Представяме 'Ангелите на нищожността' - разказ от сборника „Бърненски разкази“ на Иржи Кратохвил в превод от чешки на Добромир Григоров. Книгата е издание на СОНМ, художник е Борис Праматаров. Иржи Кратохвил (*1940) е писател и драматург, есеист и журналист, една от най-значимите фигури в съвременната чешка литература. Публикува първите си разкази още през 1964 г., а след август 1968 г. попада в списъка на забранените автори заедно с Вацлав Хавел, Милан Кундера и много други. Днес Кратохвил е един от най-популярните и четени чешки писатели. На български са преведени творбите му „Любов моя, Постмодерна“ (2001), „Лягай долу, звяр!“ (2006), „Лейди Карнавал“ (2008) и „Лека нощ, сладки сънища“ (2015). Носител е на престижните литературни награди „Том Стопард“ (1991), „Карел Чапек“ (1998), „Ярослав Сайферт“ (1999) и др.
„Бърненски разкази“ се появяват през 2007 г. По думите на самия Кратохвил: „Историите […] се разполагат в седем бърненски десетилетия, някои от тях са още от времето на немската окупация, част от тях – в четирите десетилетия на комунизма, а повечето са от нашата съвременност. Най-голямата част от бърненските разкази написах след 1990 г.“ В тях откриваме неочаквани развръзки, трагикомични сюжети и герои, невероятни и нерядко гротескни скокове в пространството и времето, както и добронамерено пародиране на техниките на постмодерното писане. Кратохвил разказва увлекателно и с ненатрапчива ерудиция, като същински Демиург, който твори своите собствени светове сякаш отвъд субстанцията на света, осланяйки се единствено на себе си и полета на своето въображение.
Преводачът на книгата доц. д-р Добромир Григоров (*1968) е преподавател по история на чешката и словашката литература в СУ 'Св. Климент Охридски'. Автор е на книгите 'Милан Кундера и познанието на романа' (2001) и „Градината на литературната история“ (2012). Превежда съвременна чешка проза и хуманитаристика (Даниела Ходрова, Вацлав Хавел, Михал Айваз, Хана Андроникова, Томаш Змешкал, Якуба Каталпа и др.). Член е на редакционния съвет на списанията „Slavia“ (Прага) и „Bohemica Litteraria“ (Бърно), съосновател и редактор на електронното списание за хуманитаристика „Littera et Lingua“.
Книгата е част от проекта «Разказът – един пренебрегнат жанр», подкрепен от Програма «Креативна Европа» на ЕС.
Ангелите на нищожността
Кафене „Белвю“. Днес вече няма да го откриете в Бърно, преименуваха го и промениха интериора. Обаче това е история от стари времена, от „златното време на шейсетте“, когато там още ходеха поетите Микулашек и Скацел, където се играеше шах и билярд, а върху писоара стоеше знаменитият надпис „Сервит е кретен“[1].
На пръв поглед Павлик Д. беше странно създание и се числеше към категорията на паразитите. След следването си заживя с една разведена госпожа, тя го хранеше и го обличаше. За първи път го видях именно в „Белвю“. Седеше на един стол с лице към облегалката и с гръб към шахматната дъска. Спрях се при групичката край дъската и бях убеден, че млад гросмайстор играе демонстративна партия, без да гледа. Но Павлик не беше между регистрираните шахматисти и когато някой го канеше на състезание, той все отказваше.
Освен неговите партии на сляпо много се харесваше и „сляпото четене“ на „Швейк“ от Хашек. Достатъчно беше да се каже което и да е, но наистина което и да е изречение от произволно избрана глава, и Павлик продължаваше наизуст толкова дълго, че присъстващите се забавляваха. Той разказваше така десетина двайсет страници от „Приключенията на добрия войник Швейк“, докато край масата се струпат посетители на кафенето от всички маси.
В „Белвю“ тогава имаше и пиано, а когато някой седнеше и докоснеше клавишите, Павлик веднага се надигаше и запяваше популярна песен, песента на Яник от „Продадена невеста“, а освен нея и по някоя италианска ария, но винаги така, че ние отново седяхме притихнали покрай него.
Нищо не знаем предварително за съдбата си. Не знаем дори какво ще се случи следващата минута. Павлик знаеше какво щеше да се случи в следващите две минути. Което, като предсказание за бъдещето, може да изглежда нищожно, минутните пророци определено са комична дисциплина, но когато видите това със собствените си очи, си е направо поразително. Така веднъж Павлик наблюдаваше известно време една от по-отдалечените маси и ни каза, че след малко човекът с мустаците ще стане, ще се протегне през масата и ще шамароса оня с оранжевия пуловер. Точно така стана. Като че ли изпревари действителността с две минути. Естествено, при добро стечение на обстоятелствата, той можеше да наблюдава внимателно и много бързо да анализира, а след това да обработи анализираното. Това, което изглеждаше като някакъв номер на илюзионист, беше само въпрос на изключителен интелект.
Знам, че всичко това е доста невероятно, но преди време разказвах и за най-скромния от поетите, францисканеца сред поетите Клемент Бохоржак, който също имаше абсолютна памет, съхраняваше в нея десетки години всеки милиграм действителност, дори и всяка капка дъжд, която преди петдесет години се беше докоснала до прозореца. Сред нас има хора, които са лишени от това, което обичаме да наричаме истинско честолюбие, от необходимостта да се наложат, не се навират никъде и оставят да бъдат изместени, но затова пък са надарени с дарби, за които дори не сме мечтали, въпреки че може да ни се стори, че те не могат да се възползват от тях, че това са излишни дарби и просто играчки, може би за развлечение, а не за употреба.
От тази история, за съжаление, също не произтича някаква практическа поука. Хората, които са надарени с изключителни, но по тяхно желание неизползваеми дарби, действително са непотребни за обществото. Липсва им предприемаческата амбиция и доброволно живеят някъде в периферията, докато съвсем се изгубят. По особен начин те са ангели на непотребността, ангели на нищожността. Но понякога, много рядко, се питам: ами ако грешим? Ами ако точно ние, амбициозните, сме най-непотребните и най-ненужните на тази земя?
[1] Професор Радим Сервит – преподавател във Висшия технически институт в Прага. През 60-те години става известен заради своята взискателност по време на изпити. Надписът „Сервит е кретен!“ (студентско отмъщение) може да бъде видян на много места по света, освен в тоалетните на висшето училище в пражкия квартал Дейвице – в метрото на Ню Йорк, на Айфеловата кула, на гарата в Милано и у нас в Несебър. – Б. пр.