Романът на холандския писател от ирански произход Кадер Абдолах „Salam, Европа!” в превод на Николина Сиракова и под редакцията на проф. д-р Иво Панов ни потапя в потайностите на Изтока, в цветистите пейзажи на този тъй отдалечен, но и тъй примамлив за нас свят.Авторът ни отвежда в края на деветнадесети век, за да придружим него и един персийски шах в картинното им пътешествие из страните на Европа. И макар да ни предупреждава, че всичко е подчинено на художествената измислица, в героите и в събитията откриваме любопитни паралели с реални персонажи и факти от персийската история, докосваме се както до скритите страни от живота в персийския харем, така и до похватите на монархическото управление по тези географски ширини, новите научни открития в Европа, ролята на Великите сили в живота на по-изостаналите в развитието си държави, личните взаимоотношения между европейските монарси и иранския шах, срещаме се с исторически личности като Александър II, Лев Толстой, Анна Ахматова, Ото фон Бисмарк, Ернст фон Сименс, Алфред Круп, Зигмунд Фройд, Леополд II, Ашил-Клод Дебюси, Виктор Юго, Феликс Надар, Клод Моне, Пол Сезан и др.
Официалната премиера ще се състои на 20 септември 2018 г. (четвъртък), от 18:00 ч., в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора, залата на първи етаж.
Предлагаме откъс, любезно предоставен ни от издателството.
Хекаят за времената, които се превръщаха в текстил
На следващия ден шахът стана от леглото бодър. Ако го заплашва сърдечна болест, трябваше именно заради това да се наслаждава на пътешествието си, а не да пада духом. И така, облече се пак по царски и излезе. За този ден се бе уговорил да отиде в Манчестър и да разгледа там няколко предприятия.
На път за Манчестър посети фабрика за тренове. Когато слезе от влака, на другия коловоз го чакаше малко вагонче с две места, с което го закараха заедно с директора на фирмата в индустриалната част.
В тази фабрика произвеждаха най-модерните британски локомотиви и най-комфортните пътнически вагони. Макар че шахът се страхуваше от дима и горещината в такива предприятия и макар да знаеше, че не е добре за сърцето и стомаха му, съвсем не възнамеряваше да пропусне възможността да разглежда, тъй като по този начин той пътуваше всъщност в бъдещето, във време, каквото милиони хора на Изток можеха да видят само в мечтите си. Сега, когато смъртта го следваше по петите, трябваше да отделя повече време за писане. От това пътешествие беше получил възможността да напише книга. Една поредица от разкази за Европа в края на деветнадесети век. Не желаеше да умира, преди да е завършил книгата си, и знаеше, че няма да издъхне, докато я пише.
Във фабриката режеха на парчета дебели нажежени плочи с огромна резачна машина. От тях правеха вагони, които щели да се движат по релси с главозамайваща скорост. На друго място имаше безкрайно дълги, нажежени до червено железни пръти, като праисторически змии, които изпускаха дим и пламъци. Придвижваха ги към гигантски чукове, за да направят от тях железопътни релси.
Шахът избягваше горещите пещи, стоеше далеч и гледаше от разстояние работниците. След това го заведоха на огромна площадка зад фабриката, където стотици нови тренове, поставени на различни линии, блестяха на слънцето. Той огледа внимателно, от горе до долу, като инженер, няколко от тези влакове. И за учудване на директора пролази под един локомотив, за да го разгледа добре от долната му страна.
Директорът можеше да мисли каквото си иска, но шахът се занимаваше с нещо много важно. Не лазеше под трена за себе си, а за онези, които след смъртта му щяха да четат неговите разкази.
Посещението бе кратко, защото той нямаше много време. Трябваше да се върне на гарата, където го чакаше влакът за Манчестър.
В Манчестър шахът посети най-голямата текстилна фабрика в света, където работеха най-вече жени. Беше пак посещение, в резултат на което той по друг начин започна да гледа на жените. Това, което видя там, не съответстваше на неговите разбирания за тях и на това, което си бе представял. Тези жени бяха също толкова необходими на Англия, колкото и треновете, които току-що бе огледал. Те бяха живи части на колосалните тъкачни машини. Стотици хиляди машини и още хиляди жени, които нямаха никакво женско сластолюбие в очите, така добре познато на шаха. Това бяха жени, които се бяха превърнали в текстил.
Тъкачните машини вдигаха толкова много шум, че шахът не можеше да чуе никого, а жените бяха така съсредоточени в работата си, че дори не го поглеждаха, когато минаваше край тях. Той беше видял преди това фабрични работници в Германия и работнички в Русия, но това бе друго. Тези стотици млади жени, които обслужваха машините със слой прах по главите и дрехите, не бяха вече впечатляваща гледка, а потресаваща, особено за човек като шаха с неговите триста ханъми, които всеки ден нямаха какво друго да правят, освен да ядат, да пушат наргиле, да пият чай, да се гримират, да клюкарстват и да се карат.
Шумът на тъкачните машини беше нов вид шум, нов вид силен шум, за който на Изток още не бяха и предполагали, че съществува. И там, в текстилното предприятие шахът се увери, че бе настъпило ново време. Всъщност един друг вид време. И за пръв път чу от устата на директора: „Time is gold”[1]. Как е построено това изречение! Защо шахът не се бе сетил за такава словесна конструкция? Нали имаше толкова голям езиков усет. Да, времето, времената трябваше да се превърнат в продукти. И сега шахът отчетливо видя как времената излизаха от тъкачните машини навън, преобразени в многоцветен текстил. Той се усмихна. Не, смееше се с цяло гърло под шума на тъкачните машини. Изведнъж във фабриката настъпи гробна тишина. Объркан, той се огледа наоколо. Какво се беше случило, че всичките тези машини изведнъж спряха? За негова неописуема радост хилядите жени отправиха поглед към него и всички заедно запяха подходящо подбрана песен за посещението на шаха в предприятието:
God save the king
Long live the king.
Send him victorious
Happy and glorious,
Long to reign
God save the king.[2]
За шаха всичко това бе нещо вълнуващо и хубаво. Ах, тези учтиви британци. Той се поклони грациозно, по шахски на хилядите жени.
Тъкачните машини отново затракаха невъобразимо, за да превърнат времената в текстил.
В текстилното предприятие шахът чу няколко пъти името на Фридрих Енгелс, германец или англичанин, който някога бе работил там. Ако шахът не грешеше, и преди това бе чувал или чел за този човек. Той записа името му в бележника си.
[1] “Времето е злато.” Бел. прев.
[2] “Боже, пази царя! Да живее царят! Да познае победите, щастието и славата! Дълго да царува! Боже, пази царя!” Бел. прев.