Маренте де Моор (1972, Хага) е съвременна холандска писателка.
Дебютният й роман „Нарушителят” е високо оценен - освен заради таланта на младата авторка, и заради актуалната си тематика, свързана с източноевропейската емиграция. Славистка по образование, след завършване на Амстердамския университет тя осем години живее в Русия, учи в театрална школа и е кореспондент на местни и холандски медии. След завръщането си в Холандия се установява в южния край на страната – в т.нар. пресечна точка на трите държави – и работи като журналист, колумнист и редактор. Издава романи, разкази и публицистика.
В творчеството й се съчетават северноевропейската сериозност, реализъм и прецизност и магията на славянската душевност. Въпреки тежката историческа тематика, благодарение на емоционалната обагреност, въображение и талантливото перо на писателката, поднасящо всичко стилно и елегантно, творбите се четат леко като романтична приказка.
„Нидерландската дева” печели престижната холандска награда АКО през 2011 и Европейската награда за литература за 1914 г. На български романът е издаден от 'Изида' в превод на нашата колега Анета Данчева-Манолова. В предговора си към изданието преводачката казва:
'На фона на романтично бленуване, първата любов, съзряването и еротични изживявания в идиличната обстановка на едно имение се дочува подрънкването на оръжие, надвисват сенки. Долавят се смътни предчувствия за настъпващи брутални сили, този път със свастика на ръкава, които помитат стария изтънчен свят с хусарската му доблест, дуелите, мъжката чест и женската вярност, обезсмислени от войната. Зад жизнерадостните картини на езда, красива фехтовка с рапири и флирт на хоризонта се задават тъмни облаци. През ароматите на апетитната лимбургска трапеза, автомобилите кабриолети, сантименталната музика на грамофона, танците и целувките със златокъдри близнаци в тревата прозира горчивият спомен за раздяла и разочарования. И крушение на идеалите, а насън като кошмари се мяркат ужасни картини на телесно и душевно ранени невинни млади хора, изтръгнати нелепо от живота в самия му разцвет. Прочитаме го в дълго пазени в тайни чекмеджета писма, узнаваме го от намеци, откъслечни разговори, погледи, неясни снимки, старинни гравюри. Предусещаме, че отново иде неминуемото, че от бутилката пак се изтръгва духът на войнолюбието, страстта да нападаш и завладяваш и вечната жажда за реванш - един омагьосан кръг, от който като че ли няма спасение.'
Предлагаме откъс от романа, избран и предоставен от преводачката.
За мое учудване в кухнята миришеше божествено. Магическите заклинания на Лени бяха довели до два прекрасни, запечени до тъмно леберброта - пастетите в хлебна коричка. Тя ги попипа, за да провери дали са готови за нарязване. Първо тортата във фурната, после поръсване на сланинка по „Небе и земя”, и давай! - плясване по задника ми, носи го вече към залата. Когато влязох там с терината, студентите се струпаха на масата.
-Простете, може ли?
Зад мен стоеше високото момче, направило забележката за фехтуването с картофи. Имаше предразполагащо лице - рядкост в залата. Може би изглеждаше по-мило от останалите, понеже кожата му бе заздравяла хубаво. Беше се затворила до смътна неравнина под лявата му скула, все едно дали нарочно или не.
- На драго сърце бих се фехтувал с вас след яденето – каза то. – Не с остро оръжие. Просто с флорет.
Посочи към двете антични прободни оръжия, ръждиви, но поне на вид все още остри като бръснач.
-Не са флорети, а шпаги-паризери – намеси се Видрата. – Опасни за живота. Действително предизвикват малки белези, но току-виж се озовеш с дупка в белия дроб. Тия неща са строго забранени.
-С теб мога да го споделя – неочаквано прошепна момчето в ухото ми. – Което видя днес, не е каквото би трябвало да бъде. Онези извиха врата на мензура. Едно време в такъв ден се провеждаха по двайсет партии, защо вече да не може? Ако хер Егон Фон Бьотихер не беше предоставил на разположение своя Рарен, нямаше и да знаем къде да провеждаме дуелите си. Пълна гадория.
Поканиха ни на масата. Фон Бьотихер начело, Видрата – на другия край. Последният настоя да седна до него, галантно придърпа стола ми и даже пожела да разстели ленената ми салфетка, но пак се намеси високото момче.
-Освен това ни принуждават да приемаме всякаква паплач – прошепна то. – Викат му „другарство”. Били ни сънародници. Това не ми говори нищо, но както и да е, да си остане само между нас.
- Паплач ли? – попита Видрата.
-Сульо и пульо, плебсът.
-Ако са усърдни студенти, не виждам нищо лошо.
-Вие не разбирате! – разпалено изсъска младежът. – Различията трябва да си остават.
-Корпорациите трябва да са в крак с времето си.
-Доктор Райх – момчето рязко поклати глава, сякаш му се налагаше насила да преглътне нещо, - нима точно хора от вашия вид трябва да се застъпват за ония, недейте така!
Видрата натъртено смачка салфетката си в чинията, сетне се втренчи в острието на ножа си. Никакви политически сметки на обяда! Момчето го разбра. Цели няколко минути останаха загледани към вратата, през която Лени вкара количката и енергично се залови да поднася. Време за реч нямаше. Фон Бьотихер вдигна чаша за Бюршеншафт, за „духа на студентската корпорация”, който беше още жив, докато заедно седяха на тази маса, те имаха още какво да разкажат, и ауф Мензур, за мензура! Студентите се нахвърлиха на яденето, сякаш заедно с миризмите се отприщиха и емоциите им, досега потискани от строгите правила и разстоянието от едно острие. Високото момче също забеляза.
– Като преследвани животни са, които опоскват последната туфа трева, преди вълкът да се впие в петите им – каза той. – Плебсът стои на вратата ни, но да плюскаме.
Зароди се забележителна атмосфера. Няколко студенти непрестанно се смееха с пълна уста, докато други бършеха сълзи с маншетите си и никой не питаше защо и за какво. Двама дебелаци заспориха, юмруците им затряскаха по масата, някой поде с фалшив гласец песен, но му запушиха устата с ръка. Фон Бьотихер наблюдаваше всичко с бащинска усмивка. Често беше участвал в такива животински бесовици след дуел. Трябваше само да вдигне чаша и настъпи тишина.
-Днес вие показахте как един мъж защитава честта и отечеството си. Понастоящем всички дърдорят само за танкове, но истинският войник не се крие зад стоманата. Той се бие с открито лице. Както каза кайзерът: нека решава мечът. Бюршен, да пием. За кайзера! За честта, свободата и отечеството!
Някои вдигнаха чаши към уста в знак на съгласие, други обаче, сред които и Арбитърът, възбудено зашушукаха помежду си. Фон Бьотихер ги изгледа въпросително.
-С ваше позволение, но аз няма да пия за кайзера – заяви Арбитърът.
-Това си е ваша работа – ледено отвърна Фон Бьотихер. –Няма да си развалям апетита заради членове без историческо съзнание.
-Той, кайзерът, нали живее в твоята страна? – попита високото момче, малко по-отчетливо от необходимото. Всички очи се вторачиха в мен, също и тези на Фон Бьотихер. Гледаше строго.
-В нейната страна, наистина, страната на баща й. В онази страна на страхливците.
Неочаквана атака. Какво още правех тук? Неканена гостенка, некадърна докторска асистентка, фехтувачка с картофи. Понечих да стана, но Видрата сложи ръка на рамото ми.
-Не се засягайте, няма предвид нищо лично – прошепна той. – Я ми разкажете за баща ви, лекаря от Маастрихт… не е ли онзи, дето се е грижил за Егон през войната? Онзи също бил от Маастрихт. Носят се такива приказки, но от самия него никой никога няма да узнае нищо. Затворена книга е.
Гледаше ме с очакване. Любопитният професор. Ако си беше останал домашен лекар, любопитството му щеше доста да се охлади. Домашните лекари ежедневно, безспирно, са подхранвани с житейски истории. Някои си ги записват, други изгубват интерес към човешките преживявания и се задълбочават във фактите, като баща ми. Защо пък да не узнае. Фон Бьотихер щеше да съжалява за нападението си. Контраатаката ми беше жестока.
-Познавали са се през войната. Имам снимка от онова време.
-И какво има на нея?
-Мога да ви я покажа. Донесох я със себе си, горе е.
Не след дълго бях в стаята си, с оръжието за удовлетворяване на моята чест в ръце. Любимият ми баща, още тъй млад. До него – шапката с мъртвешката глава, нямаше никакво съмнение. Но лицето беше и си оставаше неясно. Трябваше да се задоволя с него. Никакви колебания повече. Изтичах надолу по стълбите с големи подскоци, ето ме отново да се извивам покрай колоните. Пред фехтовалната зала забавих крачка. Влязох вътре овладяна. Видрата беше опразнил чинията си с трогателна всеотдайност, от месния сос беше останала само рехава диря. Сложих снимката отстрани.
-Това е баща ми, а това е хер Фон Бьотихер.
Видрата подчертано избърса ръце, преди да поеме снимката. – Ах! Действително! Януари 1915. Този е лейбхусар, със сигурност. Но лицето е размазано. Хер Фон Бьотихер! Вие ли сте това?
Сърцето ми заби в гърлото. Снимката премина от ръка на ръка. Фон Бьотихер тъкмо пъхаше хапка в уста, когато я тикнаха пред очите му.
-Вие ли сте това, хер Фон Бьотихер? През войната?
Всички престанаха да ядат, оставиха ножовете до чиниите си. Студентите в съседство с Фон Бьотихер надзъртаха през рамото му. Преди яденето той беше свалил калпака, единственото, което му придаваше сходство с мъжа на снимката. Видях го как се ядосва. Задъвка все по-бавно и по-бавно, като машина, която се кани да спре.
-Не съм аз.
-Това е лейбхусар – упорстваше Видрата. – А другият човек е бащата на момичето. 1915 година.
-Не съм аз – повтори Фон Бьотихер.