Босненският писател Игор 
Щикс гостува за първи път в България, за да представи дебюта си на българската литературна сцена - романа 'Елияховият стол'. Романът е преведен от Жела Георгиева и издаден от издателство 'Панорама' през 2014 г.; художник на корицата е Капка Кънева. Повече за гостуването на Щикс можете да научите тук.
Съдбата или случайността направляват човешкия живот? На този въпрос главната героиня на романа „Елияховият стол” фриволно отговаря, че съдбата всъщност е най-голямата от всички случайности, без дори да подозира и без до сетния си миг да разбере каква трагична жертва на съдбата и на случайността ще се окаже тя самата. За разлика от нея главният герой изпива горчивата чаша на познанието до дъно. Този 50-годишен известен европейски писател, изживяващ житейска и творческа криза, при ремонт на жилището си изненадващо открива тайната на своя произход. Потресен, че досега е живял под фалшива самоличност, в лъжа и пълна заблуда, в търсене на своите корени той се отправя към Града, който дотогава е бил за него само мъгляво географско понятие. Тук, в Сараево ще открие и изгуби истинския си баща, ще срещне прекрасни приятели, ще изживее зашеметяваща любов и смазан от разкритието, че любимата е собствената му сестра, ще избяга от всички и всичко. Съдбата и случайността се преплитат така, че не му остават никакъв спасителен изход.
С втория си роман „Елияховият стол” (2006) Игор Щикс (1977, Сараево) си спечелва наградите „Ксавер Шандор Джалски” и „Киклоп” за най-добро хърватско белетристично произведение на годината. Книгата е преведена на повече от десет езика. Откъс от нея е включен в антологията “Best Eutopian Fiction” , издадена в САЩ през 2010 г.
Предлагаме началните страници на романа, предоставени ни от преводачката Жела Георгиева.
На моите родители
РЪКОПИСЪТ НА РИХАРД РИХТЕР
П р о л о г
Тук искам да запиша всичко онова, което ми се случи през последните няколко месеца. Не съм голям оптимист, че ще успея и ще доживея да го сторя. Може би писането, с което се захващам, нанизването на фактите, което току-що започвам, е просто начин за отлагане на близкия край. Защото все повече се убеждавам, че не е възможно животът да продължи, след като човек осъзнае, че всичко, на което е почивал, е било лъжа, заблуда, дори измама, зад които се е криела твърде късно осъзната истина - като змия, която ще настъпиш в точно избран момент, за да захапе най-слабото ти място и да впръска отровата, гарантираща продължително умиране. А онзи, чийто живот се изплъзва изпод краката, често се улавя за нечия ръка и нерядко се случва да повлече след себе си и човека, който му я е протегнал.
В моя случай не става въпрос за някаква пепелянка, а именно за отровна змия от вида, който щедро позволява на жертвата сама да избере момента на собствената си смърт. Серум няма и няма да има. Моментът се загатва някъде на края на това известие за двете раждания на един човек. Точно така, напоследък съм склонен да вярвам, че съм се родил два пъти – веднъж във Виена и втори път в Сараево половин век по-късно.
Това са записки за второто ми, дълго и болезнено раждане.
І
С и н и я т б е л е ж н и к
1.
Ръката ми се движи трудно по листа, колебая се, не зная как да разкажа всичко, без да пропусна нито една подробност, нито един момент, почти нито едно, дори най-малко събитие, за да се представят всички налични доказателства за това, че именно от най-дребните и на вид пренебрежими неща са изковани теглилките на везните на нашата съдба. Досега бях сръчен летописец на чужди съдби и ловък компилатор, „находчив разказвач”, както упорито повтаряха, а днес, ето нá, стоя безпомощен над градивото на собствения си живот, преплетено с живота на онези, от чиято драма съм се появил, и на онези, чийто живот превърнах в драма. Понякога става въпрос за едни и същи лица. Вярно, истината не докопа само мен, онази змия още дебне и ще дебне, докато съществуват хората, които могат да я срещнат на своя път. Може би все пак най-добре ще бъде незабавно да сложа край на всичко, да отнеса отровното знание в гроба си, да си отида без нито една дума, както впрочем постъпих наскоро.
Опитах се да се откажа. Опитах се да натисна спусъка. Не се получи. Още не се получава. Седя на масата и просто не успявам да спра разказа, който чака да се излее от мен като лава от древен вулкан. Последното, което остава да изхвърли. Тогава ще бъде по-лесно да се задуши кратерът, да угасне.
Чувствам творческо безсилие пред всички факти, чийто ход вече не може да бъде променен, да речем, за целите на разказвача. Потискащият материал се противи на художествено превъплъщаване, на занаята, който отдавна съм изучил. Достатъчно добре, за да обучавам и други на него, моите благодарни калфи, които не знаят – и може би никога няма да узнаят, – че всичкото „знание”, почерпено от моите книги, не струва и пукната пара. Да, точно така. Въпреки това трудно се отказвам от старите си навици. Може би по тази причина и към разказа за собствения си живот и онова, което води към неговия край, не мога да подходя направо, без опити да придам на всичко ред и смисъл, да организирам материала, сякаш все още си представям пред очите си своите бъдещи читатели.
Това, което пиша, е може би само опит да се предаде на хартия онова, което разтърси сградата на моя живот, да се разкрият неочакваните открития, въвели ме в един свят, потънал със смъртта на майка ми Паула, по мъж Рихтер, която никога не опознах, защото беше починала скоро след раждането ми и самоубийството на баща ми Хайнрих Рихтер. Но тези злокобни прозрения започнаха да се очертават при едно случайно – вече започвам да презирам тази дума, – виенско откритие в началото на май 1992 година, изплувало досущ като върха на айсберг, чийто, разбира се, невидим, по-крупен отломък ме очакваше в Сараево и в който щях да се блъсна със скоростта на една петдесетгодишна лъжа. Струва ми се, че това би накарало всеки тутакси да си набави пистолет, което и направих, когато се върнах от Сараево във Виена през втората седмица на юни. Пистолетът стои на масата, току до ръката, пишеща този текст, кротко, като палач, който не разсъждава нито за осъдения, нито за справедливостта на присъдата, а си върши работа сигурно и без излишни въпроси. Може би и тези записки са опит да оправдая изхода, сочен от моя револвер, и може би се надявам написаното от мен да ми донесе опрощение, макар и отвъд гроба.
Да, зная, би трябвало незабавно да отнеса всичко в тъмния гроб, но не вярвам да се намери толкова просторен ковчег за мен. Може би именно това е целта на моето писане: освобождаване от товара, който Харон не приема в своята лодка. А аз скоро трябва да премина през Стикс.
Как започна всичко това? Как всичко се разплете само? Кой дръпна проклетите конци?
Щикс гостува за първи път в България, за да представи дебюта си на българската литературна сцена - романа 'Елияховият стол'. Романът е преведен от Жела Георгиева и издаден от издателство 'Панорама' през 2014 г.; художник на корицата е Капка Кънева. Повече за гостуването на Щикс можете да научите тук.Съдбата или случайността направляват човешкия живот? На този въпрос главната героиня на романа „Елияховият стол” фриволно отговаря, че съдбата всъщност е най-голямата от всички случайности, без дори да подозира и без до сетния си миг да разбере каква трагична жертва на съдбата и на случайността ще се окаже тя самата. За разлика от нея главният герой изпива горчивата чаша на познанието до дъно. Този 50-годишен известен европейски писател, изживяващ житейска и творческа криза, при ремонт на жилището си изненадващо открива тайната на своя произход. Потресен, че досега е живял под фалшива самоличност, в лъжа и пълна заблуда, в търсене на своите корени той се отправя към Града, който дотогава е бил за него само мъгляво географско понятие. Тук, в Сараево ще открие и изгуби истинския си баща, ще срещне прекрасни приятели, ще изживее зашеметяваща любов и смазан от разкритието, че любимата е собствената му сестра, ще избяга от всички и всичко. Съдбата и случайността се преплитат така, че не му остават никакъв спасителен изход.
С втория си роман „Елияховият стол” (2006) Игор Щикс (1977, Сараево) си спечелва наградите „Ксавер Шандор Джалски” и „Киклоп” за най-добро хърватско белетристично произведение на годината. Книгата е преведена на повече от десет езика. Откъс от нея е включен в антологията “Best Eutopian Fiction” , издадена в САЩ през 2010 г.
Предлагаме началните страници на романа, предоставени ни от преводачката Жела Георгиева.
На моите родители
РЪКОПИСЪТ НА РИХАРД РИХТЕР
П р о л о г
Тук искам да запиша всичко онова, което ми се случи през последните няколко месеца. Не съм голям оптимист, че ще успея и ще доживея да го сторя. Може би писането, с което се захващам, нанизването на фактите, което току-що започвам, е просто начин за отлагане на близкия край. Защото все повече се убеждавам, че не е възможно животът да продължи, след като човек осъзнае, че всичко, на което е почивал, е било лъжа, заблуда, дори измама, зад които се е криела твърде късно осъзната истина - като змия, която ще настъпиш в точно избран момент, за да захапе най-слабото ти място и да впръска отровата, гарантираща продължително умиране. А онзи, чийто живот се изплъзва изпод краката, често се улавя за нечия ръка и нерядко се случва да повлече след себе си и човека, който му я е протегнал.
В моя случай не става въпрос за някаква пепелянка, а именно за отровна змия от вида, който щедро позволява на жертвата сама да избере момента на собствената си смърт. Серум няма и няма да има. Моментът се загатва някъде на края на това известие за двете раждания на един човек. Точно така, напоследък съм склонен да вярвам, че съм се родил два пъти – веднъж във Виена и втори път в Сараево половин век по-късно.
Това са записки за второто ми, дълго и болезнено раждане.
І
С и н и я т б е л е ж н и к
1.
Ръката ми се движи трудно по листа, колебая се, не зная как да разкажа всичко, без да пропусна нито една подробност, нито един момент, почти нито едно, дори най-малко събитие, за да се представят всички налични доказателства за това, че именно от най-дребните и на вид пренебрежими неща са изковани теглилките на везните на нашата съдба. Досега бях сръчен летописец на чужди съдби и ловък компилатор, „находчив разказвач”, както упорито повтаряха, а днес, ето нá, стоя безпомощен над градивото на собствения си живот, преплетено с живота на онези, от чиято драма съм се появил, и на онези, чийто живот превърнах в драма. Понякога става въпрос за едни и същи лица. Вярно, истината не докопа само мен, онази змия още дебне и ще дебне, докато съществуват хората, които могат да я срещнат на своя път. Може би все пак най-добре ще бъде незабавно да сложа край на всичко, да отнеса отровното знание в гроба си, да си отида без нито една дума, както впрочем постъпих наскоро.
Опитах се да се откажа. Опитах се да натисна спусъка. Не се получи. Още не се получава. Седя на масата и просто не успявам да спра разказа, който чака да се излее от мен като лава от древен вулкан. Последното, което остава да изхвърли. Тогава ще бъде по-лесно да се задуши кратерът, да угасне.
Чувствам творческо безсилие пред всички факти, чийто ход вече не може да бъде променен, да речем, за целите на разказвача. Потискащият материал се противи на художествено превъплъщаване, на занаята, който отдавна съм изучил. Достатъчно добре, за да обучавам и други на него, моите благодарни калфи, които не знаят – и може би никога няма да узнаят, – че всичкото „знание”, почерпено от моите книги, не струва и пукната пара. Да, точно така. Въпреки това трудно се отказвам от старите си навици. Може би по тази причина и към разказа за собствения си живот и онова, което води към неговия край, не мога да подходя направо, без опити да придам на всичко ред и смисъл, да организирам материала, сякаш все още си представям пред очите си своите бъдещи читатели.
Това, което пиша, е може би само опит да се предаде на хартия онова, което разтърси сградата на моя живот, да се разкрият неочакваните открития, въвели ме в един свят, потънал със смъртта на майка ми Паула, по мъж Рихтер, която никога не опознах, защото беше починала скоро след раждането ми и самоубийството на баща ми Хайнрих Рихтер. Но тези злокобни прозрения започнаха да се очертават при едно случайно – вече започвам да презирам тази дума, – виенско откритие в началото на май 1992 година, изплувало досущ като върха на айсберг, чийто, разбира се, невидим, по-крупен отломък ме очакваше в Сараево и в който щях да се блъсна със скоростта на една петдесетгодишна лъжа. Струва ми се, че това би накарало всеки тутакси да си набави пистолет, което и направих, когато се върнах от Сараево във Виена през втората седмица на юни. Пистолетът стои на масата, току до ръката, пишеща този текст, кротко, като палач, който не разсъждава нито за осъдения, нито за справедливостта на присъдата, а си върши работа сигурно и без излишни въпроси. Може би и тези записки са опит да оправдая изхода, сочен от моя револвер, и може би се надявам написаното от мен да ми донесе опрощение, макар и отвъд гроба.
Да, зная, би трябвало незабавно да отнеса всичко в тъмния гроб, но не вярвам да се намери толкова просторен ковчег за мен. Може би именно това е целта на моето писане: освобождаване от товара, който Харон не приема в своята лодка. А аз скоро трябва да премина през Стикс.
Как започна всичко това? Как всичко се разплете само? Кой дръпна проклетите конци?