Представяме сборника 'Тонгкат (Разгул от разкази)' на Петер Верхелст в превод на нашата колега Анета Данчева-Манолова. Художник на корицата е Борис Праматаров. Книгата е скорошно издание на СОНМ.
Петер Верхелст (*1962) е фламандски романист, поет и драматург, роден в Брюж. Носител е на множество литературни отличия, сред които „Златната сова“ за най-оригинална литературна творба на нидерландски за романа си „Тонгкат“ (2000) и наградата „Херман де Конинк“ за поезия (2015). В едно свое интервю Верхелст заявява: 'Моята задача е да уча читателя на несигурност, да му разкривам нестабилността и несъстоятелността на реалността“.
'Тонгкат', този «разгул от разкази», е култова книга в Белгия. Нейните послания звучат повече от актуално на фона на мощно развихрилия се тероризъм. В нея се срещаме не само с красотата на приказката и идиличния мит, но и с изначалната жестокост, присъща на човешката природа. Ярките сюрреалистични образи, преплитащите се истории, времена и мистериозни персонажи, поразителните, почти физически усещания, смесицата от ужас и нежност, които буди, постмодерната окраска, я правят трудно определима жанрово, но затова пък силно въздействаща книга. Никой не може да остане безразличен към Тонгкат, блудницата на езика.
Из „Корона от плът“
Градът беше станал трезор на смъртта. А където се мержелее смъртта, животът става по-интензивен. Използваше се всеки повод за празнуване. Хората сякаш всеки път искаха да се уверят във факта, че са още живи. Все още. Днес все още. И ти се остави да те увлече празничното опиянение. Където има много хора, има и много сънища за крадене. А сънища имаше в изобилие. Всеки се бе дегизирал в тях. Буквално. Беше Заговезни и това трябваше да се отпразнува, зима или не, война или не. Даже онзи, който вече не се осмеляваше да се покаже на улицата, наплашен от куршумите или студа, сега се появяваше дегизиран в най-интимния си нощен образ. С безсрамност, която би била неприлична, стига всеки да не участваше в нея. Приличаше на публична изповед, но си оставаше дегизировка. Всеки с маската си. Маската на изповедта.
Беше дълго шествие, кален поток от плът и кости, който по пътя си повличаше всичко и всекиго.
Имаше жени, които се разпознаваха като жени все още само по залепените мустаци и тесните рамене. Но главно имаше много жени, които не бяха родени като жени. С косми по места, където жените нямат окосмяване. С гърди, които бе невъзможно да се състоят от кожа, млечни жлези и мастна тъкан. С езици, които се облизваха, лилави, по огненочервените устни. Скоро всички се покриха с тези отпечатъци от устни. Лицето ти сякаш беше превзето от рани. Странна кожна болест. Но ти не избърсваше тези устни от лицето си. Позволяваше на онези да вкопчат ръцете си в твоите и да отъркват гърдите си в теб. Отваряше уста и те наливаха. Очевидно всеки беше успял да се снабди с някаква бутилка, все още неунищожена от зимата. Розови устни кухини. Езици. Кътници. Гърла, които преглъщаха и гъргореха. Подемаха се песни и рязко се прекъсваха. Народът по дефиниция е едносричен. Оле! Оле! О-о-ле! О-о-оле! Юмруци. Лицата, пърхащи като птици пред очите ти. Небръснати бузи. Митра на главата. Език, който ти предлага нафора. Но ето че отново те повлякоха нататък, онези рамене, крепящи мишниците ти. Докато се спънеш. Но ти не се спъна. Удържаха те изправен. Издърпаха те над коленичилия мъж, докато коляното ти не разпозна едно меко лице. По-високо! По-високо! Издигнаха те на раменете си. Юмруците, сочещи към теб. Раззинатите усти. Звуци, които не достигаха до теб в смислена последователност. Ти и усмивката ти. И ти знаеше какво ти предстои, защото го беше правил често по-рано. Вдигни високо дясна ръка. Разпери пръсти. Раздвижи ръката си отляво надясно. Такова нещо хората наричат помахване. Усмивката, здраво занитена за устата ти. Отляво - надясно. Помахваш. И те ти помахваха в отговор. Вдигаха нагоре бутилки. Опитваха се да те докоснат. Ти беше се дегизирал като крал и те бяха разпознали краля си. Засвидетелстваха ти почитта си. Изкатерваха се по гърбовете на другите. Падаха върху теб. Докато ти не видя онова единствено лице, което те повлече за косите назад. Онова единствено лице, което само с един юмручен удар смаза цялата тази лудница. Онези очи, които те погледнаха и в същия момент те разпознаха. Сериозни. Кимащи. Ръката ти, замръзнала едва на няколко сантиметра от лицето му. Но онези отново те накачулиха. Опитваше се да се отървеш от тях. Колкото и да се взираше обаче, повече не видя другото лице. Свалете ме от тези рамене! Колене. Обувки. Стъпкваха те пред себе си. Това е краят, мислеше си ти, но няколко юмрука вече те бяха подхвърлили нагоре. Ръце около раменете ти. Оле. Оле. О-о-оле. О-о-оле.
Междувременно тълпата се беше скупчила около катедралата, която блещукаше с калаеносивкав оттенък на вечерната светлина. Можеше да се видиш отстрани, дегизиран като другите, с усмивка, твърдо занитена на лицето ти. Размахващ бутилка. Подскачащ нагоре-надолу. Подвикващ окуражително към момче, което се бе изкатерило върху гърбовете на няколко мъже. Беше се притиснало в замръзналата катедрала, търсеше с пръсти процеп, достатъчно голям, за намери предложи опора. Окуражителните възгласи нараснаха, когато момчето се издигна, откъсна се от чуждите рамене. Висна като комар върху катедралата и залази. По-високо! По-високо! Когато ти се приближи – народната маса пулсираше, подхвърляше те отляво надясно, – видя, че не му бяха нужни никакви опорни точки. То просто чакаше пръстите и краката му да замръзнат. След това ги откъсваше и ги плясваше на сантиметри по-горе в леда. Колко странно. Ревът сега беше стихнал. От време на време пак припламваше, разпространяваше се, но също тъй бързо стихваше. Целият площад се бе смълчал и сега гледаше, с глава в раменете, към момчето, което се катереше към небето. И целият площад мислено тласкаше това момче нагоре. Все по-близо до камбанарията. Сякаш цялата останала надежда, все още недоубита от зимата и войната, се събра в това слабичко телце, което се изтръгваше с пълзене от нас. Бледо като лунен сърп. Пръстите като пикели в леда. И докато то се провираше нагоре по заскрежените колони, над улуците, над копиевидните прозорци, ти чувстваше онези ръце на раменете си. Своите ръце на техните рамене. Един народ. Една надежда. Едно очакване.
Облекчението, когато момчето достигна върха. Ликуването, когато то заплющя като флаг върху камбанарията.