Имаме удоволствието да представим романа „(Не)възможният Адолф“ на Ерик-Еманюел Шмит в превод на Зорница Китинска. Книгата е издадена през ноември 2018 г. от „Леге Артис“ , дизайнер е Лъчезар Владимиров.
Предлагаме няколко думи за романа от преводачката и два подбрани от нея откъса.
Ерик-Еманюел Шмит е роден през 1960 г. в Лион, Франция. Учи музика и литература, а после философия в Екол Нормал. Започва да пише пиеси след едно пътуване в пустинята Хогар, където преживява уникално по рода си прос
ветление. Шмит за кратко време се утвърждава като един от най-успешните съвременни френски драматурзи. През 1994 г. получава наградата 'Молиер'. Повечето от пиесите му са поставяни в чужбина. От 1997 г. Шмит започва да пише и романи, преведени с огромен успех на 45 езика в над 50 страни. Някои от творбите му са пренесени и в киното с участието на Жан-Пол Белмондо, Ален Делон, Омар Шариф, Катрин Фро и Мишел Ларок.
След като през 2010 година получава престижната френска литературна награда „Гонкур за разказ” за сборника „Концерт в памет на един ангел”, днес Шмит е член на журито на Академия „Гонкур”.
През 2012 г. той поема ръководството на парижкия театър „Рив Гош”.
Член на Белгийската кралска академия за френски език и литература.
„8 октомври 1908 г. Адолф Хитлер: скъсан. Какво ли щеше да се случи, ако Академията за изящни изкуства във Виена беше взела друго решение? Какво щеше да стане, ако точно в този миг комисията беше приела, а не отхвърлила Хитлер, ако артистичните му абмиции бяха получили поощрение, а сетне и високо признание? Тази минута би променила един живот, живота на младия, стеснителен и вдъхновен Хитлер, но би променила и хода на света.”
Издателство „Леге Артис” ни представя една интригуваща, изпълнена повече с въпроси, отколкото с отговори алтернативна история, сътворена от разказвача Ерик-Еманюел Шмит, който не се бои от трудните теми. Написан непосредствено след „Евангелие според Пилат” (2001 г.), „(Не)възможният Адолф” продължава изследването на дълбините на човешката личност и търси да открие как един обикновен човек се превръща в чудовище, предотвратим ли е този процес и различен ли е този човек от нас, считащи себе си за добри по рождение. Житейските травмите ли превръщат определена личност в мизантроп или човеколюбец, в артист или диктатор, или нейните съзнателни избори?
С „емпатия, но без никаква симпатия” според собствените му думи, Ерик-Еманюел Шмит търси да опознае Хитлер, човека, себе си, всеки от нас, без преструвка и маска. Целта му не е да пренапише историята, а да се склони над човека с разбиране, да въобрази друг път за него и за света.
Изданието е особено интересно с писателския дневник, публикуван след текста на романа. В него Ерик-Еманюел Шмит отбелязва ден след ден съмненията, творческите лутания, нелесните писателски и човешки решения, борбата със себе си и със своето обкръжение, с темата и героите, миговете, в които от добросъвестен изследовател на историческите факти се превръща в искрящ разказвач с поразително въображение.
Дългогодишното съвместното приключение на Ерик-Еманюел Шмит и издателство „Леге Артис”, донесло на българските читатели 22 незабравими преживявания, затворени между корици, продължава. В непосредствено бъдеще очакваме още две великолепни произведения на любимия автор – сборникът разкази „Отмъщението на прошката” в превод на Красимир Кавалджиев и 'Госпожа Пилинска и тайната на Шопен” , номинирана за Европейската награда за литература 2018 г., в превод на Петър Герджиков.
*
Бомби. Куршуми. Снаряди. Раздирана от осколки нощ.
Хитлер тичаше. Предаваше заповеди, стреляше. Беше щастлив, че отново е на фронта. Битката беше неговата мисия, войската неговото истинско семейство.
Бомби. Куршуми. Снаряди. Раздирана от осколки нощ.
Хитлер обичаше войната, защото тя го беше отървала от всичките му проблеми. Даваше му да яде, да пие, да пуши, да спи, да премисля, да вярва, да обича и да мрази. Беше се просмукала в цялото му същество, в тялото и в душата му. Беше го отървала от самия него, от оскъдиците и съмненията му. Беше му предоставила основание да живее. Тъй че, Хитлер обожаваше войната. Тя се бе превърнала в негова религия.
Бомби. Куршуми. Снаряди. Раздирана от осколки нощ.
Беше неизтощим, защото ненавистта му към врага бе неизтощима. Беше храбър, защото си мислеше, че ще загине не той, а съседът.
Бомби. Куршуми. Снаряди. Раздирана от осколки нощ.
Хитлер обичаше войната, защото го бе разкрила за самия него. Беше щастлив, откакто се беше върнал от онази отпуска, защото сега имаше вяра. Да. Първата нощ в окопите бе получил откровение. Истинско. Първото в кратката му история. Беше открил, че войната е самата същност на живота.
................
„Скъпи Бернщайн и скъпи Нойман,
или
Скъпи Нойман и скъпи Бернщайн,
Не знам с кой от вас да започна аз, който трябва вече да привършвам.
Помолиха ме да пиша на майка ми, което означава, че сигурно съм с повече от 40 градуса температура и още малко часове живот. Нямам късмет, нали? Да умра на двайсет и шест. И да нямам дори семейство, на което да оставя последните си мисли. Но това злочестие става все по-често срещано днес. Дори смятам, че не бива да се оплаквам. В крайна сметка умирам в чисто и бяло легло с красивото лице на сестра Люси над мен. Няма да се разложа в калта между два окопа и живите няма да видят как газът издува корема ми, няма да търпят вонята на моето разложение, няма да бъдат длъжни, когато седмици след моята смърт разчистват на терена, да ме покрият с негасена вар, за да смърдя по-малко. Аз съм галеник: имам чиста смърт в болница.
Приятели, пиша ви това писъмце, за да ви кажа, че ви обичам, че си тръгвам горд, задето съм ви познавал, задето ме избрахте и оценихте, и задето нашето приятелство несъмнено е най-хубавата творба на живота ми.
Странно нещо е приятелството. В любовта за любов се говори, а между истински приятели не се говори за приятелство. Приятелството се създава, без да се назовава, нито коментира. То е силно и мълчаливо. То е свенливо. То е мъжествено. То е романтичността на мъжете. То сигурно е много по-дълбоко и здраво от любовта, щом хората не го разпиляват по най-глупав начин в думи, признания, стихове и писма. То сигурно е много по-удовлетворяващо от секса, защото не може да се сбърка с удоволствието или сърбежа на кожата. Докато умирам, си мисля за тази огромна безмълвна загадка и на нея отдавам почит.
Приятели мои, виждал съм ви неизбръснати, изкаляни, кисели, виждал съм ви как се чешете, пърдите, оригвате се, виждам съм безкрайните ви диарии и въпреки това не съм спирал да ви обичам. Ако жена ми бе натрапила всички тези гадости, бих я зарязал, оскърбил, прогонил. Вас не. Напротив. Всеки път, когато ви виждах уязвими, ви заобичвах още повече. Несправедливо е, нали? Мъж и жена никога няма да се обичат така истински, както двама приятели, защото техните отношения са проядени от съблазънта. Те играят роли. Още по-лошо, и двамата търсят по-добрата роля. Театър. Комедии. Лъжи. В любовта няма сигурност, защото всеки мисли, че трябва да прикрива нещо и че не може да бъде обичан, какъвто е. Все привидности. Все фалшиви фасади. Голямата любов е една успешна и непрестанно подновявана лъжа. А едно приятелство е истина, която налага себе си. Приятелството е голо, любовта гримирана.
Приятели мои, обичам ви такива, каквито сте. Нойман, твърде красив, твърде тъмнокос, твъде интелигентен, твърде даровит, твърде силно разтърсван от съмнения, обичам те. Бернщайн, обичам те, когато се цупиш, когато рисуваш, когато мрънкаш, когато вършиш мръсотии с други мъже. Да, и двамата ви обичам във всяко състояние.
Не ми пожелавайте да оцелея след тази нощ. Защото видя ли ви, ще ви кажа всичко това на глас, очи в очи, и това ужасно ще ви притесни. Ако съществува рай, някакъв живот след живота, чакам ви там; искам да видя как идвате много, много стари, много, много богати, покрити с почести, с ваши платна, изложени в световните музеи; не бързайте, ще бъда търпелив. А ако няма нищо, освен празнота, ще я избегна, мислейки за силата на чувствата, които ни обединиха и толкова по-зле за празнотата, ще ви чакам въпреки всичко.
Ваш приятел завинаги.
Адолф. Х. „