Последният български патриарх и бележит книжовник на Второто българско царство. С аристократичен произход, вероятно от рода Цамблак. Основател на манастира „Св. Троица” край Велико Търново. Там основава и ръководи Търновската книжовна школа. Избран за патриарх през 1375 г. Водил отбраната на Велико Търново при завладяването от турците (1393). Заточен от турците в Бачковския манастир и вероятно починал там (1402).
Патриарх Евтимий принадлежи към философско-религиозната школа на исихазма. Пряк ученик е на Теодосий Търновски. Философско-религиозните му възгледи и изключителната му ерудиция са в основата на книжовно-правописната реформа, която прави в българския писмен език от онова време. Негови ученици и последователи са видни книжовници, които дават тласък с книжовната си дейност за развитието на книжнината в Сърбия, Влахия, Молдова и Русия – Григорий Цамблак, Киприян, Константин Костенечки, Йоасаф Бдински, и др.
Преводачески школи. Според научните изследвания, до момента в историческото развитие на българския книжовен език са познати три преводачески школи и няколко книжовно-правописни реформи. Проучванията на традициите и особеностите на тези школи се правят с презумпцията, че старите български писатели и книжовници са били преди всичко популяризатори и проповедници на християнството, борци против ересите и отклоненията от религиозната догма. След това вече се разглеждат особеностите на книжнината и на реформите.
Първата българска държава трябва да обедини основните етноси в своята територия. За да подпомогне формирането на общо, единно съзнание у тези етноси и да изгради от тях един народ, с единно съзнание и поведение, цар Борис І Покръстител въвежда християнството като единна религия и старобългарския книжовен език като общовалиден книжовен език за територията си. Същевременно си поставя за цел да бъде обучена на тази единна книжовно-езикова норма възможно по-голяма част от активното население.
Първата школа е на Кирил и Методий и преките им ученици с мисионерската им дейност в Моравия и връщането им в Борисова България (ІХ-Х в.). В България школата продължава в два центъра, обхващащи равномерно и цялостно територията: в Охрид и в Преслав.
Първоначално частично преведените свещени книги се характеризират с точност на превода; умение за намиране на истински смислови еквиваленти; непреведени думи-термини; умерено калкиране от гръцки (ранновизантийски) в духа на езиковата система на старобългарския език; богатство на използваната лексика и система на старобългарския език, с което от диалекта (Солунския Кирило-Методиев) се изгражда съвършена общоразбираема от българските (и от другите славяни – по онова време различията са били пренебрежими) славяни родно-езикова норма. Това остава водеща практика в Охридския център.
Преславската школа (вероятно поради факта, че е престолна школа) по-късно дава иновационни елементи – към смисловата точност в тази школа се въвежда изискване за „филологическа” точност на спазване на падежните и синтактичните особености на гръцкия оригинал.
Втората школа е от времето на Симеоновия „Златен век”(Х-ХІ в.). По това време се превеждат редица непреведени части от Библията и в евангелията. Тя се развива активно в Преслав. Напомняме си нормите на епохата – воюване за спазване на текста и незамърсяването му с „отклонения”, „ереси”.
Трета школа е от ХІІ-ХІV в. - среднобългарска. По това време, както по време на първата школа (Кирило-Методиевата) отново е необходимо много силно морално единство на българския народ, за да противостои на османската заплаха от загубване на държавността, обезличаване и поробване. В духовния живот тогава господства исихазмът. Словото, думата е главната грижа на исихаста. Думата трябва да помогне да се даде най-точен и пълен израз на познанието за света и човека, за божествената мисъл.
Патриарх Евтимий и Третата школа. слагат в центъра личността. В разбиранията си и поведението си Патриарх Евтимий обединява двете тенденции: Той е изключителен борец за единството на българския народ и духовното му просветление и въздигане култ към старобългарския език. Така той замисля сравнение с класическите преводи на всички религиозни преписи, като държи да се коригират спрямо правописа от Кирило-Методиевата школа. Събирайки материалите в манастира „Св. Троица”, там той обучава и своите последователи. За целите на правописната реформа тези материали: жития, слова, проповеди, разкази, поучения, легенди около 400 на брой - той оформя в първата славянска десеттомна поредица.
Правописният ред е в духа на латински и гръцки. Техните класически варианти обслужват Църквата, науката и духовния живот - културата. Така за Патриарх Евтимий и среднобългарската книжнина, подчинена на правописния ред на класическия старобългарски език ще може да се превърне в система от средства за информация и взаимно общуване на грамотните българи, сърби, руси, румъни и на голяма част от православния свят от неговото време. Всъщност правописно-графичната реформа има определено напредничав характер: въвежда препинателните знаци, включително и задължително поставяне на ударението; регулира употребата на еровете; употребата на носовките.
Патриарх Евтимий умело обединява словното богатство на българския език (канонична литература и легенди и агиографии от първата и втората школа и от двата центъра – охридския и преславския); включва равноправно синоними от двата региона (рат – бран; воен – воинство, велии – велик, етър – един и пр.). Създава нови думи в духа на българското словообразуване и калкира редица сложни гръцки думи. Успява да развие и въведе в употреба нови значения на утвърдените старобългарски книжовни думи. Чрез житията, които написва, създава лексикално и изразно богат език.