„Добрите разкази се пишат сами. Лошите трябва да ги напишеш“ – това са думи на известния американски писател Франсис Скот Фицджералд. Но са между по-малко известните негови афоризми. Изобщо, цялата му литературна кариера е като шахматна дъска: бялото са известните му произведения. Известни са неговите романи, като „Великият Гетсби“, „Нежна е нощта“... Черното са неговите почти неизвестни творби. Почти неизвестни са неговите разкази, един от които ви представяме. Подсказани от личната му съдба (през 1937-1938 г. Фитцджералд работи за „Метро-Голдуин-Майер“), те разкриват таланта му на насмешлив наблюдател в „кухнята“ на гигантската холивудска филмова индустрия. Сега тези разкази стават достъпни и за българските читатели, благодарение на новия сборник на ФАМА+ „Пат Хоби“, сценарист в Холивуд“ (София, 2018) в превод на Аглика Маркова, Людмил Люцканов, Марин Загорчев и Силвия Желева.Предлагаме на Вашето внимание разказа 'Излишен' в превод на нашата колега Аглика Маркова.
Излишен
Пат Хоби си влизаше в киностудията като едното нищо. Петнайсет години беше работил там: ту го водеха на щат, ту не го водеха… през последните пет години главно не го водеха… та повечето от охраната го познаваха. Ако се намереше някой послушко да му иска пропуск, винаги можеше да се обади на Лу Залога. Защото и Лу от години беше превърнал киностудията в свой дом.
Пат беше на четиридесет и пет. Сценарист, ненаписал кой знае колко сценарии, нито пък някога прочел „оригиналите“, на които стъпваше в сценариите си: от много четене главата му гръмваше. Да, ама в доброто старо време на немите филми ти даваха фабулата, измислена от някой друг, заедно с една сръчна секретарка; и като си глътнеш едно амфетаминче, диктуваш скелета на филма, без да спреш, от шест до осем часа на седмица! Игрословиците бяха задача на режисьора. А като нахлуха говорещите филми, Пат неизменно се съюзяваше с някой, който го биваше да пише диалози. Някой младок, който си обичаше занаята.
-Само си спомни в колко филми ми се споменава името – казваше сега той на Джак Бърнърс. – В това отношение никой не може да се мери с мен. Само идея ми е нужна и някой, дето не го мързи да работи.
Беше успял да приклещи Джак пред продуцентската стая точно когато Джак отиваше да обядва и сега двамата крачеха към ресторантчето.
-Предложи нещо, дай някаква идея – отвърна Джак Бърнър. – Голяма суша е настанала и без идея как да те включим в щата!
-Без да съм на щат, как да дам идея? – Опъна му се Пат, но бързо добави: - Имам нещо наум, мога да ти разкажа, докато обядваме.
Докато обядват, все ще измисли нещо. Нали Беър споменаваше някаква история за младия скаут… Но в това време Джак каза делово:
-За обяд имам уговорка с един човек. Напиши ми онова, дето го имаш наум, и ми го изпрати.
Джак усещаше колко е жесток – знаеше, че Пат не е в състояние нищо да напише, но самият той го беше закъсал с тия сценарии. Войната току що беше избухнала и всеки продуцент в студиото искаше недовършеният му филм да покаже как героят заминава за фронта. А Джак Бърнърс претендираше първи да се е досетил за такъв финал в своя филм.
-Значи, разбрахме се, написваш го, нали?
Като не чу отговор, Джак го погледна и видя в очите на Пат развилняла се мъка, която му напомни собствения му баща. Пат беше живял на широка нога по времето, по което Джак още не беше завършил колежа: три коли, мацка на всеки ъгъл… Сега по дрехите му можеше да се предположи, че дълго е пребивавал в някое общежитие.
-Поразтърси се и поговори със сценаристите в студиото – посъветва го Джак. - Ако някой от тях се заинтересува от идеята ти, направо ми го прати да си поговорим.
-Най-мразя да си давам идеите, без да знам дали ще получа пари в замяна – разсъждаваше Пат песимистично. – Тия млади задници ти смъкват и ризата от гърба.
Бяха вече пред вратата на ресторантчето.
-Айде, наслука, Пат. Ако не друго, поне се благодари, че в момента не сме в Полша.
-Ти се благодари, че не сме в Полша – изсъска Пат тихичко. – Щото щяха да ти прережат гръцмуля!
Е, и какво да прави сега? Пат се залута по коридора между килийките на сценаристите. Почти всички бяха отишли да обядват, а ония, които си стояха по бюрата, Пат не ги познаваше. При всяко свое идване откриваше все повече непознати. А при това името му беше споменато в списъците на филмовите екипи трийсет пъти; беше работил в бизнеса двайсет години, пишейки рецензии и сценарии.
Последната врата водеше към кабинета на един мъж, когото Пат не обичаше. Но му се щеше да приседне някъде за минута, поради което почука и нахлу вътре. Мъжът не беше там, там седеше хубавко крехко девойче и четеше книга.
-Мисля, че той вече не е в Холивуд – каза девойчето в отговор на въпроса му. – Дадоха ми неговия кабинет, но са забравили да ми сложат името
- Ти сценаристка ли си? – Попита Пат смаяно.
-Опитвам се.
-Ами не трябва ли да те обучават първо?
-Защо… аз обичам да пиша.
-И какво четеш?
Тя поднесе книгата.
-Да ти подскажа нещичко. Не е тоя начинът да извлечеш същественото от фабулата.
-О…
-Работя тук от години - името ми е Пат Хоби, – така че съм напълно наясно. Даваш книгата на четирима приятели да я прочетат. Караш ги после да ти кажат кой какво е запомнил. Записваш го и сценарият е готов, нали ме разбираш?
Девойчето се усмихна.
-Ами това е… това е много оригинален съвет, мистър Хоби.
-Пат Хоби. Нали мога да изчакам тук за минутка? Дойдох да се видя с един човек, но той е на обяд.
Седна срещу нея и взе едно фотосписание.
-Само да си отбележа това – каза девойчето припряно.
Пат погледна коя страница отбелязва. Страницата изобразяваше художествена галерия в Европа, в която прибираха картини в сандъци, за да ги откарат на сигурно място.
-И как ще го използваш това?
-Ами, мислех си колко тъжно би било ако, докато опаковат картините, около тях се навърта един старец. Един такъв смачкан, горкият, а се опитва да се намери на работа, като им помага. Но за нищо не им трябва, излишен е, дори за пушечно месо не става. Светът се нуждае от здрави младежи. И накрая излиза, че той е художникът, рисувал картините преди много години.
Пат се размисли.
-Добро е, но не го разбирам.
-Е, не е нещо особено, може да послужи за късометражно филмче.
-Да имаш някои свестни идеи за филми? Много съм наясно какво се търси.
-Но аз съм на договор.
-Използвай друго име.
Телефонът й иззвъня.
-Да, Присила Смит е на телефона.
След минутка тя се извърна към Пат.
-Бихте ли ме извинили? Разговорът е личен.
Пат стана, излезе, тръгна по коридора. Като намери кабинет, на който изобщо нямаше табелка, влезе и заспа на дивана.
II
В късния следобед Пат се върна в преддверието към кабинета на Джак Бърнърс. Беше му хрумнала идея: историята на мъж, който в една канцелария се запознава с млада жена и я взема за стенографка, пък тя била сценаристка. Въпреки това я назначава за своя стенографка и двамата се отправят към Южните морета. Все е някакво начало, важното е да залъжа Джак, каза си, и като си припомняше как изглежда Присила Смит, прекрои една стара фабула, неизползвана с години. Сериозно се задълбочи в нея, за момент се усети отново млад и закрачи нагоре-надолу из преддверието, като си репетираше на ум първия епизод. „Разбираш ли, ситуацията малко напомня „Това се случи една нощ“, но има много нови елементи. Направо виждам Хеди Ламар…“ О, знае той как да разговаря с ония хлапаци, само да стигне до тях, има какво да им каже.
-Мистър Бърнърс още ли е зает? – Попита за пети път.
-О, да, мистър Хоби, при него са мистър Бил Костело и мистър Бах.
Пат размишляваше трескаво. Вече е пет и половина. Навремето той направо се втурваше през вратата и си продаваше идеите, все идеи за милиони, защото улучваше точно момента, в който всекидневните задачи бяха писнали на всички.
Невинно излезе и се запъти към друга врата в преддверието. Знаеше, че другата врата води през тоалетната направо в кабинета на Джак Бърнърс. Като пое дълбоко дъх, Пат се гмурна…
-. . .общо взето, такава е идеята - приключи той изложението си след пет минути. - Просто наброски – нищо още не съм разработил сериозно, но ако ми дадете стаичка и една стенографка, ще имате нещо на хартия в рамките на три дни.
Бърнърс, Костело и Бах дори не се спогледаха. От името на тримата Бърнърс произнесе нежно и неумолимо:
-Не става тая идея, Пат. Не мога да те сложа на щат за такова нещо.
-Защо не си я доразработиш първо – предложи Бил Костело. – И тогава да ни дадеш да я погледнем. Имаме нужда от идеи, особено за войната.
- На щат човек по-добре мисли– опъна им се Пат.
Настъпи мълчание. Костело и Бах бяха пили с него, играли покер с него, залагали на конни състезания с него. От сърце биха желали той да се уреди.
-За войната, а? – Повтори Пат мрачно. – Сега само за войната се мисли, няма значение колко си известен. Да ви кажа ли на какъв сюжет ме навеждате? За един известен художник, ама сега западнал: военно време, от него полза няма – с една дума, излишен човек… –Пат искрено се разгорещи, – а именно неговите картини откарват, за да ги спасят от тая война, собствените му картини, щото са най-ценното! Но дори не му позволяват да им помогне! Ей това ми се завъртя в главата.
За момент отново настъпи мълчание.
-Не е лоша тая идея – каза Бах замислено. Обърна се към останалите. – Какво ще кажете? За идеята?
Бил Костело кимна.
-Хич не е лоша. И знам точно къде можем да я вмъкнем. Точно в края на четвъртия епизод. Можем да направим от стария Еймис художник.
Дойде моментът да обсъждат парите.
-Давам ти две седмици – заяви Бърнърс на Пат. – И двеста и петдесет.
-Как двеста и петдесет! – Възрази Пат. – Ти ми плащаше десет пъти повече!
-Да, ама преди десет години – припомни му Джак. – Съжалявам. В момента толкова можем.
-Карате ме да се чувствам като стария художник…
-Я не преигравай – прекъсна го Джак, като се надигна усмихнат. – Слагаме те на щат.
Пат си излезе с пъргава стъпка и вяра в очите. Двеста и петдесет – това ще свали напрежението за цял месец, а пък двете седмици лесно може да се проточат до три, понякога и до четири. Той гордо си излезе от главния вход, като пътьом се отби в магазинчето за алкохол, за да си занесе в квартирата половин пайнта.
Към седем часа нещата се подобриха още повече. Утре са конните надбягвания в парка Санта Анита, стига да успее да измъкне малък аванс. А тази вечер… тази вечер трябва да се празнува! Заля го неочаквана вълна на удоволствие и той слезе до телефона във вестибюла, завъртя номера на студиото и поиска да го свържат с мис Присила Смит. Не беше срещал толкова хубаво девойче от години насам…
В апартамента си Присила Смит отговори доста сдържано.
-Ужасно съжалявам, но нямам как… не…освен това съм заета цялата следваща седмица.
Когато тя остави слушалката, от дивана се обади Джак Бърнърс.
-Кой беше?
-Абе, един мъж, който днес влезе в кабинета ми – тя се разсмя – и ме поучи никога да не чета фабулата, върху която работя.
-Да ти повярвам ли?
-Ще ми повярваш, че и отгоре. След минутка дори ще си спомня името му. Но нека първо да ти кажа каква идея ми хрумна днес сутринта. Гледах една снимка в списание – как опаковат художествени произведения в лондонската галерия „Тейт“. И си помислих….