Предлагаме разговор на Огнян Стамболиев с Венцеслав Константинов. Разговорът е публикуван в последния брой на сп. „Панорама“ (1/2018), с. 111-114.
Венцеслав Константинов (род. 1940) е сред най-значимите у нас изследователи и преводачи на немскоезичните литератури. На него дължим редица преводи, критични студии и предговори към издания на Франц Кафка, Макс Фриш, Лион Фойхтвангер, Стефан Цвайг, Херман Хесе, Мартин Валзер, Елиас Канети и още много други. Издал е повече от 70 преводни, а също и авторски книги с поезия и критика. Носител на редица наши и чуждестранни награди.
Уважаеми господин Константинов, бихте ли споделили с какво Ви привлече изкуството на превода?
С това, че е голямо изпитание за всеки, който се захване с него. Именно това постоянно усещане, че си се надвесил над бездната, над нещо трудно обозримо. Това, което ме привлича, е изкуството на превъплъщението. Докато писателите, създаващи собствени произведения, са задължени да се ограничат в своя свят, в своя опит и за да бъдат истински значими автори, трябва да отхвърлят всички напластявания от чужди светове; обратно на тях преводачът живее и се превъплъщава в редица чужди и интересни светове. Това е друга наслада в областта на творчеството – изкуството на интерпретацията. По същността си преводът е твърде сходен с музикално-изпълнителското изкуство. Той трябва да прониква в много светове и това е наистина примамливо.
Не мислите ли, че преводът потиска творческата индивидуалност на преводача?
Като всеки избор, така и преводът отнема нещо – възможността човек да създава свое творчество. Така е и при диригентите, и при музикалните изпълнители. Малкото изключения тук потвърждават правилото; например Бърнстейн, който е гениален диригент, но не и такъв композитор, или Лев Гинзбург, превъзходен преводач, който пише, но само есета върху превода. Има такова „ограбване“. Преводачът жертва нещо от себе си, но никога не е сигурен дали това е най-ценното у него. Но той има равен или дори по-голям шанс от писателя да надживее чрез своето дело себе си.
Днес редица преводачи се изявяват и като откриватели и критици на отделни литературни творци. Мислите ли, че в бъдеще преводачите все повече ще обединяват тези две функции?
В същността на превода влиза и критиката. Дори в латинския термин interpretare влиза и значението „оценявам, тълкувам“. В такъв смисъл преводът е и критическо отношение към оригинала, тълкуване, обяснение. Написах статия по този проблем: „Преводът като интерпретация“. Струва ми се, че колкото един преводач е по-изявен като личност, толкова и неговите преводи ще стоят по-близо до оригинала, разбира се, като дух, а не като буква. В това се изразява и критическата същност на превода. В този смисъл преводачът е и критик, а дали непременно ще се изяви като литературен критик, е въпрос на амбиция и шанс.
Какво е състоянието на критиката на превода у нас?
Това е твърде трудно и отговорно начинание. Критикът на преводна задължително трябва да познава езика, да има и добра лингвистична култура, затова един преводач по-лесно може да стане критик от един обикновен литератор без практика в изкуството на превода. Лично аз очаквам значителните критици на превода да се появят от редиците на младите преводачи, а не от литературните критици.
Как се насочихте към творчеството на Елиас Канети?
За първи път чух за него след излизането на прочутата му книга „Маси и власт“ през 1960 година. Оттогава започнах да следя всичко писано от него и за него. За съжаление, отначало споделях заблуждението на някои авторитетни европейски библиографски справочници, че Канети е български писател. В тях той наистина фигурира като такъв. Твърде скоро се убедих, че Канети е духовно свързан с австрийската или по-точно с т.нар. „виенска литература“. Но мисля, че спокойно би могъл да бъде определен като „русчушко-виенски“ писател. Защо? Защото основните мотиви от творчеството му са от Русе, но като проблематика и стил е неразделно свързан с виенската литература от 30-те години на нашия век. И така: предложих в издателство „Народна култура“, София, да бъде преведена най-напред прочутата му драма „Сватба' като най-подходяща за първа среща с българския читател. Радвам се, че тази трудна пиеса получи своята успешна сценична реализация у нас – в София и в Русе, под режисурата на Маргарита Младенова и Любомир Дековски.
Какво е мнението Ви за младата смяна преводачи на немска литература у нас?
Ако мога да обобщя: както във всяка творческа дейност, „мнозина са призвани, но малцина – избрани“. И тук има твърде голямо множество от млади хора, но единици са тия, които вдъхват надеждата, че от тях ще излязат истински професионално подготвени преводачи. Защото и нашето изкуство, както всяко друго, изисква пълно себеотдаване. То не може да бъде дейност между другото. За съжаление, някои млади хора все още гледат на превода като на странична работа за през свободното време. И още нещо: има един труден момент на професионализиране на младия преводач, когато той осъзнава, че това е наистина основното му занимание, макар това да не му носи особени морални и материални облаги. Именно това младият човек трябва да приеме като своя съдба. В противен случай ще бъде обречен на посредственост. Всъщност това важи за всяко творчество.
А как би могъл да се осъществи един млад преводач?
Пътят е следният: да превежда за свое удоволствие и да публикува по необходимост, а не обратното. Когато тази формула стане ръководно начало за един млад преводач, тя може да го доведе до успех, т.е. в основата винаги трябва да стои творческото удовлетворение от работата. Преводачът трябва да превежда, дори ако се налага да плаща за това, а не обратното. Трябва да е готов да се лиши от нещо, за да получи нещо.