Представяме сборника с разкази 'Смъртта на чешкото куче' от Януш Рудницки. Преводът от полски е на нашата колега Правда Спасова. Художник на корицата и на илюстрациите е Борис Праматаров. Книгата е предстоящо издание на издателство СОНМ.Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от програма „Креативна Европа“ на Европейската комисия.
Януш Рудницки е роден в Кенджежин-Кожле, Силезия, през 1956 г. Като активист на «Солидарност», той е интерниран след въвеждането на военно положение в Полша, а през 1983 г. емигрира в Германия. Германист и славист по образование, писателят живее и твори в Хамбург, но не прекъсва връзките си с полската култура и по-специално с кръга около литературното списание «Tworczosc» във Варшава. Публикувал е девет сборника с разкази на полски език, някои от които сам превежда на немски.
В своите провокативни, дръзки и гротескни истории от сборника «Смъртта на чешкото куче» Рудницки описва реалността на емигранта и човека от малкия град, озовал се в мегаполис, както и на несретния писател, стъпка по стъпка, отхвърляйки всякакви социални и естетически конвенции. Неговите герои изглеждат прости, но чувствителни хора, нелишени от човешки странности. Те говорят и мислят за обикновените неща по необичаен начин. Рудницки обръща особено внимание на езика като изначален опит. Този език конструира и протагониста, и автора. Става дума за разговорен език, леко стилизиран с помощта на остарели полски фразеологизми, убедителен и конкретен, особено чувствителен към мелодиката на речта.
Преводачката на книгата проф. дфн Правда Спасова е преподавател по философия и естетика в Националната художествена академия. Превела е важни трудове от областта на полската хуманитаристика като «Моите правилни възгледи за всичко» (2013) на Лешек Колаковски, „Новите форми в живописта и произтичащите от тях недоразумения“ (2011) на С. И. Виткевич, «Човекът“ на Роман Ингарден (2002), както и романа „Меир Езофович“ на Елиза Оржешкова (2012), „Приказки от полски писатели“ (2009), повестта «My sweet Raskolnikow” на Януш Гловацки (1993) и др.
Предлагаме разказа, дал името на сборника, 'Смъртта на чешкото куче'.
Смъртта на чешкото куче
Преди няколко години циганите започнаха да окупират концентрационния лагер в Берген-Белсен. По този начин се бореха за признаване статут на малцинство в Германия. Като компенсации, за онова време. По-добре е да се бориш там, където тогава са гинели, ето защо - в Бeрген-Белсен. Затова и гладната стачка в Дахау (!). Обаче никой от важните лайнари не обърна особено внимание на протестите им, дори проформа. Поради това протестът продължи толкова дълго, че те направо си заживяха с него, дословно. Лагерът Берген-Белсен се превърна за дълго време, докато полицията не ги изгони, в техния нов дом.
Девет сутринта. Седя на леглото. С наведена глава. Затворени очи. Защото гълъбите гукат от разсъмване. Отново. Всъщност един гълъб. Символ на любовта, мира и Светия Дух. Солист. Един е по-лошо от много. Солистът дразни, хорът приспива. Така че отново лежа по гръб и ругая.
Ставам, влача крака до пощенската кутия, в която намирам рекламна листовка, „Големият магазин” има юбилей, четиридесeт и девет години на пазара. Отивам в „Големия магазин”, може пък да купя нещо. Нищо не купувам, излизам, минавам край скарата, пилетата са на юбилейни цени, половин за две евро, с питка. Купувам, ям на пейката, слънце и хубаво време. Ям с ръце, така обичам.
Минава възрастен човек със старо куче, кучето куца и той куца, безпокоя се за кокошката си, но той също носи кокошка и кучето не ми обръща внимание.
Възрастният човек сяда на съседната пейка, храни кучето, кучето яде. Аз също. Телефонът ми звъни в джоба, не мога да се обадя, ръцете ми са мазни, нали ям с ръце. Ям, а телефонът свири някаква мелодийка, така си е нагласен, всеки път се каня да я сменя със сигнал, но толкова рядко някой ми звъни, че всеки път забравям.
Пейка, слънце, пиле и тази идиотска радостна мелодийка.
Минават две жени, говорят на полски. Полякини.
Първата:
- Гледай, виждаш ли колко му е добре на тоя просяк? Пейка, слънце, пиле, музика, цял живот пикник.
Втората:
- Откъде знаеш, че това е просяк?
Първата:
- Как откъде, не виждаш ли? Ако искаш, можем да се хванем на бас.
Втората:
- А как ще проверим?
Първата:
- Ще му дам пари.
Втората:
- Стига бе. Мисля, че това е циганин.
Минават, отминават, наядох се, отивам си вкъщи. Вкъщи си лягам, спи ми се след това разплуто утро. Не е особено удачна тази първа половина на деня. Но не е и чак толкова лоша. Имал съм и по-лоши. Ех, сутрини, следобеди, колко цели дни ми се изтърколиха по стълбите.
Да видим какво ще донесе втората половина на деня. Ако пак нищо, няма да се оплаквам, от друга страна, имал съм много успешни следобеди и вечери, човек не бива да иска прекалено много. При положение че е самотна шамандура в морето на всекидневието, нали?
Заспивам, може би нещо ще ме събуди, ако не, няма да се оплаквам, дори да ми се иска, защото как да се оплакваш, като спиш?
Събужда ме лай на куче по телефона. Телефонът ме събужда, а по телефона лае куче. Куче ли ми звъни? След малко на преден план излиза мъжки глас. Неясен, мек. Такъв, че можеш с гола ръка да бръкнеш в устата му. Гласът на възрастния човек казва, пита дали аз съм залепил на стълба обява, че разхождам кучета.
Казвам, че аз.
Той казва: именно аз вече ви се обаждах днес по този повод, но никой не вдигна.
Аз казвам: а, наистина, някой звъня, но в този момент ядях пиле, с ръце, защото „Големият магазин” е наблизо, има юбилей, нали разбирате, не можех да се обадя.
Той казва: „Големият магазин”? Аз... аз също бях там, купих пиле за кучето и...
Аз казвам: кучето ви куца, нали?
Той казва: куца! Аз също. Ама вие откъде...
Аз казвам, питам: и му давахте пиле на пейката, нали?
Той казва: на пейката! Откъде...а, това сте вие? Вие ли седяхте на съседната пейка и се хранехте?
Аз казвам: да аз. И питам: значи вие ми звъняхте тогава?
Той казва: аз. И пита: а тази... тази мелодийка, това...
Аз казвам: това е моят телефон, вместо сигнал, все забравям да я сменя със сигнал, защото, разбирате ли, рядко някой ми звъни...
Той казва: вярно, колко е малък светът. Вие на пейката, аз на пейката... И пита: е какво, можете ли да дойдете?
Аз казвам: мога, питам: кога?
Той казва: днес, сега, ако можете.
Аз казвам: мога, само че... къде?
Той казва: ами това е от старостта, имате ли нещо за писане?
Дава ми адрес, име и казва, че е написал името си долу при звънците нечетливо, но аз, нали разбирате, пиша така, както говоря, а говоря по този начин, защото вече нямам зъби.
Отивам, ще разхождам, защо не. Имах навремето куче, имах, но умря. Женски боксер. Аста. Беше болна, ветеринарят каза, че ще дойде да я приспи, ще й даде отрова. Тя лежеше неподвижно в кухнята и ме гледаше. Никога не й бях давал пиле, за да не й навредят костите му. Излязох, купих половин печено пиле, изяде го, лежейки. Дойде ветеринарят и й даде приспивателно, а тя, след като го глътна, повърна последната си вечеря и издъхна. Тогава живеех в един блок съвсем близо до гората, отидох в гората, изкопах дупка, върнах се, почаках, докато се стъмни, защото какво да правя цирк в квартала, сложих я на шейната, защото вече имаше сняг, а тя беше тежка и тръгнах. Вървя с нея насам натам, защото не запомних мястото, а пък е тъмно, търся дупка, няма дупка. Оставих я, защото е трудно да дърпаш шейна между дърветата, и продължих да търся сам, вървя и се псувам, докато накрая, ето, намерих я, изкопана за нея, а за малко аз да падна вътре, най-после връщам се да я взема, вървя и вървя, няма я, не мога да я намеря. Какво става, какво става?! Аста?! Само ми излезе от устата, още малко и щях да почна да свиркам. Намерих я най-после, почти я настъпих и я погребах, мислейки си, че като я има дупката, няма го кучето, а като го има кучето, няма я дупката, нали? Такива ми ти работи.
Стигнах, звъня, влизам, качвам се по стълбите, толкова обувки има пред вратите, че се сещам за Освиенцим. Представям се. Той казва, че не е добре, лошо му е, а кучето трябва да се разхожда два пъти дневно, но той вече не може. Казва, че куца, кучето също, понякога трябва да го смъква по стълбите на ръце или да го качва, тежи му вече. На всичко отгоре има толкова обувки във входа, че не може да се мине, турци живеят там, затова. Казва да му дам да яде, да му подам паничката, за да свикне с мен.
Ав-ав, лае, искам да кажа, че той лае и казва, че така кучето му лаело на чешки. Купил го в селцето Медлов Кралова, колко красиво име, нали? Той е роден в това селце, затова си е взел куче от там, за да му, ав-ав, лае на чешки, а не да прави някакво си бау-бау. Това е неговата чешка пъпна връв, кучето.
Давам купичката на кучето, кучето яде. Кучето се наяде. Той казва, че мога да отида с него в парка и че като се върна, ще си уредим сметката.
Аз казвам, шегувам се, че лесна работа, ще се разберем по-добре, отколкото при Заолже[1].
Той пръв се разсмива, аз след него.
Слизам с кучето, всяко стъпало за него е Виелка Пардубицка[2]. Взимам го на ръце, тежи, слизаме, по дяволите тези обувки. Вървим по улицата, държа повода, кучето ме следва. Бавно. Изведнъж - линейка, като излязла изпод земята, сигурно преди кръстовището са включили сирената. Отмина, дърпам повода, нищо, съпротива. Обръщам се, кучето лежи, не мърда. Викам го, дърпам, кучето лежи. Приближава се една бременна жена, навежда се над кучето, докосва врата му, казва, че е издъхнало. Трудно й е да се изправи с тоя корем, помагам й да стане, казва, че само това липсва, сега да й изтекат водите, питам да звъня ли за линейка, казва, че не, още е рано, да се заема с кучето.
Казвам, че ще се справя, че нейният корем е по-важен. Вземам кучето на ръце, тежи колкото телевизор и тръгвам. Отнасям го до пейката, сядам с него на пейката, седим на пейката. Неговата чешка глава на моите полски колене. Потупвам го леко по главата. Галя го, уж че спи, не искам да предизвиквам любопитство. Чудя се какво да правя. Такситата няма да го качат. На ръце ли да го нося до вкъщи? Тежко е, но нямам друг изход. Ставам, искам да го взема, както се държи детенце, за да не се оригва, с глава на рамото, но то е прекалено голямо, тъй че го нося така, увиснало на ръцете ми, нося го така, както войникът или пожарникарят носят ранено или обгоряло дете. Хората се обръщат, коментират, питат какво е станало, казвам, че е било упоено за операция и му е трудно да се събуди, защото е старо. Децата ме питат как се казва, не знам, забравих да попитам, а чехът забрави да ми каже, тая негова старост, така че измислям, казвам, че Пепик[3], децата вървят след мен, викат, Пепик, Пепик, събуди се, събират се все повече деца.
Толкова са много, че крача начело на една малка процесия, образува се задръстване, защото някои от шофьорите спират заинтересувани, а пък други им бибиткат с клаксоните... какво погребение за чешкия преселник от село Медлов Кралова.
Красиво име... Медлов Кралова.
Не знам какво да правя, гледам сервиз за поправки на телевизори, писна ми от тая процесия, влизам. Като ме видя през прозореца с кучето и тълпата, жената припадна, отвътре излезе един мъж, гледа мен, кучето и припадналата, застива, стана така, че сервизът за поправка на телевизори се превърна в експозиция на неподвижни фигури, където единственият посетител в мое лице постави кучето на земята, затвори вратата и свести припадналата. Припадналата стана, разказвам им какво е станало, не ме слушат. Припадналата се опитва да освободи Стоящия от командата: „Стой, млък!”, само си губя времето, оглеждам се, търся голям кашон, виждам голям кашон, слагам кучето в него, сложено е, поглеждам през прозореца дали вече е пусто, пусто е, излизам, тежък е тоя кашон, слагам го на рамо, мисля си да повикам такси, сега вече мога, пускам кашона на земята, искам да повикам такси, не знам номера, оставям кашона на земята, връщам се в сервиза. Стоящият е вече по-добре: седи. Припадналата е до него: стои, моля за номера на такситата, дават ми, звъня, поръчвам такси, излизам, кашонът го няма.
Изчезнал е.
Гледам надясно, наляво, няма го.
Къде е тоя кашон?!
Някой стои на спирката, прилича на контрольор, май е контрольор, питам го за кашона, преди малко го сложих тук и го няма. Оня телевизор ли? Циганите го взеха, минаха с една кола и го взеха, ваш ли беше? Ето че го откраднаха, престъпници, аз всичко виждам, всичко крадат.
И как сега да преглътна този факт? Кражбата на телевизор под формата на куче? Днес за мене земята се върти наопаки. Сърцето ми се е разтупкало като камбана. Камбани звънят и в ушите ми, не чувам нищо. Питам Контрольора дали чува камбаните, но той не ме чува, вика ми да говоря по-високо, защото бият камбаните на съседната църква. А между единия удар на камбаната и другия, като че не стига това, нещо свири, обръщам се, таксито, шофьорът пита аз ли съм този, който по мобилен телефон е поръчал такси, казвам че съм аз, и ми хрумва една идея, която не ме обсебва, щото какво? Да се върна и кво? Да кажа на Стария чех? Че кучето му е умряло? С какви очи ще го погледна, когато той каже: добре, но къде е? Какво да кажа, че се е самоубило, след което си е тръгнало, че ми го откраднаха, за да гледат телевизия?
Затова питам Контрольора накъде са отпътували с тоя кашон. Контрольорът показва накъде, питам с каква кола, Контрольорът казва с каква, особена, прилича на погребална, сядам в таксито, казвам какво е станало, казвам, че трябва да предприемем нещо като преследване, Шофьорът пита, така между другото, да следваме каква кола, казвам каква, тръгваме.
Толкова бързо, че Христос едва се удържа на висящия на огледалцето кръст.
Шофьорът е зает с преследването, аз още повече, на всичкото отгоре някакви идиотски звуци се чуват по радиото, по радиото ли? Не, моят телефон е, не вдигам, това е Старият чех, сигурно е той, стигаме до кръстовище, сега накъде? Отказвам се, защото няма смисъл, искам да сляза, Шофьорът казва да не се поддавам и да не слизам и че ако си разровя главата, може да ми хрумне нещо, че всъщност на света няма такава риза, която да не може да се изглади. Шофьорът вика, че така казвала жена му, която е учена, и че той знае едно такова място, където те, циганите, са най-многобройни. Там те седят денем и нощем, седят като в Скансен[4], в оня там Берген-Белсен, предчувствието му никога досега не го е подвеждало, никога, снайперистът бърка само веднъж, но шофьорът на такси - нивгаш.
Учудвам се, Берген-Белсен е концентрационен лагер, именно, казва Шофьорът, именно, драги ми господине, точно там са се настанили циганите. Колебая се, далечко е от Хамбург, да не се безпокоя, той ще изключи брояча, ще караме по друга тарифа, да тръгваме ли?
Тръгваме. Шофьорът спира до вратата, до вратата на кола, сред коли, приличащи на погребални. Шофьорът ще ме почака, има оправдание, страх го е за таксито, влизам в лагера сам. Заставам на портала. В лагера е разпален огън, разпръснати тук-там майки кърмят засмукалите ги тук-там бебета, децата играят на криеница, мъжете играят на карти. Стоя на портала, гледат ме.
Залез, слънцето е отзад, зад гърба ми, отпред дълга сянка.
Майките спират да хранят, децата излизат от скривалищата си, мъжете спират да играят. Търся с поглед кашона, не го виждам. Един от мъжете става, сигурно е някой главен, идва към мен. Мисля си какво да му кажа, може би, че ако не ми дадат кашона с кучето, ще си тръгна, но ще се върна през нощта и ще подпаля тук всичко?
Отварям уста, но Главният е по-бърз, говори на поразвален на места немски, добре дошли в нашите трагични селения, казва, вие сте първият немец, който ни посещава. Вие сте човек, който бърза да спаси честта на немския народ. Ще вземете ли, в тази връзка, участие във вечерята съвместно с нас?
Казвам, минутка, сега ще се върна, отивам при Шофьора, казвам му да си ходи, аз оставам, обяснявам му защо, казвам че има неща, които не можеш да откажеш.
Шофьорът казва да се махам оттам, защото нещо се готви, забелязал е много полицаи и се безпокои.
Не мога, казвам, не мога, живея в тази държава от двадесет години и е редно да направя нещо за нея, не само да й отмъщавам заради Втората световна война, макар че това е едно от хобитата ми.
Шофьорът ме разбира, казва ми да остана с божията помощ, казвам, не, по-добре той да остане с нея, защото в неговата професия на шофьор Бог е по-важен, Шофьорът ми благодари, че му предоставям Бога, качва се в колата и си заминава, аз се връщам.
Чакат ме при Големия огън, получавам почетното място и цветя, мъжете започват да свирят, жените започват да танцуват, децата сядат около краката ми. Раздават печено, дават ми чиния с димящо месо, гладен съм, половин пиле за цял ден е малко, започвам да ям с ръце, така обичам.
Седя и ям с тези, които са се заселили на земята на своите дословно изпепелени прадеди.
Преглъщам първата хапка, има странен вкус, питам какво е това месо, Важният казва, не е важно, важното е, че е вкусно, гледам шиша, гледам месото и в миг ми притъмнява, кинескопът ми се изключва.
Аз май гълтам пъпната връв на Стария чех?
Лошо ми е, щях да припадна, ако не бяха идиотските звуци, телефонът ми звъни. Не мога да се обадя, ръцете ми са мазни, нали ям с ръце, така обичам, през лагера минават двете полякини, едната казва: виждаш ли, циганин е, готова бях да се хвана на бас.
[1] Погранична област в Чехия, предмет на териториален спор между Полша и Чехия през първата половина на миналия век. – Б. пр.
[2] Ежегодно конно надбягване с препятствия в Чехия. – Б. пр.
[3] Подигравателно полско название за чехите – Б. пр.
[4] Музей заедно със зоологическа градина в Швеция. – Б. пр.