По случай Световния ден на книгата и авторското право представяме откъс от книгата на Антъни Бърджес за Уилям Шекспир, почитан заедно със Сервантес на днешната дата.
За превода от английски език на тази книга Мариана Екимова-Мелнишка бе удостоена със Специалната награда за изключително високи постижения на СПБ през 2019 г.
Благодарим за предоставения текст на преводачката и на издателството!
Това е единствената романизирана биография на Барда и е призната за такава от академичния биограф на Шекспир, Самюъл Шьонбаум. А читателите й по света я споменават редом с „Портокал с часовников механизъм” по показателя литературно предизвикателство. Но двете книги не са сравними по трудност за превеждане – както очите са несравними със слънцето. Защото във втората (по реда на написването) – „историята на Шекспир” - Бърджес, лингвист, музикант и какво ли не още, е поискал да се равнява към Шекспир, но и да се „отърка” о Джойс – двамата му литературни кумира, с които той на места се идентифицира, а на места ги и имитира. Многото персонажи от Елизабетинската епоха носят характерните си езикови особености – според ранга си и обществата, към които принадлежат. Разговорите помежду им са наситени с думи от тогавашните жаргони на различни професии и общности; умело използват думи и изрази от пиесите и поемите на Шекспир, но когато започнат да мислят или общуват с цитати от древногръцки и латински автори и философи, а и да се позовават на Монтен и на Сенека, е необходимо познаване или поне добро ориентиране в тяхното творчество. За пръснатите кратки или по-дълги латински цитати се се търсят техни преводи на български. Позоваването на Библията обикновено е незабeлежимо... Алитерации, метафори, ономатопеи са естественото оперение на Бърджесовия стил, а делириумните състояния на автора - като едновременно преподавател на студенти и аватар на Уил - са по-загадъчни и по-продължителни от прототипите им при Шекспир, Джойс или (може би) Гъртруд Стайн. Все пак става въпрос за „биография” по концепцията на Вирджиния Улф за жанра като органична смесица между исторически факти и свобода на авторовото въображение с цел по-силно въздействие върху читателите.
Затова и с всички възможни езикови средства умело е представена доста страховита картина на епохата-мост между 16-и и 17-и век, в която се развиват любовни романси и драми, професионално съперничество и властово потисничество, а в и над всичко това е най-великият владетел на английското слово, „Сценодрусецът”, който чрез поезията се опитва да внесе известен ред в хаоса на съществуването.
За максимално доближаване до авторовия замисъл съдействаха речниците на английския сленг във всички възможни области, предоставени колегиално от автора им в Лондон, както и преводачът на книгата на румънски – единствения професионален превод на друг европейски език.
Под черта са изведени над 140 бележки, без които не може да се стигне до авторовия замисъл.
Чест прави на колегите, журирали предложената за награда книга, че са вникнали в същността на оригиналното авторово послание и са анализирали и почувствали почти непосилната задача да бъде то предадено само с гъвкавостта на българския език, заместваща липсата на подобаващи понятия и думи по времето на Шекспир и Елизабет І.
Марияна Екимова-Мелнишка
(История на любовния живот на Шекспир)
Очи със слънце несравними (История на любовния живот на Шекспир)
(откъс)
Антъни Бърджес
Като споменаха името му, Робърт Грийн (Робърт Грийн,1558-1592, писател, памфлетист и драматург, един от съвременниците и често съперници на Шекспир, които за разлика от него имали университетско образование. Б.пр.) не излизаше от ума на Уил, докато напускаха града в северна посока с цялата си постановка. Кралският двор скоро щеше да ги последва по същия път. В безпощадната жега актьорите яздеха, а талигата им потропваше зад тях, натоварена с всичките им принадлежности. Театрите бяха затворени до Архангеловден (Хенслоу се оказа пророк), а из тесните улици на скупчения град, затлачени от боклуци, се щураха плъхове. Чумата известяваше настъпването си с меки подутни под мишниците. Но това не засягаше актьорите. Те напредваха на север към провинциални градчета, където играта им ще накара местните тъпоумници да зяпнат. Нали трябваше да се изкарват пари. На Грийн, разкапания магистър на изкуствата, собственик на разложени бъбреци, му се налагаше да остане в Лондон, за да припечелва ежедневния си залък. Уил си го представяше, как в късен сутрешен час проклина махмурлука си, докато едва се надига от постелята, лекьосана от нощните му изпускания. Преданият му слуга Кътинг Бол, прочут крадец и убиец, начаса ще му поднесе чаша с вкиселен остатък от вчерашното рейнско вино, ако все още нещо е останало в бутилката. Ако обаче не е, перото му – глухо за грохота в корема – ще трябва бързо-бързо да надраска първите страници на поредната сатира за измамници и джебчии, които тозчас да бъдат отнесени на издателя като гаранция за нов гениален памфлет, та приносителят им, Бол, да превърне оскъдния му аванс във вино. А там, в ъгъла, сред дрипави пелени и дрехи свадливата любовница на Грийн, сестра на Бол, се мъчи да укроти пискливото копеле Фортунатус. Мизерен живот, но Уилям се изненада от леката тръпка, навяваща завист, която го полазваше всеки път, щом си го представеше този набеден поет и неосъществен учен, върху когото разгул и болести бяха сложили своя отпечатък, но му бяха оставили рижаво-червената хубост. И защо пък точно спазъм на завист му предизвикваше Грийн? Да не би защото, освободен от лицемерните пуритански терзания, Грийн живееше както му се харесва и с отворени обятия приемаше късмета си? А пък нали, за да е паднал, човек трябва да е бил нависоко (университетски магистър, джентълмен)? Дали и защото Грийн неусетно се беше провалил с пиесите си, поради това, че всъщност е само поет? Всичките му творби са задръстени от стихове: поезия движи действието; тя описва различните образи; от устата на всички, като песен от човки на птици, се леят рими. Уил не можеше и да си признае, колко се възхити на неуспешната пиеса „Отец Бейкън и отец Бънгей”: та в нея имаше поезия! И дори глуповатата Маргарет от Фресингфийлд, простата краварка, нижеше стихове за любовта между Парис и Енона. Нима това не е въплъщение на красота, по-възвишена от всяка друга, достъпна за очите в същинското огледало на живота? Е, Грийн не беше Марлоу, но беше по-близо до Марлоу, отколкото той, Уилям, щеше някога да стигне.
1588. Към тази година го връщаха мислите му. Как беше чиракувал в Кралската трупа и то в една нескопосана пиеса, после как умря Тарлтън, трупата западна, а той самият последва Кемп, който се бе добрал до трупата на лорд Странг. Армадата бе разбита, вестта за победата ни огря като фар и ето, всички актьори отново са в Кралската трупа. Но най-важното беше Фауст. Уж пиеса като пиеса, ама в нея надушваш нещо истинско – не като сегашното му усещане за горещите хълбоци на истински кон, за потта, стичаща се покрай ноздрите му или за монотонното подпяване на Кемп, а за по-голямата истина зад тази пъстра завеса. Грийн прегърна и разрухата, и (дебнеща) смъртта на просяк; Марлоу би прегърнал и самия ад, ако завесата прикриваше само ада (а той като че ли беше убеден в това). Неговият Тамерлан бе само един кух вик на самохвалство, ала Фауст бе истинският му глас, който жаждаше проклятие тъй неотстъпно, сякаш проклятието бе майчиното му мляко. Дали повтаряше онзи зов: „Обична, ... обречена...”? Не, не е така. Марлоу не се принизява с евтини двусмислици. Уил потръпна. Веднъж беше стоял до Марлоу на една от сбирките на онова Нощно училище (Така наричали „Школата на атеистите” от 1592 г. – група поети и учени окоро Сър Уолтър Рали, Кристофър Марлоу и др., предполагаеми противници на общоприети убеждения. Б.пр.) Сър Уолтър се бе опил от тютюна и се бе впуснал в разсъждения (нима с математика не може да се стигне до Бог, както с молитви? При все това ще закрием вечерта на колене); Марлоу открито се гневеше на Христос, обвиняваше го, че е шарлатанин, а не спасител на света, и се подиграваше с твърдението, че съществува душа, като предизвикваше Господ да слезе от Своето небе. Ами то и двамата, и Грийн и Марлоу, призоваваха една тъмна богиня и нямаха никакви съмнения, че тя съществува. Те се бяха устремили – и то безрезервно – към всепоглъщащия ги образ. Само истински благородна душа бе способна на това, нищо че Грийн живееше в мизерия, а Марлоу се блещеше с кръвясали очи.
Ами той, Уил, към какво се стремеше той? Да бъде наричан джентълмен, това и нищо повече. Като син на занаятчия, той трябва да овладее занаят, за да се сдобие с къща, с фамилен герб на благородник. През това горещо лято той яздеше по пътя си към бавното и постепенно събиране на пари.
Зад гърба си оставяше същински некропол. Лондон се пържеше в собствената си гнилоч . Мухи лазеха по устните на спящи деца. Плъхове мърдаха мустаци, докато душеха умряла жена (не по-тежка вече от дете), потънала във въшки сред купчина вонящи дрипи. Камбаните биеха по цял ден да оповестяват жертвите на чумата. Студеното пиво имаше вкус на гореща урина. Месарят разпъждаше с две ръце мухите, преди да отсече парче вмирисано говеждо. Купчини лайна гниеха и набъбваха в жегата. Дрипльовци нахлуваха да обират къщите, а завареха ли вътре мъж, жена, дете на смъртен одър да дишат тежко и едва чуто да молят за вода, им се подиграваха и имитираха злощастието им, докато задигаха от дома им каквото си харесат. Градът бе заприличал на огромна глава, стъписана над ръце и крака от кули и къщи, обсаждани от пълчища плъхове в непрогледната нощ, а лицето ѝ – изпито, с хлътнали очи, от устата ѝ бликнала зловонна жлъч, която се стичаше по калдъръма, докато устните безпаметно зовяха Исусе, Исусе.
С настъпването на есента, когато захладня и чумата се пооттегли, Уил се върна пак на кон в Лондон да напише пиеса. Дългата история на Войната на розите трябваше най-сетне да бъде доведена до окончателната победа на Тюдорите. Другите от трупата можеха да минат и без него, щом бяха започнали да се връщат постепенно от Нортхамптън през Бедфорт, Хартфорт, Сейнт Олбанс. Не предвиждаха да стигнат в „Роуз“ по-рано от декември, ако приходите от провинцията бяха все така добри. Колкото до Алин, той обяви, че ще дойде в Лондон през октомври, като им смигна да им напомни, че ще се жени за Джоан Удуърт. Е, помисли си Уил, и това е начин актьорът да се сдобие с титлата на джентълмен – щом вземе за жена доведената дъщеря на сребролюбец като Хенслоу. За него самия вече бе твърде късно: той отдавна беше приключил с женитбите.
На Лондонския мост срещна Хенслоу с неизменния му тефтер с дневника под мишница.
– Грийн умря – обяви той, все едно беше иконом, който съобщава, че вечерята е сервирана. – Аз пристигнах твърде късно за да помогна с каквото и да било на несретника. Хазяйката му, госпожа Айзъм, му беше надянала лавров венец и му беше облякла риза от мъжа си. Разправят, че въшките му усетили, като наближил краят, и изпълзяли от жалкото му вмирисано тяло. Ей ти тебе нагледен урок за назидание. Ония ми ти Бърби и Райт успели да сложат ръка на всичко, дето бил написал, та да го печатат. Той и Четъл бил вътре в това.
– А, познавам го Четъл. Голям мерзавец.
– Е, та Четъл сега сбира писанията на Грийн да ги издаде в книга. Ама той навсякъде хули актьорите. Претърсих цялото му свърталище и никъде не открих ни една пиеса.
– Значи си влизал в жилището на Грийн?
– Нали това ти разправям. Само че беше вече късно да помогна. Четири шилинга за покрова и още шест шилинга и четири пенса да го заровят в гробището Бедлъм*(*Гробище за бедни към едноименната лондонска болница.Б.пр.) Горкият несретник, душата му навярно вече стене в ада за глътка малвазийско вино, че за какво друго. Разправят, че жена му дошла и донесла пари да се разплати, макар че той откога ли я беше зарязал зарад оназ повлекана, дето му роди туй копеле. Бог да не дава да ни застигне такъв край.
– Амин.
Ала ръката на мъртвия Грийн сякаш се протегна от гроба и най-безцеремонно пъхна огледало пред носа на Уилям. И когато септември позлати дърветата и над реката се разстла лека мъгла, а камбаните на Св. Олаф печално забиха за покойниците, той седна една сутрин в стаята си, за да прочете памфлета на Грийн, видял бял свят едва след смъртта му: Един грош разум, платен с милион покаяния. Там той охулва и Марлоу, като го изкарва атеист. Значи великият Грийн се е уплашил от огъня на ада и дори се е отрекъл от своята тъмна богиня, та се бие в гърдите и се кае: peccavi (Грешник съм, лат. Б.пр.). Но макар да хленчи пред милостивия Бог, големият му грях е завистта. Той ненавижда актьорите: били забогатели от неговите пиеси (което не е вярно и Уил най-добре знаеше това), а после го обрекли на смърт без пукнат грош в нажежения безлюден Лондон с камбаните, отброяващи отнесените от чумата. Някакъв актьор бе описан с особена омраза и Уил остана потресен, като прочете: „...един новоизлюпен надут гарван, украсен с нашите пера, който...с тигърско сърце, скрито в актьорска кожа...” (аха, значи Грийн е наизустил тази реплика от Хари VІ) (Неточно използвана от Грийн реплика от „Хенри VІ”, част 3, действие І, сц. ІV. Б.пр.)...”дръзва да се мери с най-умелите измежду вас, като се надува с помпозни бели стихове... мисли си, че го бива за всичко (В оригинала е използвано нарицателното Johannes Factotum, лат., „момче, което се залавя да прави всичко”.-Б.пр.) ... и си въобразява, че само той може да раздруса сцената (Сцено-друсец, като Shake-scene, е едно от изопаченията, на които се е поддавало името на Шекспир, а само по себе си то може да се разчете и като „разтърсващ копие”: Shake-spear. Б.пр.) в тази страна...”
Уилям метна върху леглото си клеветническата книжка. Взря се през прозореца, но не видя нито бялата мъгла, нито реката отдолу, нито кулите над нея. Един поет бе умрял с проклятие на уста. Сценодрусец парвеню с тигрово сърце. Но с какво ли го беше засегнал? С това ли, че и в новия си занаят се беше показал толкова добър, колкото и в предишния? Johannes Factotum. Момче-за-всичко. Той не се бе и опитвал да прави нещо повече от това да реди думите така, та да прилепват като ръкавици към някоя история, а ето че заради него един поет си бе отишъл, сърдит на този свят.
Докато денят се постопли, гневът на Уил се поохлади и дори го обзе известна гордост, от която се и засрами. Ето че неговото име, макар осмято и изопачено, се бе появило в една книга, която цял Лондон щеше да чете. Той беше забелязан, защото от смъртния си одър един поет го бе избрал измежду всички други да го напада като изкупителна жертва, връз която да изсипе цялото си озлобление от болките в разложените си бъбреци и унижението от неосъществените си амбиции. При все това (той взе книгата и я прелисти, за да прочете отново) го жегнаха думите: новоизлюпен надут гарван, украсена с нашите пера. Той, ръкавичарят от Стратфорд, който не беше посещавал никакъв университет, дръзваше да се мери по слово с един магистър на изкуствата. „Нека тези маймуни да подражават на вашето изящество, останало в миналото...” Към Наш ли бяха насочени тези упреци или към Лодж – още двама, на които не им се удава да пишат пиеси, макар да са учили гръцки? Маймуна значи... И гарван. Или тигър? Хладна усмивка пробяга по устните на Уил. Каква странна фантазия на въображението! Нова порода отровна змия от митовете. Е, на Грийн той прощаваше, но нямаше намерение да прости на онзи Райт, печатаря, нито на подлия Четъл, който беше събрал в книга този изблик на гняв.
И така, Уил се върна с помръкнал поглед към ръкописа на пиесата, върху която работеше. Уродливият Ричард се опитва да покори студената Ан (с пламенно сърце). По злодейство той го докарваше до Малтийския евреин, ала поетичният дар на Марлоу бе още недостижим за Уил. Е и какво от това? Той отсега си знаеше, че публиката ще погълне пиесата като чаша, изпита до дъно. Долу уродливия Глостър; Бог да пази династията на Тюдорите! И все пак ще докаже на мъртвия Грийн (чийто труп сякаш му се надсмиваше изпод земята), че той, Уилям Шекспир, е нещо повече от маймуна, гарван или тигър. А и че не е способен само да поправя пиеси, да забавлява правостоящата сган и да се препъва на сцената като бездарен непохватен актьор. Време беше да докаже, че е и поет.
Повечето от трупата „Слугите на лорд Странг” се бяха върнали в Лондон за Коледа. Алкохол, наздравици и разнежени пиянски прегръдки. Ей Богу, колко ни липсваше, Нед! А той, Алин, само се подсмихваше самодоволно и не сваляше лапи от новата си съпруга. Ами то май ще вземем да отворим „Роуз” и преди още старата година да се е изнизала. Ето, Мюли Мюлоко *(*Пиеса от Филип Хенслоу, собственик на театъра и предприемач. Б.пр.) е подходяща пиеса за начало на сезона. И след нея ще дойдат Йеронимо (С името на главния герой е била известна по онова време „Испанска трагедия” от Томас Кид. Б.пр.), Евреинът и Тит, че и Отец Бейкън, нали? Клетият Робин Грийн, пак ще го играем. Тъкмо да му направим помен. И новата пиеса на Марлоу вещае голям успех. Казва се Парижкото клане. Такова угощение от злодейства, та чак ще им се доповръща. Всички се правят на макиавелисти! Че кой беше този Макиавели и откъде е? Някакъв италиански дявол на име Николо – Стария Ник, тъй да се каже. А ей го и нашият Сценодрусец, вторачил се в пиесите, чете ли чете най-внимателно и дори не ги подкарва и с капчица испанско вино. Ти какво, бе, ей, Момче-за-всички? Гра, гра, гра. Ква е таз книга дето ѝ се блещиш? Я му я дръпни от ръцете, Нед. И ни прочети нещичко от нея, та да ни поразтушиш. Да не би нашето недорасло светейшество да не я дава, а? Не е свикнал на доброто ни протестантско пиво, ами ни се прави на някакъв папа. Хайде, Неди, не се мотай, ами чети! Ей ти го заглавието, „Сънят на праведника”, и пишело за Уил. Нищо чудно... пак старовремско и съмнително бръщолевене. Знаем си го тоя Четъл колко е читав-нечитав, като се мазни на „благородните читатели” с един епистол, правейки се на някой апостол. Няма да го бъде така, Уил, и ако искаш да си я имаш обратно, трябва да я гониш. Давай, давай около масата. Ла, ла, ла. Я го хванете, момчета, че всички да чуят. Кхъ-кхъ... Аз сам се убедих със собственото си зрение и слух в неговите добри обноски и в словото му (я па тоя!), превъзходно (туй пък що е?) и напълно по мяра на достойнствата, които той показва, че притежава (оооо, я да посмали!). Чакайте, чакайте, дайте да го издекламираме. Покачете ме ей там горе на оназ маса.
Освен това, достопочтени люде са свидетелствали
за неговата порядъчност в деловите работи,
което говори, че е честен човек,
а също така и за многостранната му дарба
в писането, разкриваща таланта му.
Аха, това трябва да е извинението. И че Уил не бил атеист, пише още там, а и колко жалко, дето покойният Робин го набедил така в предсмъртния си вик. Не, не, никъде не е казано, че Безбожникът е Уил. Кит Марлоу е безбожник и си остава такъв, та Бог да ни е на помощ. Разправят, че и Рождеството празнувал по своему и слагал куче да лежи в яслата. Тъй че нашият Уил е онзи гарван с тигрово сърце и помпозни стихове. Я го вижте, как седи там, трезв като църковна мишка и толкова тих, като да се е изпуснал в гащите. Хайде, целуни го, Джоан, яхни го, поязди го. А на всички вас тук – весела Коледа!
Януари се оказа мразовит и от устата на тълпата пред сцената се вдигаше гъста пара. Както си стояха прави, те тропаха с крака и танцуваха, за да се стоплят, блъскаха си дланите една в друга и духаха на вкочанените си пръсти. Пълнеха „Роуз” напук на студа. Алин в ролята на херцог дьо Гиз от Парижкото клане трябваше да крещи репликите си с цяло гърло, за да го чуят и кашлящите.
Сега начеват, Гиз, тез тайни мисли –
безсмъртните пожари да разгарят,
които потушава само кръв.
(Превод: Евгения Панчева. Б.пр.)
Но публиката харесваше представления, в които се нападаше религията, чуваше се шепот от ада, имаше предателства, отрова, пукаха се мехури с бича кръв. Само че не тази пиеса, а Хари Шести се играеше веднъж към края на януари, когато една от ложите в галерията се напълни с хора с маски, притиснали кесийки с благовония към ноздрите си (чумата се връщаше, въпреки студа). Те веднага наредиха да им бъде донесен мангал и вино. Хенслоу изскочи от ложата като ужилен. Кои ли бяха тия хора? Двама благородници, един мъж в черно и двойка пажове. Но не се виждаше някой да е в ливрея. А къде им е ладията? Трябва да са доплували с някоя лодка.
Пиесата не се получи много добре. Актьорите бяха нервни и се разсейваха от кашлянето, смеха и разговорите, които се чуваха иззад спуснатите завеси на ложата. Кемп се препъна, докато изпълняваше коронната си джига. Възнаграден с рев от тълпата, той реши да повтаря това и в бъдеще: нали повечето от най-аплодираните клоунски номера са се получили по чиста случайност. А когато спектакълът свърши и от сцената беше прочетена молитвата за кралицата, Хенслоу се втурна, разтреперан и задъхан, в съблекалнята на Уил.
– Викат те – успя да изрече. – Искат да видят майстора Сценодрусец.
– Кой ме вика? Да не си правят шега с мен...
– Шега или не, искат да те видят
Уилям вдигна рамене, остави залъка си от пирога с месо, който дъвчеше (и усещаше слаба болка в единия кътник), избръска трохите от сетрето си и се запъти натам, откъдето го викаха. Тълпата се беше разотишла бързо-бързо, че времето не беше за разтакаване. Но от ложата се чуваше звън на чаши и смях. Значи странните гости се канеха да си седят на топло и да си пият виното. Той почука на вратата и възбудени гласове го поканиха да влезе. В тясната отоплена ложа се бяха разположили двама мъже по туники, обшити с пищни дантели и искрящи от камъни и сърма, а по челата им бяха избили капчици пот от близостта на огъня. Бяха свалили маските и Уилям веднага разпозна по-възрастния.
– Милорд...
– Оставете официалностите. Поне за днес. Аз съм мастър РД (Робърт Девъро, граф Есекс. Б.пр.), а това е мастър ХР или по-добре мастър РХ, ако се съобразим с изискването фамилното име да се поставя на първо място (Хенри Райътъсли, граф Саутхамптън. Б.пр.). – И Робърт Девъро му отправи разтегната от алкохола усмивка. – Донесете чаша вино на мастър Сценодрусеца.
Тогава мастър ХР или РХ се обади:
– Добре дошъл между нас.
Той беше млад, едва ли на повече години от двете момчета-пажове с късо подстригани щръкнали коси, които без да обръщат внимание на господарите, се настъпваха по пръстите на краката и се хилеха. Осемнайсет ли? Или деветнайсет? Младежът благородник имаше алени високомерно нацупени устни и много бяла кожа със златиста рядка брадичка. Нещо в очите му тутакси отблъсна Уил – някакво лукавство, нежелание да гледа открито. Ала извън всякакво съмнение беше много красив.
– С ваше позволение, господа – обади се Уил, – няма да пия сега. Стомахът ми не понася алкохола.
– Но явно понася кървища и ужасии – отбеляза Есекс.
– Не, не става дума за тази пиеса, а за другата, която възбуди интереса ни, що за човек може да е този, дето друса сцената. – Ала очите на Саутхамптън пак не срещаха точно погледа на Уил, а се стрелкаха насам-натам, сякаш следваха полета на муха. – Оназ пиеса, в която стават неща като в най-кошмарния сън. Там гдето има един черен макиавелски злодей и две момчета са опечени в тесто.
– Тит Андроник – подсказа му Уил. – Понякога е полезно, милорд, да се знаят точните имена и названия, било то на пиеса или на човек. Аз може и да разтърсвам сцени, но моите предци са разтърсвали копия.
– Аха – отбеляза пак Есекс, – значи имате войнствена кръв. А на вид сте такъв хрисим, като някой образован чиновник.
– Имам предвид само значението на името ми, милорд.
През цялото това време един смугъл мъж с вид на италианец стоеше зад Саутхамптън и студено наблюдаваше Уил, без да отмества очи от него. Очи на палач.
– Рано или късно човек оправдава името си – каза той. В гласа му се долавяше лек чуждоземски акцент.
– Все едно е дали разтърсва сцена, копие или дръжката му – намеси се Саутхамптън. – Днес имената нямат значение. Денят е толкова студен и мрачен, че не заслужава име. – И погледна неодобрително догарящия огън.
Смуглият мъж с вид на италианец продължи:
– Напълно е възможно името му Шекспир да идва от френското Жак Пер. Може да носи френска кръв. Има нещо френско в изражението му. – Той гледаше Уил хладно и изпитателно, като че беше пеперуда или нещо, което трябва да се опише, да се проучи, накрая да се улови и да се забоде върху лист хартия, но с което не беше препоръчително да се разговаря лично.
– О, нашият Флорио е побъркан на тема френски – поясни Саутхамптън с известно снизхождение. – Превел е целия онзи Монтен на английски. Дай му едно пени и начаса ще ти поднесе тирада мрачни френски мъдрости. Какво, да не би да лъжа? Хайде, почерпи ни с нещо и сега, а аз ще ти дам пенито, щом майка ми благоволи да бръкне в ковчежето си за моите джобни пари.
– La vie est un songe – зарецитира веднага Флорио. – Nous veillons dormant et veillants dormons. – През цялото време, докато говореше, той гледаше Уил право в очите, но в погледа му сякаш вече нямаше живот.
– Е, Jaque Pȇre (Поредното изопачаване на името Шекспир.като израз на пренебрежение. Б.пр.), ще ни го преведете ли? – подкани го Есекс с насмешка в премрежения си от виното поглед.
– О, милорд, Девъро е много по-старо френско име от моето, а и ваша светлост, струва ми се, съвсем скоро се завърнахте от Франция. Ваша светлост сте по-добре запознат с френските мъдрости.
Саутхамптън се изсмя с глас на момиче.
– Животът е сън – поде Флорио монотонно. – Ние бодърстваме в съня и будни сънуваме.
– Стига, стига, всички го знаем това – грубо го прекъсна Саутхамптън. – Омръзна ни твоят Монтен.
– А на него му беше омръзнал светът. Е, той вече го напусна.
– Та да се върнем към нашата пиеса за Тит – продължи Есекс, без да обръща внимание на епитафа на Флорио. – Струва ми се, че сте пропуснал да включите нещо в нея. Там липсва, например, педерастия и изнасилвания на трупове. Но всичко останало го има. Гледал съм как италианците имитират Сенека, но вие сте отишъл по-далеч. Колкото до французите, Гарние и останалите... ама нейсе, няма значение. Е, видяхме ви, какво представлявате – оплешивяващ писарушка, чиновник, нелишен от дързост. Добре, добре, заслужихте си го пенито, загдето ни забавлявахте. – А към приятеля си се обърна през смях: – Е, спечелих нашия облог и можем вече да го пуснем да се прибере в бърлогата си и да пише. Тия поети-актьори са много специална нова порода твари. – На Уил обясни: – Негова светлост мислеше, че трябва да сте някакъв грамаден гласовит грубиян като онзи Мерлин ли беше, Марлин ли, безбожника, де. Ето, днес той видя, че не сте такъв.
Уил свъси чело.
– А вие къде сте гледали таз пиеса, милорд? Ни ми е известно да е изпълнявана в двора...
– Шшшт – зашепна Есекс, – за това не се говори на висок глас. И сред вашите има шпиони. Никога не можеш да знаеш, кой ще се промъкне между вас, облечен така, че никой да не го познае. Или да застане там сред правостоящата тълпа. А може и – обърна се той многозначително към Саутхамптън, – да се окаже красивата жена на някой хубавец.
Саутхамптън се изчерви. Есекс се разсмя тихо, но от неговия смях Уил потръпна. Саутхамптън предложи:
– Време е да се връщаме в Холбърн.
Есекс се прозина и се протегна.
– Време е да ида да се изпикая някъде. – Изправи се и залитна. Беше доста пиян. – Бих изгасил тоз огън с урината си, ако не мразех звука от свистенето. – И излезе от ложата с прозявка на уста.
Уил преглътна, внезапно обзет от замайваща идея. Погледна боязливо към младия джентълмен, безгрижно отпуснат на стола, отегчен и нацупен. Събра смелост и се обърна към него:
– Милорд, мога ли да ви помоля за едно услуга?
– О, Боже мой, няма ли на този свят поне един човек, който да не иска услуга? Защо всички гледат да ме използват за нещо? И не само мъже, но и жени?
– Услугата, за която ще ви помоля, няма да струва нищо на Ваша светлост. Тя може и да донесе чест и слава на Ваша светлост. Достатъчно е само да приемете да ви посветя една поема.
– Ах, пак поема ли? Все стихове и стихове. И добра ли е тази ваша поема?
– Още не е завършена, но ще бъде забележителна. Историята на Венера и Адонис.
– О, стара работа! Няма ли никой да напише нещо ново? Е, Флорио – обърна се към него Саутхамптън, – да приемем ли или да го оставим да се нареди на дългата опашка от просители?
– Не ни вреди и да приемем – вдигна рамене Флорио. – Ако стиховете са хубави, а не са някаква пошлост.
– Аз не се боя от пошлостта, а от скуката. – И Уил погледна със съжаление този тук Адонис, безразличен към всичко, преситен от всичко, което може да му предложи неговият свят. Уил си представи, как го хваща и сваля от него всички коприни и бижута, и как го бие, докато той закрещи за пощада. Ти ще видиш, паленце, как ще нашаря с червени издутини нежната ти бледа кожа. После внезапно повиши глас: – Тя, скуката отива само при скучните умове. – Саутхамптън го погледна, изненадан. Тогава той добави с по-кротък глас: – Моля за извинение, Ваша светлост.
– Дължите ми го. Ето, аз съм обиден. – И Саутхамптън отмести от него лукавите си очи. – Не пишеше ли в тая книжка нещо за актьорско сърце в тигърска кожа, ако не греша? Непременно ни дайте тази поема, мастър Сценодрусецо! – Той щракна с пръсти към двамата подхилващи се пажове. – А сега непременно ще изпиете чаша вино, преди да си тръгнете.
ВТОРА ГЛАВА
– И вие, Уил, ще изпиете чаша вино... И ти, Уил, ще...
Той крачеше през Лондон в необичайно сухия февруари със замаяна от мечти глава и от време на време я разтърсваше, за да изцеди от нея поредния стих. И все си представяше как онази благородна уста неустоимо повтаря името му, чийто омоним звънтеше с настойчивата си повеля (Will, англ., означава воля, но и съставна частица на повелителното наклонение. Б.пр.). Нацупените устни бавно се разтварят, а зад тях лениво се движи червеният език. А колкото до поемата, Уил можеше вече да я завърши на спокойствие и с удоволствие, след като и „Роуз” заедно с другите театри на север от реката бяха затворени в деня на Сретение Господне. Това бе рожденият ден на Хамнет и Джудит, а той вече беше изпратил в Стратфорд писмо с обич и пари. В ковчежето му бяха останали досатъчно пари, с които да преживее няк