[caption id='attachment_1683' align='alignleft' width='216']
Ришард Капушчински и Благовеса Лингорска; снимка: личен архив на проф. д-р Минка Златева[/caption]
На 4 март тази година на тържествена церемония в Драматичния театър във Варшава Преводаческата награда на името на Ришард Капушчински за високи заслуги за превода и популяризирането на творчеството на 'репортера на века' на чужд език бе връчена на българската преводачка Благовеста Лингорска.
Благовеста Лингорска е родена през 1938 г. в гр. София. Завършила е славянска филология в СУ 'Климент Охридски“, където след това е дългогодишен преподавател по полски език. Към края на 70-те години започва своята преводаческа дейност, свързана предимно с популяризирането на творчеството на Ришард Капушчински. Досега са издадени в неин превод творбите му: 'Императорът', 'Шахиншахът', 'Империята', 'Лапидарии' (I, II, III, VI), 'Футболната война'. 'Още един ден живот'. 'Абанос', 'Дневникът на репортера', 'Стремителният ход на историята. Записки на ХХ и ХХI в.', 'Другият'. Под печат е книгата „Писането. С Ришард Капушчински разговаря Марек Милер“.
През 2016 г. Благовеста Лингорска бе удостоена със Специалната награда на СПБ за изключително високи постижения за превода от полски език на 'Автопортрет на репортера / Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХІ век / Другият' от Ришард Капушчински, както и за цялостното представяне на полския репортер, публицист и мислител на български.
Предлагаме интервю на нашия колега Емил Басат с Благовеста Лингорска. Интервюто е част от предстояща книга на Емил Басат, който любезно ни го предостави за случая.
РАЗГОВОРИ С БЛАГОВЕСТА ЛИНГОРСКА
Благовеста Лингорска е от благословените и обсебените, от отдадените. Отдадена на двама свои любими автори – Ришард Капушчински и Януш Корчак, тя е попила и техните морални послания. Имала е шанса да се срещне с Капушчински и да се влюби в книгите му и да ги преведе вдъхновено на български. И да продължава да се бори уроците му да станат достояние на повече читатели. И най-вече на бъдещите журналисти.
Познавам се с Блага повече от 30 години и винаги ме е учудвала каква енергия носи в себе си тази иначе малка жена, какъв плам се крие в нея и каква упоритост и вяра в онова, което върши. Вяра не фанатична, но осъзната. И каква непреклонна воля да осъществи идеите си. Къщата им, в която се срещаме на три пъти, е изпълнена с книги – във всички стаи, в коридора, до тавана, има картини и икони по стените. До прозореца има голямо бананово дърво, с плодове на него. Сякаш сте в някоя градина.
Блага и сега продължава да работи. Ето и списъкът с преведените от нея книги:
Ожешкова, Елиза. Простакът. Изд. «Народна култура». София, 1985.
Първи разговор, 15.11.2016 г. , 10.30-12.30 ч.
– Защо Капушчински? Кой кого избра? Как се стигна до това, да си единственият преводач на неговото творчество у нас? Кое определи и утвърди интереса ти към него?
– Имала съм желание да го превеждам още докато следвах. Но тогава знаех каква е ситуацията – преводачите от полски се брояха на пръсти, само „Народна култура“ издаваше преводна литература и аз си давах сметка, че е почти изключено да пробия. А и аз съм от тези хора, които никога няма да се стараят да пробиват стената с глава. И ако не беше Капушчински, нямаше и да го направя.
Първата ми среща с него беше текстова – едно интервю в „Култура“, което излезе през 1978 г. – аз го преведох веднага и го пуснах сред познати да се чете. Още тогава започнах със „самиздата”. Първият човек, който ме запали по Капушчински, бе Виолета Мицева, главен редактор на ЛИК – БТА. Тогава беше излязла „Футболната война”, аз преведох откъса „Горящите бариери” и заедно с интервюто в „Култура“ го предложих на ЛИК. След като ги публикуваха, добих кураж и реших да преведа книга на Капушчински. (Описала съм одисеята около издаването на Капушчински у нас в послеслова си към „Автопортрет на репортера”, изд. СОНМ, 2016).
Методи Методиев от „Народна култура“, редактор за полска литература там, бе вторият човек, който много ми е помогнал. Вече бяха излезли повечето от големите класици на полската литература и в плановете бяха включени и „по-второстепенни автори”. Той ми се обади и ми каза, че никой не иска да превежда „Бездомници” на Прус. Имайки предвид Капушчински и че трябва да набирам актив, му казах, че ще ги преведа. Стана много хубав превод. Но това бе и единственото класическо произведение, което съм превела. Аз безумно не обичам класиката в момента, не чета никаква художествена литература. След Капушчински не мога да чета измислици. Оценявам ги като автори, но…Същото се отнася и до игралните филми в момента.
Дългогодишните ми занимания с литературата на факта пресече връзката ми към художествената литература. Нямам желание да работя с неща, които са измислени, даже и да са гениални. Може би ми е минало времето. Когато се залавях с Капушчински, нямах такова отношение, то се появи по-късно…
След като излезе „Бездомници” и нищо не стана с предложенията ми за издаване на Капушчински, аз просто седнах и преведох „Футболната война” и я пуснах да се чете – „самиздат”. До реално издаване се стигна едва в „Христо Г. Данов” в Пловдив.
Как се запознах с Капушчински? Аз имах по линия на сътрудничеството между университетите някаква командировка в Полша, облаците там бяха започнали да се сгъстяват – беше октомври 1981 г. – един два-месеца преди въвеждането на военното положение от ген. Ярузелски. Капушчински беше по това време в Гданск, бях му писала предварително и той дойде оттам и се видяхме с него между две пътувания. Постоянно го следяха и си спомням, че ние вървяхме по улицата и той изведнъж ми каза да влезем в някакъв вход, за да се измъкнем от преследвачите му. На тази среща аз му казах откровено, че ще направя каквото мога за издаването на книгите му у нас, без никаква гаранция да успея. Междувременно бе излязъл „Императорът”, а „Футболната война” отиде на втори план. Сигурно за него много хора са си точили зъбите. Но понеже обстановката в Иран беше такава, че на нас не ни изнасяше, а и едва ли някой щеше да се ангажира с издаването на книга или с културни събития, свързани с такива конфликтни места.
Ще спомена третия човек, който заслужава внимание – Иван Вълев. Срещнахме се някъде с него и аз му казах за превода, с който съм се заловила. Аз винаги съм действала така – никога не се замислям, когато се заема с някой превод на книга, която ме е грабнала – дали ще бъде издадена. Просто я превеждам, без никакви мисли за публикуване…Та тогава Иван Вълев мисля, че беше главен редактор на издателство „Хр. Г. Данов”. И благодарение на него излязоха „Императорът” и „Шахиншахът”.
След това дойде разведряването и Мариана Тодорова от „Карина М“ се съгласи да издаде книгите на Капушчински и започнахме да получаваме и субсидии. Много съм ѝ благодарна, защото това не бяха печеливши издания, но ние имахме пълната свобода при издаването. Тя направи и „Лапидариите“ – 1, 2 и 3. Сега Тодорка Минева от СОНМ ще издаде останалите „Лапидарии“ (те вече излязоха – б.а). А връзката с нея стана покрай излизането на „Избрани съчинения” на Януш Корчак, 2012 г., в които е включен и неговият невероятен „Дневник“. Но за това ще поговорим отделно.
Чест и слава на Марек Милер, който е направил тази книга с интервюта с Капушчински – „Писането”, аз сега я превеждам така, както съм превеждала самия Капушчински – та нали това пак е той, целият. И пак без да съм сигурна докрай дали ще излезе. Превеждам с огромна любов, но за съжаление успявам да направя само 2 страници на ден.
Сега на дневен ред са „Лапидариите“, 4, 5 и 6 част. Аз съм превела моите части, сега остава Милета Милева да предаде своите. Искаме през март догодина да направим честване за Капушчински.
Но ако се върнем на въпроса ти, Авторът е този, който те връзва, който те избира. (Ето тука съм извадила книгите, които Капушчински ми е надписал.)
Много се радвам, че издателите подходиха много точно, събирайки заедно „Шахиншахът” и „Императорът”, а така също и „Футболната война” с „Още един ден живот” и „Абанос” и последното засега издание, в което са събрани „Автопортрет на репортера”, „Стремителният ход на историята” и „Другият”. „Автопортретът” е много хубав преход към „Писането” на Марек Милер и Капушчински. И остава само, но не знам дали ще имам сили да се захвана, „За книгите, хората и изкуството”, това е книга със събрани негови размисли, предговорът е от жена му. В нея са включени предговори към книги, рецензии и мнения за книги, спомени за хора, размисли за биографията, за филма, за живописта и графиката – тя излиза вече след смъртта му – през 2009 г.
Имам толкова книги в библиотеката, които смятам да оставя на Полския институт, сред тях има много неща, свързани със Солидарност и военното положение в Полша – аз активно се включвах във всякакви акции тогава там въпреки предупрежденията на колегите, – имам в колекцията си позиви, плакати, протестни възвания от онова време, самиздатски книги, списания…Всичко това е памет и трябва да се запазят при нас.
– Какви задачи поставя пред преводача творчеството на Капушчински?Кое е специфичното в езика му и най-характерното за неговия стил?
– Лапидарността! При него я няма разводнеността.
За преводач обикновено се смята човек, който превежда художествена литература. И общо взето преводачите са свикнали с този тип изненади – лексика, дължина на фразата, но това се вмества в общия поток. Аз не съм превеждала свръхсъвременни автори, в които преобладават всякакви самоцелни словесни „изгъзици” (трикове). Става дума за класическата литература. При Капушчински и изобщо при литературата на факта се вижда, че той е уникат и сред хората, които се занимават с литературата на факта.
Мисълта ми е за тази краткост на фразата у него, която много сгъстява изложението. Той например пише, че се стреми да не употребява прилагателни – за да не разводнява. След това аз открих, че при него има така наречените „триадни структури” – три съществителни, три прилагателни, три допълнения – и като части на изречението, и като части на речта и това придава един особен плавен ритъм, езикът просто се лее. Трудно е това да се предаде – няма къде да „шаваш”, трябва да намериш съответния лапидарен изказ в превода. Преводачът няма право по никакъв начин да променя онова, което авторът е написал – било като обем, било като жанр, било като лексика, която употребява. Авторът е „свещена крава”, текстът е като Библията и това, че ти трябва да се мъчиш да го приведеш на твоя език, това вече е проблем на преводача. И в това отношение най-мъчен за мен беше „Императорът” и си мисля, че съм имала луда смелост, за да го преведа. Там има страшни неща, с които съм се мъчила. В „Писането” става дума за словотворчеството – защото в „Императорът” активно е използван старополския език. Никъде в книгите това го няма, аз го констатирам като преводач. И тук проличава и майсторството на интервюиращия – да успее да те накара да си „кажеш и майчиното мляко”. Милер често пъти спори с Капушчински по някои въпроси. Интервютата са правени на три етапа – първото е още от 1986 г. и стига до днешно време. Това интервю-река дава много големи възможности – тук откриваме нови черти на Капушчински. Книгата е правена основно за журналистите, но тя е полезна за всички пишещи.
Стилът на Капушчински е уникален; събитието, което описва той, определя и начина на пресъздаване. Негови западни колеги признават, че у Капушчински се наблюдава невероятна симбиоза между темата на произведението, отношението на автора към нея и начина, по който я осъществява. И в това е една от трудностите за преводача на книгите му. В „Императорът” се мъчих страшно много, защото трудно намирах думата или израза, с който да преведа адекватно старополския език, който използваше Капушчински. Първо, това са различни културни среди и в нашата история имаме периоди, в които тотално се разминаваме с онова, което е ставало в Европа – имаме различно Средновековие, при нас имаме православие, а в Полша имаме католическа религия. Капушчински проявява словотворчество – при описание на различните видове „дворове” в двореца – търси старополски съответствия за титлите и т.н. В такива случаи и преводачът е принуден да „измисля” нови думи, за да се доближи максимално до автора. Удивителното е, че много от събитията, които стават сега, са прогнозирани от Капушчински много по-рано. Той има пророческа дарба, която се дължи на пътуването му по целия свят и познаването на много култури. Това до голяма степен бе определящо и ме привлече към неговото творчество – широкият кръг теми и проблеми и тяхното познавателно значение. Открай време аз имам такава черта, наследена от баща ми – любопитството ми и любознателността.
– Разкажи ми за рода си?
– Целият ни род е от Троян и Троянско. Дядо ми и чичо ми са имали магазини, бяха търговци на галантерия и кинкалерия. Братът на дядо ми – Власи, на когото е кръстен баща ми, е бил учител. Баща ми Власи Лингорски много е пътувал и доста се е самообразовал. Той беше завършил търговско училище „Меркурий”, нямаше висше образование, беше класически тип общественик, може би и покрай толстоизма. Със свои съмишленици баща ми се заема с основаването на „воден синдикат”, чиято задача е била да докарат водата до града – да изградят централа. По-късно построяват „Копройскоп” – кооперация за производство и износ на дървен материал. Машините бяха от Германия, баща ми знаеше добре немски – сам го бе научил. Това е през 30-те години – уникална кооперация, в която работниците бяха членове и получаваха дивиденти от дяловия капитал. Баща ми беше вегетарианец, толстоист, нямаше никакви политически връзки и това го спаси по време на събитията около 9 септември 1944 г. Но по-късно, през 1947 г., когато стана национализацията, го третираха като собственик, с всички последици от това. Макар, че имаше един от най-малките дялови капитали. Пратиха го на лагер в Росица. Негови първи приятели го предадоха – дамата беше касиер счетоводител, а мъжът ѝ началник склад. Всичко тръгна от портрет на Сталин. В тази административна сграда имаше на втория етаж жилищни помещения, една или две стаи за бекяри и един апартамент. Моят вуйчо, големият брат на майка ми, бе началник склад и живееше там със семейството си. А долу бяха канцелариите на кооперацията. Доносът срещу баща ми бе: „Лингорски смъкна портрета на Сталин и го стъпка с крака.” А баща ми бе перфекционист и бе наредил портрета да се сложи в рамка, а не да е забоден с кабърчета. Ние се връщаме навръх Богородица от панаира в Орешака и минаваме да вземем баща ми, но него го нямаше. Тръгнахме да го търсим. Комшии ни казаха, че била дошла милиция и са го взели. Отиваме в околийското и там го няма и нищо не ни казват. Отиваме в Ловеч и там няма нищо – там беше женена голямата му сестра. Отиваме в Плевен, помня, че стояхме пред една къща, в която беше ДС, никой нищо не ни казва. Чудехме се какво да правим. А долу на къщата беше кауша – едни малки прозорчета с решетки. И чуваме, че някой вика: ”Госпожо, госпожо, приближете се!” Един от затворените долу ни каза, че нашият човек е бил тука, но го закарали на Росица – сегашния язовир „Александър Стамболийски” – там имаше трудово-възпитателно училище. Върнахме се и тъй като в „Копройс” нямаше кола, а кабриолет, кочияшът се съгласи да ни вземе и ни закара на Росица. Ако си гледал „Бяг”, със съновиденията, хората в лагера изглеждаха като мравки. Бог да благослови този човек, който бе комендант на лагера – казваше се Коен. Не можах да науча повече подробности за него и до днес. Отидохме при Коен, той извика баща ми и ние се видяхме. Успокоихме се, че е жив. И след десетина дни баща ми се появи една вечер. Коен го беше освободил на собствена отговорност. И така се спаси. Но при национализацията го отстраниха от кооперацията – третираха го като собственик. Останали без приходи, нашите се принудиха да отидат в една вегетарианска колония край Пловдив, където работиха в градината. И аз през лятото съм помагала. През 1949 г. от селото на майка ми Врабево, на 20 км от Троян, ги извикаха, там имаше всестранна кооперация и ние пак се преместихме. Баща ми беше счетоводител в кооперацията, а майка ми бе деловодител, живеехме у вуйчо ми, в една от къщите срещу черквата. Дядо ми по майчина линия е свещеник, а прадядо ми също е бил свещеник. Бил е ученик на Ботьо Петков – затова и фамилията им беше Калоферски. Дядо ми загива като полкови свещеник в битката при Струмица.
Властта не спираше да следи баща ми. Принудиха го да се върне в Троян и да стане счетоводител на една западаща кооперация. Той със свойствената си предприемчивост успя да измъкне предприятието от кризата и така създаде поминък на много хора. Преди те произвеждаха традиционна троянска керамика, а той измисли нови неща – плочки, експериментираше с производство на копчета от стъклена маса. Но вече наближаваше години за пенсия, боледуваше често и почина от язва на дванайсетопръстника – 1961 г. От него съм наследила любознателността, предприемчивостта и „гоненето до дупка” на нещата, с които се залавям. Единственото нещо, което съм зарязала, е дисертацията. Повечето ми колеги защитиха, а аз бях загубила интерес. Работих с удоволствие за сп. „Съпоставително езикознание” заедно с Янко Бъчваров, преподавах на студенти.
– Кои от учителите ти си спомняш?
– По български ни преподаваха майката и бащата на критика Минко Николов. Имах много добър учител по математика – Балев. И до днес обичам математиката. Дринов, химикът, също беше личност. По онова време в троянската гимназия имаше много солидни учители. Завършихме 12 пълни отличници.
– Откъде дойде интересът ти към Полша, полския език и литература?Какво е Полша за теб?
– От четенето. Не си спомням кога съм прочела „Янко музиканта”. Една от първите ми братовчедки, филоложка, беше съпруга на Мартин Гловня – географа.
За мен Полша беше Западът. И с това и си остана. Но и Полша ми отмиля поради тяхната неистова омраза към руснаците. Аз не търпя омразата към никого. Сега там дойдоха на власт хора, които нямат нищо общо с истинската Солидарност. Полша за мен в известна степен ми даде света, даде ми неща, които се развиха по-късно у нас. Благодарна съм, че станах свидетел на студентските събития през 1968 г., участвах в тях със студентите си. Отидох там една година преди военното положение.
Освен Капушчински в Полша най-близки приятели ми бяха хората от Българо-полското дружество в Краков. Организатор бе Хари Байрактаров. Приятелката ми се казваше Алиция. Така също семейството, в което бях на квартира. И Данка Бромович. Имаше много силна българистична школа – Йежи Русек, проф. Славски.
– В текста ти за Капушчински, влязъл в последната засега преведена от теб негова книга „Автопортрет на репортера. . .”, ти разказваш за своята работа. Но какво от човешкия контакт с него остави у теб най-силно впечатление? Какъв човек бе той – извън книгите си?
– Директен контакт с него съм имала твърде малко, по простата причина, че той непрекъснато пътуваше и като се връщаше, сядаше да пише. Никога не съм си позволявала да го безпокоя за нещо, да настоявам за среща.
– Имаше ли кореспонденция с него?
– В един момент аз унищожих цялата кореспонденция, която съм водила с различни хора. Имах някакви страхове преди време.
Той е пишел на ръка, много по-късно се появява компютърът, и после всичко е преписвано на пишеща машина. Имал е някаква секретарка ли, не зная как е ставало. Но основно книгите му преписва Алисия, жена му, с която се запознават в университета. И тя е следвала история. След това тя се прехвърля медицина и работи като педиатър. И след това се грижи добре за децата. Тя полага огромни усилия за неговото наследство. Те имат една дъщеря.
Аз съм била в Полша в продължение на десет години – в различни периоди – като лектор, веднъж в Краков и два пъти във Варшава. И благодарение на това имам частична полска пенсия, за 8 календарни години, която е по-голяма от българската.
Но да се върнем на темата. С Капушчински съм се виждала не повече от десетина пъти, но се чувахме редовно по телефона. Ходила съм у тях. Когато отидох във Варшава като лектор, се обадих по телефона, но той отсъстваше. Алисия, жена му, дойде при мен с един огромен букет. Била съм канена на вечери у тях. След 1981 г. започнаха да го обвиняват в различни смъртни грехове. В тежкия за Капушчински период дъщеря му замина за чужбина и не се върна. Стана художничка, имаше дете, разведе се, смени си и името. И това беше още един удар за него.
– Но той не емигрира, а остана в Полша.
– Да. Те очакваха да емигрира и щяха да се радват. И другият удар срещу него е една книга, написана от човек, който сега е шеф на полската телеграфна агенция.
– Друг твой любим автор е Януш Корчак. С какво те привлече той?
– Аз бях чела само „Крал Матиуш”. На Дунка Милева дължа много – тя беше съпруга на Борис Милев – Огин. Запознали са се във Франция. Дунка е ученичка на Корчак. Тя дълги години работи в Полския център и там се запознах с нея. Тя се опитваше да внедри идеите на Корчак у нас и да работи по организирането на домовете за сираци според неговите принципи. И тя ме покани да се включа в тази работа, като първа грижа трябваше да бъде издаването на нужната педагогическа литература. Когато заминах за Варшава през 1984 г., аз започнах да превеждам книгите на Корчак, обиколих всички места, свързани с него и дейността му, участвах в конференция, посветена на него. На нея се запознах с проф. Александър Левин, колега на Корчак, той четеше лекции в Педагогическия институт. В изданието на Корчак в СОНМ публикувахме предговора на Левин.
В него аз преведох и „Дневника“ на Корчак, който е нещо страшно. И с тази книга съм се мъчила най-много. Корчак пише „Дневника“ си по време на Варшавското въстание. Накъсаният, задъханият ѝ ритъм, откъсите, написани набързо, предават напрежението, в което е живял той. Между всяко изречение има пространство, изпълнено със смисъл (чете ми откъси от Дневника). Корчак е удивителна, уникална личност, загинал заедно със своите питомци от сиропиталището в концлагера Треблинка (показва ми всички книги на Капушчински, които е получила с автограф от него и ми чете някои от посвещенията: „На милата, скъпа, прекрасна Блага Лингорска, моята чудесна преводачка и посланик в България.”)
Втори разговор, 28 февруари 2017:
– Какво е водещото при избора ти на автор за превод? На какво се стремиш да останеш вярна, какво може и какво не може да си позволи един преводач? Какви качества трябва да притежава преводачът?
– Не съм имала някаква особена причина да търся автора, защото той „сам си дойде”. Ако аз не бях срещнала като автор Капушчински, нямаше да се реша да стана преводач. По простата причина, че тогава бяха други времена, в превода от полски бяха хора като Димитър Икономов и още двама-трима души. Те бяха „монополизирали” този превод и ако не си „нечий”, на някого, нямаше шанс да пробиеш.
Така че аз вече си бях избрала Капушчински, бях му писала преди това. А останалите автори, които съм превеждала между другото, не бяха толкова много. Корчак също аз си го избрах. Капушчински съответстваше най-много на моите лични нагласи.
В работата си се старая да остана вярна на оригинала и на идеите на самия автор. Не съм била принудена да се издържам от преводи и да приемам произведения със съмнително качество за превод. Преводачът не може да си позволи да подменя автора, да го дописва, да го тълкува по своему. Това, което можеш да си позволиш, е много малко, и това се отнася до редки езици като корейския или китайския, където имате работа с друго езиково мислене и структура. Не бива да смекчаваш изказа, да използваш политически коректен език.
Преводачът трябва да бъде преди всичко човек с високи нравствени качества. Трябва преди всичко да знае добре езика, от който превежда. Да е чел много и да знае български.
– Имаш ли своя дефиниция за превода? Какво е преводът за теб, какво изпитваш докато превеждаш?
– Преводът за мен е своеобразна съдба, кауза. Чрез него аз изразявам това, което не мога да направя по друг начин. При големите автори, с които се занимавам, аз се нося на вълните на въодушевлението и се опитвам да го предам и на читателите. Ти трябва да влезеш в мисълта на автора и да проумееш какво иска да каже. Там е майсторлъкът и то е привлекателното. Ти се чувстваш двойно отговорен – и към автора, и към читателя. Ако сгафиш, дискредитираш автора и подвеждаш читателя. Преведох „Писането” на Марек Милер – едно интервю-река. Възхищавам се на този човек, на подхода му към Капушчински, той съумява да „изчопли” невероятни неща от героя си, успява да изкара наяве съкровени неща от същността на Капушчински. Преведох книгата на един дъх, така както превеждах Капушчински.
– Успяла ли си да решиш някой свой личен проблем чрез авторите, които си превела? Те помогнали ли са ти?
– За решаването едва ли, но за промяната на нагласата, да! Авторите, които са моето лично кредо – Капушчински и Корчак, – са хора на високо нравствено равнище. И в случаите, когато на мен ми е било трудно, аз си мисля как биха постъпили те.
– Твоите учители в полския език?
– Тереза Домбек е първият и единственият ми учител по полски. Тя преподаваше на четвърти и на нашия, първи курс. Към мен имаше някакво майчинско чувство. Тя направи много за превода на българска литература в Полша и за развитието на българистиката там. Една от най-талантливите ѝ ученички е проф. Гражина Шват-Гълъбова. Много ценя Методи Методиев и Блага Димитрова като преводач на поезия. Така също Магдалена Атанасова, която ми беше колежка, много добра преводачка. Беше любимка на Тереза Домбек.
– Как работиш? Каква предварителна подготовка извършваш?
– Това са общо взето стандартни процедури. При Капушчински в началото просто седнах и преведох откъса. Първо, разбира се, се запознаваш и ориентираш с фона, с обстановката, с обстоятелствата около книгата и автора. Чисто научните изследвания не ти вършат никакви работа. Аз и до ден днешен се интересувам от политика, икономика и обществен живот и това много ми помага при превода. Винаги се старая да чета различни източници за дадено събитие. Основното е познаването на широката действителност, свързана с темата на произведението, а така също да се изяснят и подбудите на автора да се заеме с една или друга тема. При автора на художествени произведения нещата не са така ясно изразени. При Капушчински журналистът става писател – винаги са го интересували бедните и онеправданите.
– А каква е ролята на редактора? И защо днес е неглижирана?
– Много голяма. Защото, когато човек свикне с творбата, не може да се „погледне” отстрани. Зависи кой как превежда. Има два крайни начина – сядаш и изчопляш докрай една страница, след това минаваш на следващата. Аз съм от другия тип – от бързите, такава съм и в житейското си поведение. Аз гледам в един първи, „неугледен” вид да преведа бързо цялата книга. И след това се връщам и втори, и трети път, и четвърти път и постепенно я изчиствам. През цялото време ти мислиш за книгата и всеки път по нещо чистиш. И винаги по нещо остава. Но аз съм дотук. С Минка Златева сме като Илф и Петров – тя ми е най-близката и вярна редакторка. С нея не се притеснявам, че ще ѝ дотегна.Тя ми дава винаги идеи.
Когато става дума за исторически съчинения, там се проверяват всички дати, места, имена. В момента е страшно нещо с предаването на чуждите имена – особено на англоезичните. Нужна е максимална точност при имената на публични личности, на организации, институции. И тук е ролята на редактора. Днес тя е много неглижирана и то преди всичко по финансови съображения. Те нямат коректори, камо ли редактори. Аз навремето тръгнах с коректорство. Учебникът по полски език на Тереза Домбек е коригиран от мен. По нейно предложение. Седяла съм и съм коригирала шпалтите в печатницита – обичам миризмата на печатарско мастило, – учебникът имаше шест пълни коректури и три ревизии. Методи Методиев също беше прекрасен редактор.
Спомням си, че първото издание на „Лапидариите“ на Капушчински излезе в Университетско издателство с много грешки и без ISBN. Тогава бях отговорен секретар на „Съпоставително езикознание“.
В днешно време преводачът до голяма степен си е и редактор.
– А какво мислиш за бележките под линия и за бележките към даден текст?Как да бъде спазена мярката?
– Бележките под линия са необходими. Как да бъде спазена мярката? Зависи от книгата. При превеждане на класика това е необходимо, защото колкото повече се отдалечаваме във времето, толкова повече реалиите се променят и бележките са нужни, за да може читателят да се ориентира. Аз съм за това бележките да бъдат отдолу, под текста. В „Лапидариите“ Капушчински не дава никакви бележки, защото счита, че пише за интелигентни читатели. Но Капушчински тук говори за полския читател, а при превод, за чуждия читател са нужни тези бележки.
Това, което се научих през годините, е, че по един начин произведението функционира в собствената си страна, а по друг начин, когато е преведено. Преводът поставя допълнителни изисквания. Всичко зависи от жанра и тематиката. Свързвам този въпрос и с предговора. Предговорът трябва задължително да бъде написан от човек компетентен в тематиката на книгата. Много искам във вторите „Лапидарии“ да има предговор. Ако не може да стане, ще предложа свой кратък послеслов.
Трети разговор, 7 март 2017, 10-30- 13 ч.
– Най-скъпите ти полски приятелства? Сътрудничеството ти с Полския културен институт, какво ти донесе това? Полският свят спасение ли бе за теб? Полските уроци?
– Понеже в ония години бе трудно да се ходи в Полша, По
Ришард Капушчински и Благовеса Лингорска; снимка: личен архив на проф. д-р Минка Златева[/caption]На 4 март тази година на тържествена церемония в Драматичния театър във Варшава Преводаческата награда на името на Ришард Капушчински за високи заслуги за превода и популяризирането на творчеството на 'репортера на века' на чужд език бе връчена на българската преводачка Благовеста Лингорска.
Благовеста Лингорска е родена през 1938 г. в гр. София. Завършила е славянска филология в СУ 'Климент Охридски“, където след това е дългогодишен преподавател по полски език. Към края на 70-те години започва своята преводаческа дейност, свързана предимно с популяризирането на творчеството на Ришард Капушчински. Досега са издадени в неин превод творбите му: 'Императорът', 'Шахиншахът', 'Империята', 'Лапидарии' (I, II, III, VI), 'Футболната война'. 'Още един ден живот'. 'Абанос', 'Дневникът на репортера', 'Стремителният ход на историята. Записки на ХХ и ХХI в.', 'Другият'. Под печат е книгата „Писането. С Ришард Капушчински разговаря Марек Милер“.
През 2016 г. Благовеста Лингорска бе удостоена със Специалната награда на СПБ за изключително високи постижения за превода от полски език на 'Автопортрет на репортера / Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХІ век / Другият' от Ришард Капушчински, както и за цялостното представяне на полския репортер, публицист и мислител на български.
Предлагаме интервю на нашия колега Емил Басат с Благовеста Лингорска. Интервюто е част от предстояща книга на Емил Басат, който любезно ни го предостави за случая.
РАЗГОВОРИ С БЛАГОВЕСТА ЛИНГОРСКА
Благовеста Лингорска е от благословените и обсебените, от отдадените. Отдадена на двама свои любими автори – Ришард Капушчински и Януш Корчак, тя е попила и техните морални послания. Имала е шанса да се срещне с Капушчински и да се влюби в книгите му и да ги преведе вдъхновено на български. И да продължава да се бори уроците му да станат достояние на повече читатели. И най-вече на бъдещите журналисти.
Познавам се с Блага повече от 30 години и винаги ме е учудвала каква енергия носи в себе си тази иначе малка жена, какъв плам се крие в нея и каква упоритост и вяра в онова, което върши. Вяра не фанатична, но осъзната. И каква непреклонна воля да осъществи идеите си. Къщата им, в която се срещаме на три пъти, е изпълнена с книги – във всички стаи, в коридора, до тавана, има картини и икони по стените. До прозореца има голямо бананово дърво, с плодове на него. Сякаш сте в някоя градина.
Блага и сега продължава да работи. Ето и списъкът с преведените от нея книги:
Ожешкова, Елиза. Простакът. Изд. «Народна култура». София, 1985.
- Капушчински, Ришард. Императорът. Шахиншахът. Изд. «Христо Г. Данов». Пловдив, 1990.
- Капушчински, Ришард. Империята. ИК «Фльорир». София, 1994.
- Блажек, Болеслав. Пътешествах из България. ИК «Отворено общество». София, 1996.
- Пошвятовска, Халина. Послушай, приятелю… В: Пошвятовска, Халина. Още един спомен. Изд. «Карина М». София, 1997.
- Капушчински, Ришард. Лапидарии (I – III). Изд. «Карина М». София, 1998.
- Карпински, Войчех. Книги бунтовни. Изд. «Карина М». София, 1999.
- Капушчински, Ришард. Избрано – Футболната война. Още един ден живот. Абанос. Изд. «Карина М». София, 2001.
- Капушчински, Ришард. Пътешествия с Херодот. Изд. «Изток – Запад». София, 2008.
- Воронецки, Яцек. Умението да се управлява и заповядва. Фонд. «Комунитас». София, 2011.
- Осух, Кшищоф. Подробно и общо изпитание на съвестта: Как всеки ден да ставаме по-добри и да подобряваме отношенията си с Бога и ближния. Фонд. «Комунитас». София, 2011.
- Корчак, Януш. Как да обичаме детето; Дневник. В: Корчак, Януш. Избрани съчинения. Изд. СОНМ. София, 2012.
- Капушчински, Ришард, Автопортрет на репортера; Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век; Другият. Изд. СОНМ. София, 2016.
- Капушчински, Ришард. Лапидарии VI. В: Капушчински, Ришард. Лапидарии (IV – VI). Изд. СОНМ. София, 2017.
- Милер, Марек. Писането. С Ришард Капушчински разговаря Марек Милер. Изд. СОНМ. София, 2017.
Първи разговор, 15.11.2016 г. , 10.30-12.30 ч.
– Защо Капушчински? Кой кого избра? Как се стигна до това, да си единственият преводач на неговото творчество у нас? Кое определи и утвърди интереса ти към него?
– Имала съм желание да го превеждам още докато следвах. Но тогава знаех каква е ситуацията – преводачите от полски се брояха на пръсти, само „Народна култура“ издаваше преводна литература и аз си давах сметка, че е почти изключено да пробия. А и аз съм от тези хора, които никога няма да се стараят да пробиват стената с глава. И ако не беше Капушчински, нямаше и да го направя.
Първата ми среща с него беше текстова – едно интервю в „Култура“, което излезе през 1978 г. – аз го преведох веднага и го пуснах сред познати да се чете. Още тогава започнах със „самиздата”. Първият човек, който ме запали по Капушчински, бе Виолета Мицева, главен редактор на ЛИК – БТА. Тогава беше излязла „Футболната война”, аз преведох откъса „Горящите бариери” и заедно с интервюто в „Култура“ го предложих на ЛИК. След като ги публикуваха, добих кураж и реших да преведа книга на Капушчински. (Описала съм одисеята около издаването на Капушчински у нас в послеслова си към „Автопортрет на репортера”, изд. СОНМ, 2016).
Методи Методиев от „Народна култура“, редактор за полска литература там, бе вторият човек, който много ми е помогнал. Вече бяха излезли повечето от големите класици на полската литература и в плановете бяха включени и „по-второстепенни автори”. Той ми се обади и ми каза, че никой не иска да превежда „Бездомници” на Прус. Имайки предвид Капушчински и че трябва да набирам актив, му казах, че ще ги преведа. Стана много хубав превод. Но това бе и единственото класическо произведение, което съм превела. Аз безумно не обичам класиката в момента, не чета никаква художествена литература. След Капушчински не мога да чета измислици. Оценявам ги като автори, но…Същото се отнася и до игралните филми в момента.
Дългогодишните ми занимания с литературата на факта пресече връзката ми към художествената литература. Нямам желание да работя с неща, които са измислени, даже и да са гениални. Може би ми е минало времето. Когато се залавях с Капушчински, нямах такова отношение, то се появи по-късно…
След като излезе „Бездомници” и нищо не стана с предложенията ми за издаване на Капушчински, аз просто седнах и преведох „Футболната война” и я пуснах да се чете – „самиздат”. До реално издаване се стигна едва в „Христо Г. Данов” в Пловдив.
Как се запознах с Капушчински? Аз имах по линия на сътрудничеството между университетите някаква командировка в Полша, облаците там бяха започнали да се сгъстяват – беше октомври 1981 г. – един два-месеца преди въвеждането на военното положение от ген. Ярузелски. Капушчински беше по това време в Гданск, бях му писала предварително и той дойде оттам и се видяхме с него между две пътувания. Постоянно го следяха и си спомням, че ние вървяхме по улицата и той изведнъж ми каза да влезем в някакъв вход, за да се измъкнем от преследвачите му. На тази среща аз му казах откровено, че ще направя каквото мога за издаването на книгите му у нас, без никаква гаранция да успея. Междувременно бе излязъл „Императорът”, а „Футболната война” отиде на втори план. Сигурно за него много хора са си точили зъбите. Но понеже обстановката в Иран беше такава, че на нас не ни изнасяше, а и едва ли някой щеше да се ангажира с издаването на книга или с културни събития, свързани с такива конфликтни места.
Ще спомена третия човек, който заслужава внимание – Иван Вълев. Срещнахме се някъде с него и аз му казах за превода, с който съм се заловила. Аз винаги съм действала така – никога не се замислям, когато се заема с някой превод на книга, която ме е грабнала – дали ще бъде издадена. Просто я превеждам, без никакви мисли за публикуване…Та тогава Иван Вълев мисля, че беше главен редактор на издателство „Хр. Г. Данов”. И благодарение на него излязоха „Императорът” и „Шахиншахът”.
След това дойде разведряването и Мариана Тодорова от „Карина М“ се съгласи да издаде книгите на Капушчински и започнахме да получаваме и субсидии. Много съм ѝ благодарна, защото това не бяха печеливши издания, но ние имахме пълната свобода при издаването. Тя направи и „Лапидариите“ – 1, 2 и 3. Сега Тодорка Минева от СОНМ ще издаде останалите „Лапидарии“ (те вече излязоха – б.а). А връзката с нея стана покрай излизането на „Избрани съчинения” на Януш Корчак, 2012 г., в които е включен и неговият невероятен „Дневник“. Но за това ще поговорим отделно.
Чест и слава на Марек Милер, който е направил тази книга с интервюта с Капушчински – „Писането”, аз сега я превеждам така, както съм превеждала самия Капушчински – та нали това пак е той, целият. И пак без да съм сигурна докрай дали ще излезе. Превеждам с огромна любов, но за съжаление успявам да направя само 2 страници на ден.
Сега на дневен ред са „Лапидариите“, 4, 5 и 6 част. Аз съм превела моите части, сега остава Милета Милева да предаде своите. Искаме през март догодина да направим честване за Капушчински.
Но ако се върнем на въпроса ти, Авторът е този, който те връзва, който те избира. (Ето тука съм извадила книгите, които Капушчински ми е надписал.)
Много се радвам, че издателите подходиха много точно, събирайки заедно „Шахиншахът” и „Императорът”, а така също и „Футболната война” с „Още един ден живот” и „Абанос” и последното засега издание, в което са събрани „Автопортрет на репортера”, „Стремителният ход на историята” и „Другият”. „Автопортретът” е много хубав преход към „Писането” на Марек Милер и Капушчински. И остава само, но не знам дали ще имам сили да се захвана, „За книгите, хората и изкуството”, това е книга със събрани негови размисли, предговорът е от жена му. В нея са включени предговори към книги, рецензии и мнения за книги, спомени за хора, размисли за биографията, за филма, за живописта и графиката – тя излиза вече след смъртта му – през 2009 г.
Имам толкова книги в библиотеката, които смятам да оставя на Полския институт, сред тях има много неща, свързани със Солидарност и военното положение в Полша – аз активно се включвах във всякакви акции тогава там въпреки предупрежденията на колегите, – имам в колекцията си позиви, плакати, протестни възвания от онова време, самиздатски книги, списания…Всичко това е памет и трябва да се запазят при нас.
– Какви задачи поставя пред преводача творчеството на Капушчински?Кое е специфичното в езика му и най-характерното за неговия стил?
– Лапидарността! При него я няма разводнеността.
За преводач обикновено се смята човек, който превежда художествена литература. И общо взето преводачите са свикнали с този тип изненади – лексика, дължина на фразата, но това се вмества в общия поток. Аз не съм превеждала свръхсъвременни автори, в които преобладават всякакви самоцелни словесни „изгъзици” (трикове). Става дума за класическата литература. При Капушчински и изобщо при литературата на факта се вижда, че той е уникат и сред хората, които се занимават с литературата на факта.
Мисълта ми е за тази краткост на фразата у него, която много сгъстява изложението. Той например пише, че се стреми да не употребява прилагателни – за да не разводнява. След това аз открих, че при него има така наречените „триадни структури” – три съществителни, три прилагателни, три допълнения – и като части на изречението, и като части на речта и това придава един особен плавен ритъм, езикът просто се лее. Трудно е това да се предаде – няма къде да „шаваш”, трябва да намериш съответния лапидарен изказ в превода. Преводачът няма право по никакъв начин да променя онова, което авторът е написал – било като обем, било като жанр, било като лексика, която употребява. Авторът е „свещена крава”, текстът е като Библията и това, че ти трябва да се мъчиш да го приведеш на твоя език, това вече е проблем на преводача. И в това отношение най-мъчен за мен беше „Императорът” и си мисля, че съм имала луда смелост, за да го преведа. Там има страшни неща, с които съм се мъчила. В „Писането” става дума за словотворчеството – защото в „Императорът” активно е използван старополския език. Никъде в книгите това го няма, аз го констатирам като преводач. И тук проличава и майсторството на интервюиращия – да успее да те накара да си „кажеш и майчиното мляко”. Милер често пъти спори с Капушчински по някои въпроси. Интервютата са правени на три етапа – първото е още от 1986 г. и стига до днешно време. Това интервю-река дава много големи възможности – тук откриваме нови черти на Капушчински. Книгата е правена основно за журналистите, но тя е полезна за всички пишещи.
Стилът на Капушчински е уникален; събитието, което описва той, определя и начина на пресъздаване. Негови западни колеги признават, че у Капушчински се наблюдава невероятна симбиоза между темата на произведението, отношението на автора към нея и начина, по който я осъществява. И в това е една от трудностите за преводача на книгите му. В „Императорът” се мъчих страшно много, защото трудно намирах думата или израза, с който да преведа адекватно старополския език, който използваше Капушчински. Първо, това са различни културни среди и в нашата история имаме периоди, в които тотално се разминаваме с онова, което е ставало в Европа – имаме различно Средновековие, при нас имаме православие, а в Полша имаме католическа религия. Капушчински проявява словотворчество – при описание на различните видове „дворове” в двореца – търси старополски съответствия за титлите и т.н. В такива случаи и преводачът е принуден да „измисля” нови думи, за да се доближи максимално до автора. Удивителното е, че много от събитията, които стават сега, са прогнозирани от Капушчински много по-рано. Той има пророческа дарба, която се дължи на пътуването му по целия свят и познаването на много култури. Това до голяма степен бе определящо и ме привлече към неговото творчество – широкият кръг теми и проблеми и тяхното познавателно значение. Открай време аз имам такава черта, наследена от баща ми – любопитството ми и любознателността.
– Разкажи ми за рода си?
– Целият ни род е от Троян и Троянско. Дядо ми и чичо ми са имали магазини, бяха търговци на галантерия и кинкалерия. Братът на дядо ми – Власи, на когото е кръстен баща ми, е бил учител. Баща ми Власи Лингорски много е пътувал и доста се е самообразовал. Той беше завършил търговско училище „Меркурий”, нямаше висше образование, беше класически тип общественик, може би и покрай толстоизма. Със свои съмишленици баща ми се заема с основаването на „воден синдикат”, чиято задача е била да докарат водата до града – да изградят централа. По-късно построяват „Копройскоп” – кооперация за производство и износ на дървен материал. Машините бяха от Германия, баща ми знаеше добре немски – сам го бе научил. Това е през 30-те години – уникална кооперация, в която работниците бяха членове и получаваха дивиденти от дяловия капитал. Баща ми беше вегетарианец, толстоист, нямаше никакви политически връзки и това го спаси по време на събитията около 9 септември 1944 г. Но по-късно, през 1947 г., когато стана национализацията, го третираха като собственик, с всички последици от това. Макар, че имаше един от най-малките дялови капитали. Пратиха го на лагер в Росица. Негови първи приятели го предадоха – дамата беше касиер счетоводител, а мъжът ѝ началник склад. Всичко тръгна от портрет на Сталин. В тази административна сграда имаше на втория етаж жилищни помещения, една или две стаи за бекяри и един апартамент. Моят вуйчо, големият брат на майка ми, бе началник склад и живееше там със семейството си. А долу бяха канцелариите на кооперацията. Доносът срещу баща ми бе: „Лингорски смъкна портрета на Сталин и го стъпка с крака.” А баща ми бе перфекционист и бе наредил портрета да се сложи в рамка, а не да е забоден с кабърчета. Ние се връщаме навръх Богородица от панаира в Орешака и минаваме да вземем баща ми, но него го нямаше. Тръгнахме да го търсим. Комшии ни казаха, че била дошла милиция и са го взели. Отиваме в околийското и там го няма и нищо не ни казват. Отиваме в Ловеч и там няма нищо – там беше женена голямата му сестра. Отиваме в Плевен, помня, че стояхме пред една къща, в която беше ДС, никой нищо не ни казва. Чудехме се какво да правим. А долу на къщата беше кауша – едни малки прозорчета с решетки. И чуваме, че някой вика: ”Госпожо, госпожо, приближете се!” Един от затворените долу ни каза, че нашият човек е бил тука, но го закарали на Росица – сегашния язовир „Александър Стамболийски” – там имаше трудово-възпитателно училище. Върнахме се и тъй като в „Копройс” нямаше кола, а кабриолет, кочияшът се съгласи да ни вземе и ни закара на Росица. Ако си гледал „Бяг”, със съновиденията, хората в лагера изглеждаха като мравки. Бог да благослови този човек, който бе комендант на лагера – казваше се Коен. Не можах да науча повече подробности за него и до днес. Отидохме при Коен, той извика баща ми и ние се видяхме. Успокоихме се, че е жив. И след десетина дни баща ми се появи една вечер. Коен го беше освободил на собствена отговорност. И така се спаси. Но при национализацията го отстраниха от кооперацията – третираха го като собственик. Останали без приходи, нашите се принудиха да отидат в една вегетарианска колония край Пловдив, където работиха в градината. И аз през лятото съм помагала. През 1949 г. от селото на майка ми Врабево, на 20 км от Троян, ги извикаха, там имаше всестранна кооперация и ние пак се преместихме. Баща ми беше счетоводител в кооперацията, а майка ми бе деловодител, живеехме у вуйчо ми, в една от къщите срещу черквата. Дядо ми по майчина линия е свещеник, а прадядо ми също е бил свещеник. Бил е ученик на Ботьо Петков – затова и фамилията им беше Калоферски. Дядо ми загива като полкови свещеник в битката при Струмица.
Властта не спираше да следи баща ми. Принудиха го да се върне в Троян и да стане счетоводител на една западаща кооперация. Той със свойствената си предприемчивост успя да измъкне предприятието от кризата и така създаде поминък на много хора. Преди те произвеждаха традиционна троянска керамика, а той измисли нови неща – плочки, експериментираше с производство на копчета от стъклена маса. Но вече наближаваше години за пенсия, боледуваше често и почина от язва на дванайсетопръстника – 1961 г. От него съм наследила любознателността, предприемчивостта и „гоненето до дупка” на нещата, с които се залавям. Единственото нещо, което съм зарязала, е дисертацията. Повечето ми колеги защитиха, а аз бях загубила интерес. Работих с удоволствие за сп. „Съпоставително езикознание” заедно с Янко Бъчваров, преподавах на студенти.
– Кои от учителите ти си спомняш?
– По български ни преподаваха майката и бащата на критика Минко Николов. Имах много добър учител по математика – Балев. И до днес обичам математиката. Дринов, химикът, също беше личност. По онова време в троянската гимназия имаше много солидни учители. Завършихме 12 пълни отличници.
– Откъде дойде интересът ти към Полша, полския език и литература?Какво е Полша за теб?
– От четенето. Не си спомням кога съм прочела „Янко музиканта”. Една от първите ми братовчедки, филоложка, беше съпруга на Мартин Гловня – географа.
За мен Полша беше Западът. И с това и си остана. Но и Полша ми отмиля поради тяхната неистова омраза към руснаците. Аз не търпя омразата към никого. Сега там дойдоха на власт хора, които нямат нищо общо с истинската Солидарност. Полша за мен в известна степен ми даде света, даде ми неща, които се развиха по-късно у нас. Благодарна съм, че станах свидетел на студентските събития през 1968 г., участвах в тях със студентите си. Отидох там една година преди военното положение.
Освен Капушчински в Полша най-близки приятели ми бяха хората от Българо-полското дружество в Краков. Организатор бе Хари Байрактаров. Приятелката ми се казваше Алиция. Така също семейството, в което бях на квартира. И Данка Бромович. Имаше много силна българистична школа – Йежи Русек, проф. Славски.
– В текста ти за Капушчински, влязъл в последната засега преведена от теб негова книга „Автопортрет на репортера. . .”, ти разказваш за своята работа. Но какво от човешкия контакт с него остави у теб най-силно впечатление? Какъв човек бе той – извън книгите си?
– Директен контакт с него съм имала твърде малко, по простата причина, че той непрекъснато пътуваше и като се връщаше, сядаше да пише. Никога не съм си позволявала да го безпокоя за нещо, да настоявам за среща.
– Имаше ли кореспонденция с него?
– В един момент аз унищожих цялата кореспонденция, която съм водила с различни хора. Имах някакви страхове преди време.
Той е пишел на ръка, много по-късно се появява компютърът, и после всичко е преписвано на пишеща машина. Имал е някаква секретарка ли, не зная как е ставало. Но основно книгите му преписва Алисия, жена му, с която се запознават в университета. И тя е следвала история. След това тя се прехвърля медицина и работи като педиатър. И след това се грижи добре за децата. Тя полага огромни усилия за неговото наследство. Те имат една дъщеря.
Аз съм била в Полша в продължение на десет години – в различни периоди – като лектор, веднъж в Краков и два пъти във Варшава. И благодарение на това имам частична полска пенсия, за 8 календарни години, която е по-голяма от българската.
Но да се върнем на темата. С Капушчински съм се виждала не повече от десетина пъти, но се чувахме редовно по телефона. Ходила съм у тях. Когато отидох във Варшава като лектор, се обадих по телефона, но той отсъстваше. Алисия, жена му, дойде при мен с един огромен букет. Била съм канена на вечери у тях. След 1981 г. започнаха да го обвиняват в различни смъртни грехове. В тежкия за Капушчински период дъщеря му замина за чужбина и не се върна. Стана художничка, имаше дете, разведе се, смени си и името. И това беше още един удар за него.
– Но той не емигрира, а остана в Полша.
– Да. Те очакваха да емигрира и щяха да се радват. И другият удар срещу него е една книга, написана от човек, който сега е шеф на полската телеграфна агенция.
– Друг твой любим автор е Януш Корчак. С какво те привлече той?
– Аз бях чела само „Крал Матиуш”. На Дунка Милева дължа много – тя беше съпруга на Борис Милев – Огин. Запознали са се във Франция. Дунка е ученичка на Корчак. Тя дълги години работи в Полския център и там се запознах с нея. Тя се опитваше да внедри идеите на Корчак у нас и да работи по организирането на домовете за сираци според неговите принципи. И тя ме покани да се включа в тази работа, като първа грижа трябваше да бъде издаването на нужната педагогическа литература. Когато заминах за Варшава през 1984 г., аз започнах да превеждам книгите на Корчак, обиколих всички места, свързани с него и дейността му, участвах в конференция, посветена на него. На нея се запознах с проф. Александър Левин, колега на Корчак, той четеше лекции в Педагогическия институт. В изданието на Корчак в СОНМ публикувахме предговора на Левин.
В него аз преведох и „Дневника“ на Корчак, който е нещо страшно. И с тази книга съм се мъчила най-много. Корчак пише „Дневника“ си по време на Варшавското въстание. Накъсаният, задъханият ѝ ритъм, откъсите, написани набързо, предават напрежението, в което е живял той. Между всяко изречение има пространство, изпълнено със смисъл (чете ми откъси от Дневника). Корчак е удивителна, уникална личност, загинал заедно със своите питомци от сиропиталището в концлагера Треблинка (показва ми всички книги на Капушчински, които е получила с автограф от него и ми чете някои от посвещенията: „На милата, скъпа, прекрасна Блага Лингорска, моята чудесна преводачка и посланик в България.”)
Втори разговор, 28 февруари 2017:
– Какво е водещото при избора ти на автор за превод? На какво се стремиш да останеш вярна, какво може и какво не може да си позволи един преводач? Какви качества трябва да притежава преводачът?
– Не съм имала някаква особена причина да търся автора, защото той „сам си дойде”. Ако аз не бях срещнала като автор Капушчински, нямаше да се реша да стана преводач. По простата причина, че тогава бяха други времена, в превода от полски бяха хора като Димитър Икономов и още двама-трима души. Те бяха „монополизирали” този превод и ако не си „нечий”, на някого, нямаше шанс да пробиеш.
Така че аз вече си бях избрала Капушчински, бях му писала преди това. А останалите автори, които съм превеждала между другото, не бяха толкова много. Корчак също аз си го избрах. Капушчински съответстваше най-много на моите лични нагласи.
В работата си се старая да остана вярна на оригинала и на идеите на самия автор. Не съм била принудена да се издържам от преводи и да приемам произведения със съмнително качество за превод. Преводачът не може да си позволи да подменя автора, да го дописва, да го тълкува по своему. Това, което можеш да си позволиш, е много малко, и това се отнася до редки езици като корейския или китайския, където имате работа с друго езиково мислене и структура. Не бива да смекчаваш изказа, да използваш политически коректен език.
Преводачът трябва да бъде преди всичко човек с високи нравствени качества. Трябва преди всичко да знае добре езика, от който превежда. Да е чел много и да знае български.
– Имаш ли своя дефиниция за превода? Какво е преводът за теб, какво изпитваш докато превеждаш?
– Преводът за мен е своеобразна съдба, кауза. Чрез него аз изразявам това, което не мога да направя по друг начин. При големите автори, с които се занимавам, аз се нося на вълните на въодушевлението и се опитвам да го предам и на читателите. Ти трябва да влезеш в мисълта на автора и да проумееш какво иска да каже. Там е майсторлъкът и то е привлекателното. Ти се чувстваш двойно отговорен – и към автора, и към читателя. Ако сгафиш, дискредитираш автора и подвеждаш читателя. Преведох „Писането” на Марек Милер – едно интервю-река. Възхищавам се на този човек, на подхода му към Капушчински, той съумява да „изчопли” невероятни неща от героя си, успява да изкара наяве съкровени неща от същността на Капушчински. Преведох книгата на един дъх, така както превеждах Капушчински.
– Успяла ли си да решиш някой свой личен проблем чрез авторите, които си превела? Те помогнали ли са ти?
– За решаването едва ли, но за промяната на нагласата, да! Авторите, които са моето лично кредо – Капушчински и Корчак, – са хора на високо нравствено равнище. И в случаите, когато на мен ми е било трудно, аз си мисля как биха постъпили те.
– Твоите учители в полския език?
– Тереза Домбек е първият и единственият ми учител по полски. Тя преподаваше на четвърти и на нашия, първи курс. Към мен имаше някакво майчинско чувство. Тя направи много за превода на българска литература в Полша и за развитието на българистиката там. Една от най-талантливите ѝ ученички е проф. Гражина Шват-Гълъбова. Много ценя Методи Методиев и Блага Димитрова като преводач на поезия. Така също Магдалена Атанасова, която ми беше колежка, много добра преводачка. Беше любимка на Тереза Домбек.
– Как работиш? Каква предварителна подготовка извършваш?
– Това са общо взето стандартни процедури. При Капушчински в началото просто седнах и преведох откъса. Първо, разбира се, се запознаваш и ориентираш с фона, с обстановката, с обстоятелствата около книгата и автора. Чисто научните изследвания не ти вършат никакви работа. Аз и до ден днешен се интересувам от политика, икономика и обществен живот и това много ми помага при превода. Винаги се старая да чета различни източници за дадено събитие. Основното е познаването на широката действителност, свързана с темата на произведението, а така също да се изяснят и подбудите на автора да се заеме с една или друга тема. При автора на художествени произведения нещата не са така ясно изразени. При Капушчински журналистът става писател – винаги са го интересували бедните и онеправданите.
– А каква е ролята на редактора? И защо днес е неглижирана?
– Много голяма. Защото, когато човек свикне с творбата, не може да се „погледне” отстрани. Зависи кой как превежда. Има два крайни начина – сядаш и изчопляш докрай една страница, след това минаваш на следващата. Аз съм от другия тип – от бързите, такава съм и в житейското си поведение. Аз гледам в един първи, „неугледен” вид да преведа бързо цялата книга. И след това се връщам и втори, и трети път, и четвърти път и постепенно я изчиствам. През цялото време ти мислиш за книгата и всеки път по нещо чистиш. И винаги по нещо остава. Но аз съм дотук. С Минка Златева сме като Илф и Петров – тя ми е най-близката и вярна редакторка. С нея не се притеснявам, че ще ѝ дотегна.Тя ми дава винаги идеи.
Когато става дума за исторически съчинения, там се проверяват всички дати, места, имена. В момента е страшно нещо с предаването на чуждите имена – особено на англоезичните. Нужна е максимална точност при имената на публични личности, на организации, институции. И тук е ролята на редактора. Днес тя е много неглижирана и то преди всичко по финансови съображения. Те нямат коректори, камо ли редактори. Аз навремето тръгнах с коректорство. Учебникът по полски език на Тереза Домбек е коригиран от мен. По нейно предложение. Седяла съм и съм коригирала шпалтите в печатницита – обичам миризмата на печатарско мастило, – учебникът имаше шест пълни коректури и три ревизии. Методи Методиев също беше прекрасен редактор.
Спомням си, че първото издание на „Лапидариите“ на Капушчински излезе в Университетско издателство с много грешки и без ISBN. Тогава бях отговорен секретар на „Съпоставително езикознание“.
В днешно време преводачът до голяма степен си е и редактор.
– А какво мислиш за бележките под линия и за бележките към даден текст?Как да бъде спазена мярката?
– Бележките под линия са необходими. Как да бъде спазена мярката? Зависи от книгата. При превеждане на класика това е необходимо, защото колкото повече се отдалечаваме във времето, толкова повече реалиите се променят и бележките са нужни, за да може читателят да се ориентира. Аз съм за това бележките да бъдат отдолу, под текста. В „Лапидариите“ Капушчински не дава никакви бележки, защото счита, че пише за интелигентни читатели. Но Капушчински тук говори за полския читател, а при превод, за чуждия читател са нужни тези бележки.
Това, което се научих през годините, е, че по един начин произведението функционира в собствената си страна, а по друг начин, когато е преведено. Преводът поставя допълнителни изисквания. Всичко зависи от жанра и тематиката. Свързвам този въпрос и с предговора. Предговорът трябва задължително да бъде написан от човек компетентен в тематиката на книгата. Много искам във вторите „Лапидарии“ да има предговор. Ако не може да стане, ще предложа свой кратък послеслов.
Трети разговор, 7 март 2017, 10-30- 13 ч.
– Най-скъпите ти полски приятелства? Сътрудничеството ти с Полския културен институт, какво ти донесе това? Полският свят спасение ли бе за теб? Полските уроци?
– Понеже в ония години бе трудно да се ходи в Полша, По