадат най-чутния съюз
и в елинския, и във варварския свят –
любовен брак, по-здрав от ударите на съдбата.
И Омир щеше сигурно да е доволен
от моето отново проявено хитроумие.
Но всичко свърши в онзи кървав миг,
когато в мен изригна ревността
на горд съпруг и доблестен войник.
Сърце в затвора
Сърцето ми остана в оня затвор,
в който до неотдавна бе дома ми.
Мислех, че тук е моето място.
Не знам чий глас го подмами
сред жалостивия хор.
Сърцето ми остана в оня затвор,
сломено от гибелта на народа
и фокусите на не един гешефтар.
Най-вече оня със златните устни
притежаваше странния дар
преко клетнишкия отчаян отпор
(„побратим, закрилник на всеки нещастник”),
с властта си на свобода да го пусне.
Така с магия и с кръвопролитие
заробиха сърцето ми зли бесове.
Предадох го, воден от ново откритие
на висша повеля, която гласи:
Обичай своите врагове.
Това го казва беглец от ония
непробиваеми яки стени.
На свобода, без сърцето си лудо
и сигурността на затвора, в който живях.
Страх ме е, а и от мен ги е страх.
Приказка за Марина Цветаева
Срути се небето над Елабуга
на парчета се пръсна сводът
тъмното слънце подслони глава
в светозарната в същинската
в тази Марина в Цветаева
Един суров бог
се затърча да й се извини
но нея вече я нямаше
Ще я пазя като скъпоценност
каза земята
някога ще ми потрябва нещо свято
в младото небе една млада звезда
Ще блесне всемирът
от тази душа от това лице
при тази светлина
вълците ще ходят на поклонение