Наскоро Издателство за поезия 'Да' публикува 'Невидима ръка' - избрани стихове от големия полски поет Адам Загаевски в превод на Силвия Борисова. Представяме няколко стихотворения от 'Невидима ръка', подбрани и предоставени от преводачката с любезното съдействие на издателството.
Адам Загаевски. Поет, есеист, прозаик, един от представителите на поетичната Нова вълна, съавтор на прочутия манифест Непредставеният свят (1974, с
Юлиан Корнхаузер). Роден през юни 1945 година в Лвов (град, който след войната става украински – най-напред в Украинската съветска република, после в независима Украйна). Прекарва детството си в Гливице, Шльонск, където баща му е професор в местната политехника. След завършване на средното си образование заминава за Краков, за да следва психология и философия в Ягелонския университет. В периода 1968 – 1975 г. е свързан с Минно-металургичната академия също в Краков, където преподава пропедевтика на философията, както и марксистка философия. През втората половина на 70-те години се свързва с демократичната опозиция, публикува в независимия печат, води семинар за т.нар. Летящ университет, забранено му е да печата в държавните издателства. От 1979 до 1981 г. е на стипендия в Западен Берлин, през 1982-ра заминава за Париж. Завръща се в Краков за постоянно през 2002 г. От 1988 г. преподава поезия (по един семестър в годината) в Тексас, в рамките на Creative Writing Prоgram в университета в Хюстън. От 2007 г. преподава история на литературата в Committee on Social Trought в Чикагския университет – винаги в есенния триместър. Член е на редакционния колектив на списание „Зешити литерацке” – тримесечник, основан в емиграция, в Париж, после пренесен във Варшава. Лауреат на литературни награди, сред които: Награда „Кошчелски (1975, Женева), Еhoing Green Prize (1988, Ню Йорк), Стипендия Гугенхайм (1995, Ню Йорк), международната награда Виленица (Словения, 1996), наградата „Тумас Транстрьомер” (2000, Вестерас, Швеция), наградата „Хорст Бенек” (2002, Мюнхен), международната награда Нойщад (2004, САЩ), европейската награда за поезия (2010, Тревизо, Италия).
И така, защо Адам?
Заради строгата страст и страстното любопитство към живота на предметите и на света, към чудесата на живота, към живописта и музиката. Заради звънката и гръмка тишина в поезията му, която често търси епифанията. Творчеството на Загаевски е доказателство за силата на одобрението, подкрепата, възхитата от света като цяло – а това е винаги по-трудно от протеста, критиката, иронията. Като цяло – да, но „опитай да възпееш осакатения свят“, както е озаглавено едно от най-силните му стихотворения през последните години. Затова Сюзън Зонтаг пише: „Загаевски не е естет. В поезията е задължителна по-висшата мяра – горко на писател, който поставя красотата над истината“.
За Адам Загаевски Йосиф Бродски казва: „Рядко се случва музата на поезията да говори толкова чисто и толкова силно. Забележителен диалог между Евтерпа и Клио…“.
Чеслав Милош: 'Намирам у Загаевски стихове, които бих искал да са мои - например:
Пия от малкия извор,
моята жажда е по-голяма от океана.'
.Адам Загаевски е първият полски поет, когото превеждах и превеждам в захлас (а отношението ми към поезията е като към математиката, нейната сродница – уважително, но без екзалтация). Затова ще си позволя да завърша с думи на Пер Вестберг от словото, произнесено при удостояването му с наградата на името на нобелиста Тумас Транстрьомер (2000 г.): „Стиховете на Адам Загаевски са като ключалка, през която си струва да надникнем; като ехо под мостовете на историята или като панорамна площадка над вода, която тече от миналото към бъдещето“.
Силвия Борисова
ПРОМЯНА
От месеци не съм написал
нито един стих.
Живях покорно, четях вестници,
мислех за тайната на властта
и защо сме послушни.
Гледах залезите на слънцето
(пурпурни, изпълнени с безпокойство),
слушах как глъхнат гласовете на птиците
и как мълчи нощта.
Виждах слънчогледите, обронили
глави по сумрак – сякаш тромав палач
крачеше през градините.
По парапета се трупаше
сладкият прах на септември, а гущерите
се криеха в цепнатините.
Ходех на дълги разходки,
само за едно зажаднял:
за светкавица,
за промяна,
за тебе.
ТОВА Е СИЦИЛИЯ
Нощес плавахме покрай сенчести
и тайнствени брегове – големите листа
на хълмовете дишаха в далечината
ленива като сънища на великан.
Вълни удряха дървото на ладията,
топъл вятър целуваше платната,
звездите объркано се мъчеха
да разкажат историята на света.
Това е Сицилия, прошепна някой,
триъгълният остров, въздишката на совата,
кърпичката на мъртвите.
ПЕРСЕФОНА
Пак под земята слиза Персефона
в лятната си рокличка, едрооко
еврейско дете.
Реят се хвърчила, златни листи, есенен дим,
бял самолет и черни крила врани.
Някой тича по пътя, носи закъсняло писмо.
Ще зъзне под земята със сандалите си
от корк и няма да я запазят косите й
от слепия вятър, от забравата –
тя вече потъва в сянката на кестените
и само панделката в плитката й
свети с розовия блясък на резигнацията.
Пак под земята слиза Персефона
и пак онази същата равнодушност
сграбчва малкото ми птиче сърце.
АКО РУСИЯ
Ако Русия беше основана
от Анна Ахматова, ако
Манделщам беше законодател,
а Сталин само второстепенен
герой в изчезнал грузински
епос, ако Русия съблечеше
наеженото си мечешко руно,
ако можеше да живее в думи,
а не в юмрук, ако Русия, ако Русия
ТРИ АНГЕЛА
Три ангела изведнъж се явиха на хората
току до фурната на улица „Свети Георги”;
уф, пак ли тия анкети,
въздъхна някакъв мъж с досада.
Не, обясни търпеливо първият ангел,
искаме само да разберем
какъв е станал животът ви,
какъв вкус имат дните и защо нощите
са белязани с безпокойство и страх.
О да, със страх, обади се красива жена
с премрежен поглед; аз знам обаче защо.
Създаденото от хорския ум е слабо днес
и май се нуждае от помощ, подкрепа,
а те липсват. Моля ви, господине, вижте
– така се обърна към ангела! –
например Витгенщайн. Наште учители,
наште водачи са тъжни и неразумни
и може би знаят по-малко даже от нас,
обикновените хора (тя обаче не беше
обикновена).
Също така, започна момченце,
което вземаше уроци по цигулка, ве’черите
са само празен калъф,
кутия, лишена от тайни,
а сутрин космосът изглежда съвсем
чужд и безжизнен, като екрана на телевизора.
Освен това много са малко тези,
които биха обичали музиката заради нея самата.
Изказаха се и други и жалбите се множаха,
ставаха все по-гневна соната.
Господа, ако искате да научите истината
- извика висок студент, който
неотдавна беше загубил майка си – дойде ни до гуша вече
това, смърт и жестокости, болести, хайки
и дълги периоди на скука, неподвижна
като око на змия. Земята не ни достига,
но огънят ни е в повече. И не знаем кои сме.
Блуждаем в гората и черни звезди
плуват лениво над нас, сякаш
са само сънища наши.
Но все пак, рече плахо вторият ангел,
още има малко радост и дори красота,
тя е до нас, под кората
на всеки час, в тихото сърце на вглъбението
и във всеки от вас се крие човек
универсален, силен, непобедим.
В цветовете на шипката се тули уханието
на детството, а в слънчеви дни момичетата
излизат да се разхождат също както преди
и в начина, по който си връзват пъстрите шалчета,
има нещо безсмъртно.
Паметта живее в морето, в устрема на кръвта,
в тъмните обгорели камъни, в стиховете
и във всеки спокоен разговор.
Светът е такъв, какъвто е бил винаги,
пълен със сенки и очакване.
Той би говорил още, но тълпата нарастваше
все повече и се чуваше
глухо вбесено ръмжене,
докато пратениците накрая се въздигнаха леко
във въздуха, откъдето, отлитайки,
все повтаряха кротко: мир вам, мир
на живи и мъртви и неродени.
Само третият ангел не каза ни дума,
защото бе ангелът на дългото мълчание.
ПРОЩАВАНЕ СЪС ЗБИГНЕВ ХЕРБЕРТ
В началото само вишни и смешният полет
на прилепите, ябълката на месеца и сънена сова,
вкусът на студена вода от първите излети.
Кулите на този град като клетва за вярност.
По-късно, доста по-късно златният прах на Прованс,
смокините из лозята, урокът за бялата Гърция,
музеите из провинцията, Пиеро и Бременната Мадона –
а в средата две окупации, две нечовешки войски,
тромавите камионетки на смъртта по твоите улици.
Дългите дни, когато превеждаше Тракъл –
Песента на уловения кос, първата радост от Париж
след годините на съветска грозота и мизерия;
закачливата ти усмивка, младежки шеги, хуморът
и вглъбението, когато разглеждаше малката църква във Мо
(Босюе[1] ни гледаше май-по-скоро сурово),
берлинските вечери: Хер Доктор, Хер Приватдоцент,
оризът, който хвърляше като конфети на венчавката на приятелите –
но и тишината и горчилката на тежките месеци.
Обичах да си представям разходките ти
в Лигурия или Умбрия: красивия лов,
търсенето на онова място, където изтлява
ледникът на миналото, разкривайки форми.
Обичах да си представям как бродиш
в усоите на поезията, търсенето на онова място,
където мълчанието изведнъж избухва в слово.
Но те срещах винаги в тесните жилища
на мрачните молохи, наричани големи градове.
Понякога ми припомняше за трагичността на живота.
Тебе животът те помнеше почти всекидневно.
Мисля за твойте връстници, които съдбата премаза,
мисля как легна болен в Мадрид, в Амстердам
(хотел „Амбасад”) и дори в светия Ерусалим,
за болницата „Сен Луис”, където лежеше през лятото,
когато жегата пиеше стените на къщите и на държавите границите,
за твойте последни седмици във Варшава.
Коленича пред кралското величие на твоите стихове.
НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО СЪНЯТ
Като веранда в селска къща сънят
разтваря пред тебе гората и сенките
и вътрешността на спомените.
Сънят е разум свободен от натиск,
горда столица на поезията и драмата.
Сънят е все още безплътна мисъл,
свидливо подхранвана от ревнивото наяве.
Сънят е Асирия – сурова и храбра.
Сънят е Тоскана, видяна по изгрев,
когато стройните й дървета пият мастило
от черната пръст, и град е,
който диша през дългите цигари на тъгата.
Сънят посещава болниците и затворите,
утешава унилите
като монахиня с чисто сърце;
сънят гасне, уморил се е;
умира леко, без съжаление
и без наследници – като Норвид.
ПИСАНЕТО НА СТИХОВЕ
Писането на стихове е двубой,
в който няма победител – на едната страна
се изправя сянка, масивна като планински хребет,
гледан от пеперуда, на другата
проблясват само кратки мигове светлина,
образи и мисли, като пламъкът на клечка кибрит
в нощта, когато в болка се ражда зимата.
То е война в окопи, шифрована телеграма,
дълго бдение, търпеливост,
кораб, който потъва и изпраща сигнал,
и вече не потъва, вик на триумф,
вярност към старите мълчаливи учители,
спокойно съзерцание на жестокия свят,
експлозия от радост, екстаз, ненаситност е,
жал, че всичко свършва, надежда, че нищо не изчезва,
разговор, останал без последната дума,
голямото междучасие в училище, чиито ученици
вече ги няма, победа е то над една слабост
и начало на нова, вечно очакване
на следващия стих, молитва, скръб
за майката, кратко примирие,
оплакване и шепот в изгорена изповедалня,
бунт и великодушна прошка,
раздаване на цялото богатство, покаяние, съгласие,
бяг и разходка е, ирония, хладен поглед,
символ на вярата, дикция, бързане,
плач на дете, изгубило най-ценното си съкровище.
[1] Жак-Бенин Босюе (1627-1704) – прочут френски богослов и проповедник, епископ на Мо. - Бел.пр.
Адам Загаевски. Поет, есеист, прозаик, един от представителите на поетичната Нова вълна, съавтор на прочутия манифест Непредставеният свят (1974, сЮлиан Корнхаузер). Роден през юни 1945 година в Лвов (град, който след войната става украински – най-напред в Украинската съветска република, после в независима Украйна). Прекарва детството си в Гливице, Шльонск, където баща му е професор в местната политехника. След завършване на средното си образование заминава за Краков, за да следва психология и философия в Ягелонския университет. В периода 1968 – 1975 г. е свързан с Минно-металургичната академия също в Краков, където преподава пропедевтика на философията, както и марксистка философия. През втората половина на 70-те години се свързва с демократичната опозиция, публикува в независимия печат, води семинар за т.нар. Летящ университет, забранено му е да печата в държавните издателства. От 1979 до 1981 г. е на стипендия в Западен Берлин, през 1982-ра заминава за Париж. Завръща се в Краков за постоянно през 2002 г. От 1988 г. преподава поезия (по един семестър в годината) в Тексас, в рамките на Creative Writing Prоgram в университета в Хюстън. От 2007 г. преподава история на литературата в Committee on Social Trought в Чикагския университет – винаги в есенния триместър. Член е на редакционния колектив на списание „Зешити литерацке” – тримесечник, основан в емиграция, в Париж, после пренесен във Варшава. Лауреат на литературни награди, сред които: Награда „Кошчелски (1975, Женева), Еhoing Green Prize (1988, Ню Йорк), Стипендия Гугенхайм (1995, Ню Йорк), международната награда Виленица (Словения, 1996), наградата „Тумас Транстрьомер” (2000, Вестерас, Швеция), наградата „Хорст Бенек” (2002, Мюнхен), международната награда Нойщад (2004, САЩ), европейската награда за поезия (2010, Тревизо, Италия).
И така, защо Адам?
Заради строгата страст и страстното любопитство към живота на предметите и на света, към чудесата на живота, към живописта и музиката. Заради звънката и гръмка тишина в поезията му, която често търси епифанията. Творчеството на Загаевски е доказателство за силата на одобрението, подкрепата, възхитата от света като цяло – а това е винаги по-трудно от протеста, критиката, иронията. Като цяло – да, но „опитай да възпееш осакатения свят“, както е озаглавено едно от най-силните му стихотворения през последните години. Затова Сюзън Зонтаг пише: „Загаевски не е естет. В поезията е задължителна по-висшата мяра – горко на писател, който поставя красотата над истината“.
За Адам Загаевски Йосиф Бродски казва: „Рядко се случва музата на поезията да говори толкова чисто и толкова силно. Забележителен диалог между Евтерпа и Клио…“.
Чеслав Милош: 'Намирам у Загаевски стихове, които бих искал да са мои - например:
Пия от малкия извор,
моята жажда е по-голяма от океана.'
.Адам Загаевски е първият полски поет, когото превеждах и превеждам в захлас (а отношението ми към поезията е като към математиката, нейната сродница – уважително, но без екзалтация). Затова ще си позволя да завърша с думи на Пер Вестберг от словото, произнесено при удостояването му с наградата на името на нобелиста Тумас Транстрьомер (2000 г.): „Стиховете на Адам Загаевски са като ключалка, през която си струва да надникнем; като ехо под мостовете на историята или като панорамна площадка над вода, която тече от миналото към бъдещето“.
Силвия Борисова
ПРОМЯНА
От месеци не съм написал
нито един стих.
Живях покорно, четях вестници,
мислех за тайната на властта
и защо сме послушни.
Гледах залезите на слънцето
(пурпурни, изпълнени с безпокойство),
слушах как глъхнат гласовете на птиците
и как мълчи нощта.
Виждах слънчогледите, обронили
глави по сумрак – сякаш тромав палач
крачеше през градините.
По парапета се трупаше
сладкият прах на септември, а гущерите
се криеха в цепнатините.
Ходех на дълги разходки,
само за едно зажаднял:
за светкавица,
за промяна,
за тебе.
ТОВА Е СИЦИЛИЯ
Нощес плавахме покрай сенчести
и тайнствени брегове – големите листа
на хълмовете дишаха в далечината
ленива като сънища на великан.
Вълни удряха дървото на ладията,
топъл вятър целуваше платната,
звездите объркано се мъчеха
да разкажат историята на света.
Това е Сицилия, прошепна някой,
триъгълният остров, въздишката на совата,
кърпичката на мъртвите.
ПЕРСЕФОНА
Пак под земята слиза Персефона
в лятната си рокличка, едрооко
еврейско дете.
Реят се хвърчила, златни листи, есенен дим,
бял самолет и черни крила врани.
Някой тича по пътя, носи закъсняло писмо.
Ще зъзне под земята със сандалите си
от корк и няма да я запазят косите й
от слепия вятър, от забравата –
тя вече потъва в сянката на кестените
и само панделката в плитката й
свети с розовия блясък на резигнацията.
Пак под земята слиза Персефона
и пак онази същата равнодушност
сграбчва малкото ми птиче сърце.
АКО РУСИЯ
Ако Русия беше основана
от Анна Ахматова, ако
Манделщам беше законодател,
а Сталин само второстепенен
герой в изчезнал грузински
епос, ако Русия съблечеше
наеженото си мечешко руно,
ако можеше да живее в думи,
а не в юмрук, ако Русия, ако Русия
ТРИ АНГЕЛА
Три ангела изведнъж се явиха на хората
току до фурната на улица „Свети Георги”;
уф, пак ли тия анкети,
въздъхна някакъв мъж с досада.
Не, обясни търпеливо първият ангел,
искаме само да разберем
какъв е станал животът ви,
какъв вкус имат дните и защо нощите
са белязани с безпокойство и страх.
О да, със страх, обади се красива жена
с премрежен поглед; аз знам обаче защо.
Създаденото от хорския ум е слабо днес
и май се нуждае от помощ, подкрепа,
а те липсват. Моля ви, господине, вижте
– така се обърна към ангела! –
например Витгенщайн. Наште учители,
наште водачи са тъжни и неразумни
и може би знаят по-малко даже от нас,
обикновените хора (тя обаче не беше
обикновена).
Също така, започна момченце,
което вземаше уроци по цигулка, ве’черите
са само празен калъф,
кутия, лишена от тайни,
а сутрин космосът изглежда съвсем
чужд и безжизнен, като екрана на телевизора.
Освен това много са малко тези,
които биха обичали музиката заради нея самата.
Изказаха се и други и жалбите се множаха,
ставаха все по-гневна соната.
Господа, ако искате да научите истината
- извика висок студент, който
неотдавна беше загубил майка си – дойде ни до гуша вече
това, смърт и жестокости, болести, хайки
и дълги периоди на скука, неподвижна
като око на змия. Земята не ни достига,
но огънят ни е в повече. И не знаем кои сме.
Блуждаем в гората и черни звезди
плуват лениво над нас, сякаш
са само сънища наши.
Но все пак, рече плахо вторият ангел,
още има малко радост и дори красота,
тя е до нас, под кората
на всеки час, в тихото сърце на вглъбението
и във всеки от вас се крие човек
универсален, силен, непобедим.
В цветовете на шипката се тули уханието
на детството, а в слънчеви дни момичетата
излизат да се разхождат също както преди
и в начина, по който си връзват пъстрите шалчета,
има нещо безсмъртно.
Паметта живее в морето, в устрема на кръвта,
в тъмните обгорели камъни, в стиховете
и във всеки спокоен разговор.
Светът е такъв, какъвто е бил винаги,
пълен със сенки и очакване.
Той би говорил още, но тълпата нарастваше
все повече и се чуваше
глухо вбесено ръмжене,
докато пратениците накрая се въздигнаха леко
във въздуха, откъдето, отлитайки,
все повтаряха кротко: мир вам, мир
на живи и мъртви и неродени.
Само третият ангел не каза ни дума,
защото бе ангелът на дългото мълчание.
ПРОЩАВАНЕ СЪС ЗБИГНЕВ ХЕРБЕРТ
В началото само вишни и смешният полет
на прилепите, ябълката на месеца и сънена сова,
вкусът на студена вода от първите излети.
Кулите на този град като клетва за вярност.
По-късно, доста по-късно златният прах на Прованс,
смокините из лозята, урокът за бялата Гърция,
музеите из провинцията, Пиеро и Бременната Мадона –
а в средата две окупации, две нечовешки войски,
тромавите камионетки на смъртта по твоите улици.
Дългите дни, когато превеждаше Тракъл –
Песента на уловения кос, първата радост от Париж
след годините на съветска грозота и мизерия;
закачливата ти усмивка, младежки шеги, хуморът
и вглъбението, когато разглеждаше малката църква във Мо
(Босюе[1] ни гледаше май-по-скоро сурово),
берлинските вечери: Хер Доктор, Хер Приватдоцент,
оризът, който хвърляше като конфети на венчавката на приятелите –
но и тишината и горчилката на тежките месеци.
Обичах да си представям разходките ти
в Лигурия или Умбрия: красивия лов,
търсенето на онова място, където изтлява
ледникът на миналото, разкривайки форми.
Обичах да си представям как бродиш
в усоите на поезията, търсенето на онова място,
където мълчанието изведнъж избухва в слово.
Но те срещах винаги в тесните жилища
на мрачните молохи, наричани големи градове.
Понякога ми припомняше за трагичността на живота.
Тебе животът те помнеше почти всекидневно.
Мисля за твойте връстници, които съдбата премаза,
мисля как легна болен в Мадрид, в Амстердам
(хотел „Амбасад”) и дори в светия Ерусалим,
за болницата „Сен Луис”, където лежеше през лятото,
когато жегата пиеше стените на къщите и на държавите границите,
за твойте последни седмици във Варшава.
Коленича пред кралското величие на твоите стихове.
НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО СЪНЯТ
Като веранда в селска къща сънят
разтваря пред тебе гората и сенките
и вътрешността на спомените.
Сънят е разум свободен от натиск,
горда столица на поезията и драмата.
Сънят е все още безплътна мисъл,
свидливо подхранвана от ревнивото наяве.
Сънят е Асирия – сурова и храбра.
Сънят е Тоскана, видяна по изгрев,
когато стройните й дървета пият мастило
от черната пръст, и град е,
който диша през дългите цигари на тъгата.
Сънят посещава болниците и затворите,
утешава унилите
като монахиня с чисто сърце;
сънят гасне, уморил се е;
умира леко, без съжаление
и без наследници – като Норвид.
ПИСАНЕТО НА СТИХОВЕ
Писането на стихове е двубой,
в който няма победител – на едната страна
се изправя сянка, масивна като планински хребет,
гледан от пеперуда, на другата
проблясват само кратки мигове светлина,
образи и мисли, като пламъкът на клечка кибрит
в нощта, когато в болка се ражда зимата.
То е война в окопи, шифрована телеграма,
дълго бдение, търпеливост,
кораб, който потъва и изпраща сигнал,
и вече не потъва, вик на триумф,
вярност към старите мълчаливи учители,
спокойно съзерцание на жестокия свят,
експлозия от радост, екстаз, ненаситност е,
жал, че всичко свършва, надежда, че нищо не изчезва,
разговор, останал без последната дума,
голямото междучасие в училище, чиито ученици
вече ги няма, победа е то над една слабост
и начало на нова, вечно очакване
на следващия стих, молитва, скръб
за майката, кратко примирие,
оплакване и шепот в изгорена изповедалня,
бунт и великодушна прошка,
раздаване на цялото богатство, покаяние, съгласие,
бяг и разходка е, ирония, хладен поглед,
символ на вярата, дикция, бързане,
плач на дете, изгубило най-ценното си съкровище.
[1] Жак-Бенин Босюе (1627-1704) – прочут френски богослов и проповедник, епископ на Мо. - Бел.пр.