Представяме „Тъмната градина“ - сборник с избрани творби на Рамон Мария дел Валие-Инклан. Съставителството и преводът са дело на Николай Тодоров, а българското издание (ИК Гутенберг 2019) се публикува по случай 150 години от рождението и 80 години от смъртта на автора.
Сборникът „Тъмната градина“ (1903) от Рамон Мария дел Валие-Инклан (1866 – 1936) съдържа кратка проза на бележития испански интелектуалец, чието мото често намира израз в думите „страстен копнеж по стил“. Тази книга увенчава прелома между романтизма и модернизма в Испания, започнал преди това с произведения като „Епиталамий“ (1897) на същия автор. Прочувственият език и декадентските нюанси придават ново звучене на различни свързани с фолклора теми. Към тези две произведения се добавя сборникът с есета „Чудният фенер“ (1916) и много от изтънчената поезия на Валие-Инклан. И в тях личат както идеите на новото време, така и търсенията на подходящ изказ за тях.
Предлагаме откъс, избран и предоставен ни от преводача.
МИЛОН ДЕ ЛА АРОЯ
Една вечер по гроздобер в двора на нашата къща застана висока, слаба, смугла девойка, с лъскава тъмна коса и пламтящи очи, сякаш вдълбани в нейния лик.
Дойде гръмко и жадно:
– Помогнете ми срещу един мавритански цар, който ме държи в плен! Задържана съм от един искариот!
Приседна под сянката на една разпрегната кола и захвана да оправя разчорлената си коса. Сетне отиде до коритото, от което пиеха животните, и изми раната, която имаше на челото си.
Серенин де Бретал, старецът, който тъпчеше гроздето в една тинаха1, спря, избърса потта си с аленеещата от сока ръка, и рече:
– Проклети да сме – ако наистина ти трябва помощ, обърни се към пазителите на реда. Каква помощ можем да ти дадем ние тук? Проклети да сме…
Тогава жената се примоли:
– Вижте, че съм оградена с огнен пръстен! Няма ли ни една християнска уста, която да изрече благословените думи и да ме избави от Врага?
Тогава към нея се обърна една старица:
– Ти не си тукашна, нали?
Тогава смуглото момиче отвърна:
– Аз съм от едно място на четири левги на север от Сантяго. Дойдох в този край, за да ме вземат като слугиня и както си търсех господар, душата ми се оказа в плен на Сатаната… Сториха ми магия с една ябълка ренета. Живея в грях с млад мъж, който ме държи за косите. Пленена съм от него, понеже никога не съм го обичала и желая единствено смъртта му. Пленена съм от него с дяволското познание!
Жените и старците се прекръстиха с набожен шепот, но момците наскачаха като подивели козли, покатериха се върху делвите, накачулиха се върху колите за гроздобер – почервенели, разсъблечени, силни.
Провикна се Педро ел Аренело от Лугар де Кондес:
– Ехехей! Не се оставяй да те държат и да те милват, та ще видиш как ще избяга Врагът от теб.
Разнесоха се весели и груби смехове. Малко поруменели, девойките свеждаха лица и хапеха възлите на забрадките си.
Сетне младежите, стоящи високо на колите, подхванаха наново скоковете и крясъците, докато тъпчеха гроздето, ала скоро се свърши празникът. Баба тъкмо се показа в ограждението, влачейки крак от подаграта и опирайки се на ръката на Микаела ла Галана. Доня Долорес Сако бе моя баба по майчина линия – една благочестива, горда, висока, суха и като че от едно много отдавнашно време.
Смуглата девойка се извърна към двора с вдигнати ръце:
– Дайте ми своята закрила, благородна госпожо!
На моята баба ѝ потрепери брадичката. С властен глас тя попита:
– Каква закрила търсиш, момиче!
– От царя на маврите! Измъкнах се от една пещера в планината, където ме държеше като своя пленница.
Микаела ла Галана прошепна на ухото на баба ми:
– Прилича на изгубила разсъдъка си, мисия Долорес!
А моята баба вдигна своите очила с украсена със седеф рамка:
– Кого наричаш ти „цар на маврите“?
– „Царят на маврите“, това си е той, милостива госпожо!
– Говори без заобиколки.
Тогава смуглата изви глас:
– Държи ме пленена с дяволското познание!
Сетне се намеси старият Серенин де Бретал:
– Госпожата иска да знае как се казва младежът, който те държи във властта си, и от къде е!
Тъмнокосата девойка, разтреперана и пресипнала, вдигна ръце:
– Милон де ла Арноя. Никога ли не сте чували за него? Милон де ла Арноя.
Милон де ла Арноя бе един исполин, търсен от правосъдието, който си имаше скривалище в планината и живееше от плячкосването на хамбари и обори. В дома на баба, когато слугите се събираха по мръкнало, за да ронят царевица, мине се, не мине, все изникваше историята за Милон де ла Арноя… Видели го на някой панаир, минал по еди-кои си пътища, дебнел като звяр край селото. И Серенин де Бретал, който имаше стадо овце, разправяше как крадял агнета от Гандарас де Барбанса.
Името на този преследван от закона негодник помрачи лицата на всички. Само баба се подсмихна презрително:
– Ако този клетник дойде за теб, няма да те отведе. Добре си дошла в дома ми, девойко!
Надигна се шепот на възхита от моята баба, а смуглата девойка поблагодари скромно и все така с покрита глава отиде да се умие на чешмата в двора. Нейде далече, откъм берящите грозде, долитаха гласове. Дълга върволица коли се точеше по пътя – напред вървяха румени босоноги моми, подканяйки позлатените от слънцето впрегнати бикове; накачени върху делвите идваха други, с усти, преливащи от песни и смехове, пропити с гроздов сок. Колите бавно се нижеха в двора. Зад последната се появи някакъв парцалив просяк, обрасъл и внушителен.
Тъмнокосото момиче, което все така стоеше с покрита глава, се надигна, сякаш го разпозна; трепереше бледа и мрачна.
– Негоднико, каква черна магия те доведе до този праг! Не се смей, сатанински глашатайо!
Мъжът не помръдна от прага. Бегло се озърна и вглеждайки се отново в земята, въздъхна:
– Жаждата за вода на един беден пътник.
Смуглото момиче извика:
– Този, който ви говори, е Милон де ла Арноя. Ето ви го! Дано да умре от жажда като бясно псе, Милон де ла Арноя!
Всички гласове бяха притихнали. Жените гледаха просяка с любопитство и изненада, а мъжете – с ненавист. Някои стискаха и обръщаха остените, с които ръчкаха животните. В горната част на двора, оставяйки ръката, на която се опираше, баба се бе изправила – суха и жизнена, с все така трепереща брадичка. Чу се нейният властен глас:
– Погрижете се за този мъж и да си върви.
Милон де ла Арноя съвсем леко надигна неотстъпчивото си чело.
– Мисия Долорес, тази жена е моето проклятие. Никакво зло не съм ѝ сторил. Говорѝ право за всичко, Гайтана.
Смуглата жена закърши ръце:
– Проклет да си, сластолюбецо! Проклет да си!
Хлътналите, угаснали очи на баба ми се оживиха с гневен пламък.
– Младежи, изпъдете този окаяник от моя праг.
Ремихио де Беало и Педро ел Арнело се отправиха към решетката на портата, но новодошлият ги възпря с мрачен и опечален глас:
– Стойте, отивам си! Повече разбирателство има между вълците, отколкото между хората.
Сетне се отдалечи. Тъмнокосото момиче се строполи на земята и се заизвива с пяна на устата; берачите на грозде я наобиколиха, за да я държат да не си разкъса дрехите. Серенин де Бретал донесе вода от чешмата. Микаела ла Галана слезе с една броеница. В същия момент от пътя се чуха силните викове на Милон де ла Арноя – викове като тези на зверовете в планината. И щом ги чу, смуглата девойка се надигна измежду жените още преди да са я докоснали с благословената броеница. Все така виеше с пяна на устата, а под парцалите се разголваше нейната гърчещата се плът; втурна се между колите с грозде и изчезна. Всички се завтекоха към портата и видяха как тя отново се събира с Милон де ла Арноя… Разправяха, че разбойникът я хванал за косите и я повлякъл към пещерата си в планината; някои казаха също, че във въздуха се доловил полъхът от крилете на Сатаната. А аз само видях, че когато се мръкна и се показа луната, на кипариса имаше един бухал.
РОЗА БЕЗ ЛИСТА
Високо и тъжно небе
с вечерния си вятър,
камбана и малко дете,
луна, на сърп излята…
Защо на живота в сока?
Какъв смисъл бие там?
Каква ли ненужна посока
чертаех със свойта следа?
О, сбогом, илюзии-рой!
Годините мои се спряха
в причините за покой,
в надеждите, знаещи краха.
И блясък, и слава загиват,
денят е угаснал, убит,
накрая и спомен изстива –
до пепел студена е свит.
От огъня нам не остава
сред пепел дори и искра,
а тихият вятър развява
сам себе си сред прахоляк.
Заскитан е сред класове –
там жаби единствено пеят.
Кипариси някой скове
в светлици, които мъртвеят.
Среднощ е и спи кръст до кръста.
Среднощ е за пътя смален.
Среднощните светли пръсти
напират от сетния ден.
Високо и тъжно небе,
самотен вечерен вятър,
камбана, дете снове
с луната, на сърп излята.