Представяме пространно интервю на Емил Басат с Иглика Василева, направено преди няколко години и публикувано за пръв път в сп. Панорама. Интервюто е специално предоставено за сайта от Емил Басат.Иглика Василева е родена на 21 август 1947 г. в София. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в БТА – 12 години, в сп. „Панорама“ към СПБ, изд. „Народна култура“, изд. „Златорог“, като хоноруван преподавател в магистърската програма „Преводач-редактор“ на СУ „Св. Климент Охридски“.
Преводи (хронологично):
Лив Улман: „Промяна“;
Елия Казан: „Споразумението“;
Съмърсет Моъм: „Острието на бръснача“, „Цветното було“, „Магьосникът“, „Ашендън“, разкази;
Сборници: „Ирландски разказвачи“ и „Избрани ирландски разкази – 2001“; Разкази от Анжела Картър и Мери Лавин;
Е. Л. Доктороу: „Жития на поети“, „Били Батгейт“, „Призраци в Ню Йорк“, „Хомър и Лангли“;
Уйлям Уортън: „Гордост“;
Пол Остър: „Нюйоркска трилогия“, „Лунен дворец“, разкази, „Нощта на оракула“, „Бруклински безумства“, „Музика на случайността“;
Джанет Уинтерстън: „Страстта“, разкази;
Пат Конрой: „Принцът на приливите“, „Блус в лятна нощ“, „На юг от Брод Стрийт“;
Енциклопедия на традиционните символи от Дж. К. Купър;
Джоузеф Кембъл: „Силата на мита“;
Уолт Уитман: „Простори на демокрацията“, „Дни-образци“, „Събрано“ (есета);
Владимир Набоков: „Вълшебникът“, „Истинският живот на Себастиан Найт“;
Вирджиния Улф: „Към фара“, „Собствена стая“, „Три гвинеи“, „Годините“, „Вълните“, „Между действията“;
И. Б. Сингер: „Робът“;
Иън Макюън: „Почивка в чужбина“”, „Неумолима любов“, „Дете във времето“;
Лорънс Дърел: „Александрийски квартет“ („Жюстин“, „Балтазар“, „Маунтолив“, „Клия“), „Пещерата на Просперо“;
Ивлин Уо: „Шепа прах“;
Майкъл Кънингам: „Часовете“, „Дни образци“;
Джон Банвил: „Мефисто“, „Морето“;
Айрис Мърдок: „Италианското момиче“, „Святата и скверната машина на любовта“, „Падение, но с чест“, „Поверително удоволствие“, „Времето на ангелите“;
Хенри Джеймс: „Примката на мрака“;
Джеймс Джойс: „Одисей“;
Греъм Грийн: „Силата и славата“;
Том Стопард: „Аркадия“;
Оскар Уайлд: „Поеми в проза“;
Грегъри Норминтън: „Корабът на глупците“.
Носител е на следните награди:
Награда за най-добър англоезичен превод на СПБ за 1993 г. („Гордост“ на Уйлям Уортън), за 1998 г. (Доктороу) и за 2004 г. („Одисей“ на Дж. Джойс);
Почетна грамота на Министерството на културата за принос в развитието на българската култура – 1998 г.
Национална награда „Хр. Г. Данов“ за литературен превод за 2003 г. (Х. Джеймс);
Национална награда „Хр. Г. Данов“ за литературен превод за 2004 г. („Одисей“ на Джеймс Джойс);
Почетна грамота на Министерството на културата за принос в развитието на българската култура – 2004 г.
Награда за художествен превод „Кръстан Дянков“ на фондация „Елизабет Костова“ за романа „Морето“ на Джон Банвил – 2008 г.
Награда за художествен превод „Кръстан Дянков“ за „Хомър и Лангли“ от Е. Доктороу и „Дневник на една лоша година“ от Дж. М. Кутси – 2011 г.
Първият ни разговор с Иглика Василева се състоя на 31 май 2011 г. в дома ù на ул. „Марагидик“ 12. Подготвях се за него близо четири месеца – изчитайки почти всички нейни преводи, както и статиите ù по проблемите на превода и за работата ù над отделни автори и произведения; критически статии, рецензии и интервюта с Иглика.
Стаята, която служи за кабинет на Иглика, не е много голяма. Има библиотека, няколко стола, бюро с компютър до прозореца и голям гардероб с три високи плъзгащи се огледала. В библиотеката са подредени книгите, които е превела, речници, енциклопедии. От стаята се излиза на огромна тераса с много цветя, вижда се част от ул. „Оборище“. Тук при хубаво време тя кани гостите си. Кооперацията е сравнително нова – те живеят в нея от 11 години.
Иглика познава интервютата ми с други преводачи и знае, че се интересувам не само от тънкостите на професията, а ми се иска да ги представя и като личности. Затова още в началото на разговора ме предупреждава:
– С риск да спрем интервюто, преди да сме започнали, ще кажа, че нямам никакво намерение да правя личния си живот обществено достояние. Първо, защото още не съм теглила чертата и много от нещата дори за себе си не съм формулирала, и второ, защото той не е никак интересен.
Но, от уважение към интервюиращия, ще кажа две-три думи. Родът ми е смесен. Майка и баба – унгарки. Споменавам баба си, защото от детските си години най-хубави спомени пазя за двама души. Първият е моята баба Гизела, която живееше отделно, но идваше всеки ден да ме разхожда в Борисовата градина. Понякога обикаляхме улиците. Веднъж ме заведе в храма „Александър Невски“ – тогава се влизаше от един от входовете, които гледат към Народното събрание или по-скоро към сградата на БАН. Първият ми сблъсък с религията беше страшен – точно срещу този вход има голям стенопис с отрязаната глава на Йоан Кръстител. Много се уплаших, но тогава баба ми взе да ми разправя на развален български не приказки, а библейските истории, които знаеше. И досега, вляза ли в „Александър Невски“, тя е пред очите ми. От нея научих много не само за религията, тя беше католичка, а и за живота. Когато стана на седемдесет години, взе да разправя през ден, че иска да се върне в Унгария, и неизменно добавяше: „Виж, Жужика, няма да легна тук, няма да легна в тая земя“. „Хайде, не си заумирала“ – отвръщаше майка ми и все нямаше време да я заведе дотам.
Една вечер звъни телефонът у дома и от Будапеща ни казват да не се тревожим, защото Гизи е при тях. Майка ми побесня – не защото моята баба беше заминала, без да ни се обади, от страх, че ще я спрем, а защото, видите ли, какво ще кажат хората за нас – в случая унгарските хора.
На следващия ден телефонните обаждания бяха две – първото, за да ни съобщят, че баба ми вече е пристигнала в Залаегерсег, нейния роден град, че всички са се събрали около нея и тя е много щастлива; второто – да ни съобщят, че е починала. Станало ù лошо, откарали я в болницата и там свършила. Майка ми взе да разпитва от какво е умряла. Защо ли? След като тя ù беше казала съвсем ясно, че не иска да легне в чужда земя до чужди хора. Искаше да е сред свои, при корените си, и го направи. Толкоз за радостите на емигрантския живот. Избяга от най-близките си роднини, за да се върне у дома.
Другият много важен човек за мен в онези невръстни години беше госпожа (тогава другарка) Игнатовска, библиотекарката в 38-о основно училище „Васил Евстатиев Априлов“, майка на нашия кинокритик и изкуствовед проф. Владимир Игнатовски. Беше невероятно начетена и фина жена. Тя ми избираше книгите, които да чета, и винаги, когато ги връщах, ме разпитваше за какво се говори в тях, но не толкова, за да провери дали съм ги прочела, колкото, за да разбере какво харесвам. Така подробно ме разпитваше, че когато тръгвах да си връщам книгите, започнах да се подготвям какво ще кажа, защото усещах, че очаква от мен разказ „с елементи на разсъждение“. Вдигаше летвата пред мен все по-високо и по-високо, докато един ден ми връчи не „Оливър Туист“, а „Мартин Чъзълуит“ на Дикенс. И до ден-днешен за мен това е най-увлекателният роман на Дикенс.
Горе-долу това беше. Живеехме спартански – нахранени, облечени, с покрив над главата, и от нас се искаше да носим шестици, а дали аз мога да се преборя с математиката или не, от това нашите не се интересуваха. Никой не ми е помагал и никога не съм вземала частни уроци, освен няколко месеца по английски, преди да кандидатствам, защото не бях от английската гимназия. Живот без глезотии.
Ето, пак се разприказвах, а исках да съм съвсем лаконична.
– Как стана преводач, кой е първият ти превод? В университета имахте ли часове по превод?
– Имахме много несериозни часове по превод в сравнение с днешната ситуация. Сега в СУ има часове по поетически превод, който се води от проф. Шурбанов, има курс по художествен превод, воден от различни преподаватели в английска филология, докато по мое време си спомням Надя Колин, която ни преподаваше главно публицистичен превод – от различни вестници и списания. Нямаше такава дисциплина – художествен превод.
Учехме много повече литература. Ние бяхме единствените филолози с толкова много изпити по литература – мисля, че бяха четири – Ренесанс, Романтизъм, съвременна английска литература, американска литература. Учила съм при проф. Марко Минков. Като преподавател мога да кажа за него само суперлативи. На неговата преклонна възраст нямаше нито един пропуснат час. Нещо, което не можеше да се каже за други преподаватели в университета. Често пъти четеше и всичко, което казваше, беше толкова важно! Съжалявам, че не смогвах да записвам всичко. За мен това бе голямо училище и по английски, тъй като моят английски все пак не бе на нивото на другите. Отивах на лекциите му и за да се наслаждавам на езика. Панорамата на английската литература, така както той ни я представяше, никога няма да я забравя. Ако сега беше жив, щях да отида при него и да му кажа колко много е направил за мен, без да знае. Той беше общо взето много затворен човек, необщителен със студентите, слаб, сух. Имаш чувството, че освен да чете книги, друго не може да прави. Понеже имаше котка, все си го представях как седи в дълбок фотьойл с котка в скута си и чете. Но не се ограничаваше с Ренесанса, както ти си мислиш, защото по време на изпити, и това няма да го забравя, изглежда, му беше много скучно от глупостите, които му говорехме, четеше Агата Кристи. Явно, че и кримките са го интересували! Във всички тези симпатични образи, той ми е безценен, като някакъв пример за човек всеотдаден. Той не знаеше друго. И не случайно бе един от големите учени, ежегодно канени в Стратфорд на Ейвън. Разбира се, в университета всички онези, които са слушали лекциите му, го ценят изключително много. И няма как да бъде другояче. Още повече, че неговата материя все пак е в миналото и там нови неща не изникват толкова често. Може би проф. Шурбанов ще каже друго, не съм дотам специалист. Все пак аз съм само преводач, нали така? Това, което най-много помня, са неговите лекции. Слушала съм ги в захлас. А това е нещо, което трудно се описва. Начинът, по който говореше, закачките и смешките, които си позволяваше от време на време, като това, че Ромео и Жулиета днес не биха могли да съществуват. И всичко това казано с толкова сериозен тон, нищо не трепваше в него, а предизвикваше смях в аудиторията. Чувството му за хумор бе необикновено. Уважението на повечето студенти към професора беше огромно и това ги сковаваше донякъде. А други именно поради това сковаване изобщо не посещаваха лекциите му. Излизах вдъхновена от неговите иначе „намръщени“ лекции. Онова, което ни говореше, ми звучеше като някаква приказка.
В катедрата има и други големи имена. Спомням си от моите учители още Цветана Иванова, Бульова, Станкова, Жана Молхова, макар че не си падах много по граматиката.
От по-младите Евгения Панчева е много добра, работили сме заедно, превеждала ми е стихове в някои от романите – всичко прави съвестно, добре, блестящо. Тези сонети, които направи! Езикът и познанията ù са изключително задълбочени – тя не спира да се занимава с езика, с преводи, с Ренесанса. Гледам я как внимателно, с какво желание, без да се лакоми, без да се изтъква най-вече, без да се големее, попълва големи бели полета, и то много трудни бели полета.
След пауза от няколко месеца на 5 октомври продължихме разговора си.
– Сега ти самата преподаваш в магистърския курс по превод в Софийския университет. Кои от младата генерация преводачи би отличила? Намираш ли някаква разлика в стила на работа на преводачите от вашето поколение и младите преводачи?
– В тази многотия от преводи аз мога да цитирам само онези преводачи, от които съм чела повече от една книга, – които са добри, дори много добри, и пред тях има бъдеще. Тоест те не са преводачи за един ден – Надежда Радулова, Ангел Игов и Владо Молев.
А каква е разликата между нашите поколения и тези след нас? Мисля, че различията помежду ни са обективни. Преди промяната имаше по-малко на брой издателства и преводачи. Преводните книги от английски бяха прецизно подбирани и превеждани от затворен кръг елитни преводачи. Кръг, в който трудно се пробиваше, трябваше ти зверски хъс, за да пробиеш.
Другото различие е интернетът, който направи така, че да изглежда сякаш всички знаят еднакво много. Преди, за да намериш някакъв термин, четеш цели книги, а тук с едно натискане на копчето получаваш решението готово. Сега има толкова много речници, в интернет можеш да намериш всичко, което те интересува. Интернет направи преводачите мързеливи. Тази лекота страшно демобилизира преводача, тя не го кара да се задълбочава, да се вторачва в подробностите и това често води до немарливост. Новата генерация преводачи са по-небрежни и по-немарливи от нас. След промяната се втурнаха всички да издават, нароиха се издателства, при което нахлуха толкова неграмотни преводи, че човек се хваща за главата. Лошото е, че тези лоши преводи, направени от неграмотни деца за жълти стотинки, бяха покровителствани от неграмотни издатели. Нещата някак си съвпаднаха – издателите гонеха бърза печалба, за един млад човек не бе никакъв проблем да вземе превод. Който не се е обадил, той не е взел превод. И летвата на превода падна драстично. Да не говорим, че се превеждаше за лев и петдесет-два лева на страница. Аз самата съм работила по тези тарифи. И въпросът не е само в това, че един преводач трябва да оцелява. Той трябва и да превежда. И някой път е по-добре да превеждаш за един и петдесет, отколкото да безделничиш и да си превеждаш за „поддържане на формата“.
Преводач не е този, който е превел една-две книги, защото в един момент му е харесало да прави това. Той е като музиканта – и да няма концерт, всяка сутрин става и свири, та ако ще да е само гамата.
Преди години аз просто сядах и превеждах за себе си, за да не ръждяса мозъка ми, да не закърнее. Често пъти попадаш на текст, който те грабва, и ти го превеждаш, не можеш да устоиш, защото думите вече са нахлули в тебе и ти искаш да ги споделиш и с други. Това е истинският професионален преводач. Обичам да превеждам.
– Разкажи ми как работиш?
– Зависи от книгата. Когато започнах да превеждам „Одисей“, имах изработен абсолютно строг режим. Когато превеждаш, трябва и физически да си във форма. Когато си болен, и преводът страда. Имах режим на хранене, на почивка, на разходки, на подготовка за следващия ден. Това си беше мой индивидуален режим, който бях съобразила и с другите си задължения – тогава ходех и на работа. И ако излезеш един ден от него, ти става по-трудно на следващия, нещата се натрупват. Ако днес не си превел две страници, на другия ден трябва да преведеш четири, за да влезеш в нормата. При „Одисей“ правех по две страници на ден. Това бе максимумът. Тези две страници се постигаха само ако си си направил справките. Аз обикновено ги правех вечер.
– Разкажи ми как минава денят ти.
– Обикновено сядам сутрин към 8,30-9 часа, когато умът ми е бистър, по-гъвкав. Следобед работя неща, които не са толкова важни – правя си справки, чета допълнителни материали за автора или книгата, водя си бележки. Когато свърша тази „норма“, обикновено излизам, върша други неща, но не се занимавам с превод. Онова, което ми помагаше особено много, бяха тези справки, които правех вечер. Записвах си в детайли важни въпроси, свързани с превода на определени места, водех си подробни бележки за дати, години, имена, местности, отпратки към митологията или Библията. Вечер, преди заспиване, изчитах следващите две страници, които ми предстоеше да превеждам на сутринта. Изчитах ги няколко пъти и те по някакъв начин се отпечатваха в ума ми. И неща, които не бях разбрала вечерта, на сутринта вече ми се проясняваха. Това, разбира се, не се получаваше винаги. Блокирала съм и по една седмица на някои места. Този режим на превеждане се оказа доста продуктивен за мен – преди лягане да изчитам по няколко пъти онова, което ще работя на следващата сутрин. Така подсъзнанието свършваше своето, обработваше материала и аз се събуждах с готово решение за някои „тъмни“ места. Това открих с „Одисей“ и много се зарадвах на този метод. Оттогава работя така.
Верността към текста е определяща в професията на преводача. Това е интерпретаторска професия – като актьорската. Аз не се оплаквам от тази подчинена роля. Тя е винаги зад кулисите и нашата сцена е бюрото.
– Може ли да се говори за българска школа в англоезичния превод?
– Не мога да кажа дали има такава школа в англоезичния превод, но имам прекрасно мнение за българската преводаческа школа като цяло. Тя е солидна и със стари традиции.
– А каква е ролята на редактора изобщо и в твоя живот на преводач?
– Първата ми преводна книга – „Промяна“ от Лив Улман, бе редактирана от Владимир Трендафилов. Редактори са ми били още Димитрина Кондева и Жени Божилова. Най-добрата ми редакторка е Жени Божилова – от нея човек може много да научи. Аз самата също редактирам, но мразя тази работа. Важно е онзи, който редактира превод от английски или друг чужд език, да знае езика. Редакторите, когато не знаят чужд език, вкарват чуждоземната мисъл в български калъп. Аз не съм пурист, но небрежности към езика не бива да се допускат. Но не съм и за стерилната чистота на езика, тя убива живеца му.
– Връх на твоята преводаческа практика според мен е „Одисей“ на Джойс и „Вълните“ на Улф. Разкажи за работата си над превода на „Одисей“. Какви проблеми, трудности, радости изживя, докато работеше над този необозрим, невъзможен и невероятно ироничен текст? Какво изживя, когато го започна? А когато го завърши – какво беше чувството?
– Спомням си, че имаше проблем с договора за авторските права, по силата на който трябваше да се ползва първото издание на книгата от 1922 г. Аз си бях купила и две други издания. Дори не посмях да погледна руското, а и английски знам по-добре от руски. В интервала, в който се издирваха авторските права, започнах да чета доста неща за Джойс – литературна критика върху него, преписвах си отделни бележки за живота и творчеството му. Много от тези „справки“ после влязоха в бележките под линия към книгата. В първото издание на романа „Одисей“ няма никакви бележки под линия. Те са нож с две остриета. Но у нас има традиция да се дават бележки под линия. Това е важно, защото англоезичната литература лежи върху два стълба – Библията и Шекспир. А у нас Библията не можеше да се намери допреди двайсет години. Ако ти не дадеш бележка, ако не се консултираш с богословите, текстът става доста енигматичен. А нали не това е целта – да накараш читателя да се почувства като глупак. От друга страна, многото бележки пречат в някои текстове и нишката се губи. В „Одисей“ изразите на немски, френски, латински бяха въведени под линия на същата страница, а всичко останало, което е допълнение към текста, е дадено отзад. Защо ли? И това е важно като принцип. Защото не бива да се нарушава удоволствието от четенето. Чувството за мярка – както казва Оскар Уайлд – и в живота, и в литературата е трудно нещо. Има книги, в които те увлича не действието, а езикът, самият език те води.
– Какво те кара да посегнеш към един автор, да пожелаеш да го превеждаш, какъв е първият подтик?
– Винаги съм гледала да е литература, да не е четиво. Литературата е изкуство, което те кара да мислиш, от нея, дори да си прочел само десет страници, излизаш обогатен. Не по-богат, а обогатен. Светът започва да има някакво значение за теб, започваш да обръщаш внимание на неща, които преди си подминавал или не си забелязвал, бил си сляп за тях. Тоест литературата, като всяко изкуство, ти отваря очите за света. И от това ти ставаш повече човек. Това е най-важното нещо – не да станеш голям професионалист, а да станеш повече човек, след като си дошъл на тази земя. С литературата това става, абсолютно съм убедена в това. Докато четивото просто те забавлява, с него ти е приятно. В момента, в който забавлението свърши, ти го забравяш и посягаш към следващото. Някои от криминалните романи са много сръчно написани – те са на границата. „Черният роман“ е на границата – той е добра литература плюс забавление. Жалко е, че кадърни автори се хващат на тази игра. Като направиш десет книги по схема, след това и да искаш, не можеш да създадеш друго – вече си закърнял, сетивата ти са закърнели.
– Но да се върнем към Джойс.
– Както ти казах, четох почти цяла година различни текстове за Джойс. И това беше много полезно за мен. Но когато започнах да работя със самия текст, изведнъж открих, че аз знам повече за текста, отколкото самия текст. И това се оказа вредно в един момент. Спомняш ли си как жадно четяхме навремето сп. ЛИК, в което пишеше за книги, филми, музиканти, художници, които не познавахме, – нещо такова се получи. Едва тогава виждаш, че текстът е едно, а вратите, през които преводачът и литературният критик влизат в него, са съвършено различни. Те не влизат през една и съща врата. Литературният критик обикновено влиза през вратата на някакви свои постулати – литературно течение, канони, на които служи и иска да защити. Принципно той е прав, защото, ако със своите разсъждения може да докаже, изхождайки от текста, че под вола има теле, значи, под вола има теле. Това е абсолютно сигурно (смях).
Преводача това не го интересува. Него го интересува да запази – не да осакати, а да запази – потенциала на оригинала. Тоест каквото се съдържа в оригинала и може да бъде разтълкувано по десет хиляди начина, то трябва да остане и в българския текст, за да бъде тълкувано от различни хора по най-различен начин. За определени места в „Одисей“ съм чула как един критик казва едно, друг – друго и аз съм принудена да си кажа моето трето, лично мнение, защото то е най-близкото до текста.
– До каква степен критиката помага на един преводач?
– Аз смятам, че преводачът трябва да чете литературна критика. Защото това му дава увереност. Иначе си малко „свободна валенция“.
– А това чувство на „свободна валенция“ не е ли по-истинско?
– То може да е по-истинско, но може и да е подвеждащо. Когато се захващаш с един автор, трябва да прочетеш няколко негови книги – било на български, било на английски, да прочетеш много за времето, за литературната тенденция, към която принадлежи, трябва да изчетеш всевъзможни материали, преди да посегнеш към превода. Важно е. Не за да се влияеш, но да си наясно, че тръгваш добре „екипиран“. Не мога да кажа до каква степен онова, което съм чела за автора, ми влияе – то вече е станало част от моето лично познание за него и аз го използвам като свое.
– Как е възприеман Джойс в Ирландия, какво е било отношението към него на съвременниците му?
– Естествено, че ирландците се гордеят с Джойс. Но навремето всички ирландски интелектуалци, обединени от идеята за Ирландското възраждане, слагат знак на равенство между това възраждане и възраждането на стария келтски език. И започват да разработват стари келтски митове и легенди в произведенията си. Джойс, който е винаги контра, заявява, че абсолютно не е съгласен с тях. Той е гледал много напред. Джойс казва – нашият път е не да се връщаме назад към келтското, а да вървим напред към Европа чрез английския език, той ще ни свърже с нея. И се изпокарва с тях по този въпрос. Те са били много ентусиазирани привърженици на келтското възраждане – считали са, че така ще извоюват независимостта си от Англия. Джойс всъщност им казва: Европа е нашето бъдеще. И това се оказа вярно.
– Откъде у теб е този афинитет към трудни автори като Джойс? И какви предизвикателства поставя пред преводача той, от какво естество са те? Това „родство по избор“ ли е, или е форма на близост?
– Форма на близост или на мазохизъм – едно от двете (смях). Истината е, че аз харесвам Джойс. Хората ме гледат с подозрение, но аз съм убедена, че тази книга трябваше да излезе на български език.
– Езиковият регистър, който използва Джойс, е изключително богат – в книгата му се срещаме с оголения, разпасания, благоприличния, класически литературния, циничния, енигматичния, сомнамбулния, шизофреничния език. Да поговорим за битката за и със езика, за „скрития“ език на Джойс, за тайните му оръжия?
– Разбира се, че езикът е главният герой в романа „Одисей“. Вторият главен герой е град Дъблин. Джойс не случайно прави 18 глави и във всяка от тях използва различни стилове. При някои от тях езикът е много елементарен, почти вестникарски, в други той до такава степен развихря въображението си, че езикът не му стига, просто не му стига. Това са най-трудните неща за превод – той разпъва езика до крайност и в този смисъл и преводачът трябва да разпъне българския до крайност. Аз смятам, че българският е много богат език и че ние сами – не читателите и преводачите, а в най-голяма степен писателите ни – сме го ограничили. Тоест българският език крие голям потенциал, но за съжаление – неразработен. Всъщност напоследък се е преобогатил, но главно с чуждици. Това, което е абсолютно забравено, а беше нужно да го има в „Одисей“, е един по-стар и по-богат език. Един български с архаизми и турски думи, които често пъти са много експресивни и мястото им в литературата не е изчерпано. В романа си Джойс измисля думи, тук има голямо словотворчество.
При превода е важно да се знае, че той не опира до думите. Като подредиш думите на Вирджиния Улф, Вирджиния Улф не се получава от само себе си. Преводът опира до сюжета, стила, образността, идеите, особеностите на речта, но най-вече – стила. Това са неща, които трябва да бъдат пресъздадени, и то така, че да запазят своето внушение и въздействие. Това е най-важното – само така те могат да станат част от културата на българина. Преводаческата работа е да пренесеш една материална и духовна култура от едно място на друго, където тя е непозната. За мен лошият преводач е този, който превежда всичките си книги със собствения си стил и той прозира. Добрият преводач е този, който е абсолютно подчинен на автора и всеки път е различен. Ти всеки път играеш различни роли, влизаш под кожата на различни автори. Трябва да претвориш стила и идеите, а при модернистите и този поток на съзнанието, който е толкова типичен за произведенията им. В „Одисей“ има три потока на съзнанието – на Леополд Блум, на Стивън Дедалус и на Моли Блум, което е малко тип логорея. Като литературен похват потокът на съзнанието се оформя около новите идеи на психологията, Фройд и Юнг, а преди тях и Уилям Джеймс, братът на Хенри Джеймс, който в „Принципи на психологията“ казва: „Умът не е огледало на материята, на действителността. Умът е течение, той има собствена структура, собствено движение. Реката и потокът го описват най-добре като метафори, тоест нека го наречем поток на съзнанието или на субективния живот“. Тогава поети и писатели, художници и музиканти казват: „Действителността е изкуство в насипен, суров вид и всеки я претворява според собствените си възможности“. Това са малки, основни положения в модернизма, които, ако ги знаеш, преводът ти ще върви по-добре. Превод на големи писатели, без да си се запознал с времето, литературните течения, с личния живот на автора, просто не върви, защото там се крият много ключове към текста. В „Одисей“ някои от тях съм дала като бележки под линия.
Така че борбата с текста протича в следния ред: думите, стила, сюжета, който в случая с „Одисей“ се разлива в концентрични кръгове и нищо друго не напредва, освен часовете на деня. Другото много симпатично нещо бяха скритите цитати, които, няма какво да лъжа, аз съм ги откривала с помощта на литературната критика. Скритите цитати бяха от Данте, Гьоте, Йейтс, от Шекспир и Библията – и, разбира се, съм използвала българските преводи на цитираните произведения. Оказа се, че всичко беше преведено на български. Аз не знам колко са тези страни в света, в които класиката да е така широко представена, така блестящо преведена. И друг път съм казвала, че в превода на „Одисей“ присъства една огромна плеяда от български преводачи – с две думи, с по едно изречение, но те присъстват там, защото са си свършили работата по най-добрия начин. Това е традицията.
Често пъти колкото е по-труден авторът, толкова повече се получава преводът. Защото човек се мобилизира, знае, че не е лесно, че всичко трябва да се проверява. Дори за думи, на които знам всичките 12 или 20 значения, аз пак отгръщам речниците, за да видя дали все пак не бъркам. Нещо все ме кара да се съмнявам. Понякога за един цитат от „Божествена комедия“, да речем, аз обикновено изчитам отново цялата глава. Така неволно човек обогатява езика си и в един момент натрупаното започва да работи за него. Не може да си неначетен, в буквалния смисъл на думата. Колкото повече си чел, толкова повече думите ти идват на помощ. Както хваля българските преводи и това, че всичко е преведено на български, не мога да не се оплача, че българските речници на БАН и другите издателства са в ужасно състояние. Там липсват основни думи и понятия, и не само нови, но и стари. Трябва да има дебели, огромни речници, които да помагат на преводачите. Преводачът без речник е абсолютно безпомощен. Има хора, които не обичат да разгръщат речници, защото знаят, че много знаят, и това веднага проличава в преводите им.
При Джойс, след като свършех даден откъс, го изчитах на глас и ако не се спъна никъде, за мен това означаваше, че горе-долу съм се справила. Тоест нямах места, на които да се чудя какво съм превеждала. Дори при добрия стар Дикенс има неясноти, които могат да те затруднят или заблудят при пре