Вече виждам учудените физиономии на читателите на тази книга. Какво търси в нея портретът на един заклет политически коментатор и журналист до мозъка на костите си като Петко Бочаров? Какво общо има той с преводачите? Имайте малко търпение и ще разберете основанията ми да го включа тук, сред изтъкнатите майстори на превода.
Сигурен съм, че ако бъде обявен конкурс за рекорд на Гинес за най-дълголетен и активен журналист, той ще бъде спечелен от Петко Бочаров, навършил неотдавна 90 години и продължаващ да пише. Задочното ми познанство с него е още от 70-те и 80-те години на миналия век, от неговите кратки, но убийствено точни коментари по БНТ. За първи път се срещнахме на 18 февруари тази година, на пресконференцията в БТА, посветена на предстоящото честване на 90-годишнината му. Тогава получих и току-що излезлия юбилеен сборник „Петко Бочаров на 90? Не, ама да!”, издаден от списание „Правен свят”, събрал негови коментари в медиите от периода 1988−2009 г. На другия ден бях на честването му (той е роден на 19 февруари 1919 г.), състояло се в Зала 7 на НДК. След това се видяхме отново на 5 март в Американския център, на вечерта, посветена на неговия приятел и колега Кръстан Дянков по повод 10 години от смъртта му.
Първият ни разговор се състоя на 13 март 2009 г. в едно нафукано, мутренско кафене зад паметника на Христо Смирненски. И двамата пристигаме по-рано и почти едновременно. Поздравяваме се, той е с кожено яке, с каскет и ръкавици. Поръчва си кафе, а аз малък джим бим с кола. Оправдавам жеста си – само 11 часа преди обяд е, – като отбелязвам, че на това питие ме е научил Кръстан Дянков. За да е солидарен, и той си поръчва същото. Говори ми на ти и аз, без разрешението му, също му говоря на ти.
Кратко въведение за Кръстан Дянков, чувството за мярка и други неща
– Две неща не мога да понасям – пиянството и липсата на чувство за мярка. По този повод си спомням сватбата на Кръстан. След ресторанта младоженците се качиха на една кола, не помня дали не беше такси, отзад на стъклото имаше надпис „Джъст мерийд” („Току-що оженени”) – традиционния надпис на колите на младоженците в САЩ, и потеглиха. За наша всеобща изненада видяхме, че на калника отзад са завързани малки тенекиени кутии от бира и когато колата тръгна, се чу страхотно дрънчене. На сватбата Кръстан беше поканил американския културен аташе. На американците това не им направи впечатление, но у нас то ми се струваше прекалено и липса на мярка. Но това си беше Кръстан – обичаше да предизвиква.
Кръстан беше близък с Джон Клейтън, културен аташе на САЩ. Беше направил някакви връзки с американците и за да не бъде сам, ме привлече и мене – да ходим заедно в американското посолство. Ти знаеш какво беше времето тогава. По едно време в БТА се получават две писма. С плик, адресиран лично на моето име и на името на Кръстан, с което Джон Клейтън, културен аташе в американското посолство, ни кани в дома си на прожекция на филма „Доктор Живаго”. Казвам на Кръстан: „Даваш ли си сметка какво значи туй?” Той ми отговаря: „Ще кажем на Лозан Стрелков, на главния директор на БТА”. И отиваме ние при него и му носим писмата. Аз бях на петдесет и няколко години. Казваме му: „Получихме писма от американския културен аташе”. „Добре – отговаря той, – гледайте си работата, аз ще ви се обадя”. За да може да пита където трябва. След около два часа секретарката му се обажда и ни казва, че шефът ни вика. Отиваме при него и той казва: „Ще отидете!” И ние отиваме. Като отиваме при Джон Клейтън, там имаше и други американци. На сутринта на пропуска на агенцията ни чака едно лице, което казва: „Вие снощи бяхте еди-къде си. Ако обичате, напишете какви са ви впечатленията, от какво се интересуват американците”. (Смях) Е, какво, няма да напиша ли?
- Що за човек беше Лозан Стрелков?
- Той беше много интересна личност.
- Как стана така, че ти, лежалият в затвора, работилият в строителството и мината, безпартийният, попадна в БТА?
– Явих се на конкурс. С метъра и арматурните клещи в джоба на памуклийката – така се явих на конкурса. Бяхме 12 души на изпита, после ми казаха, че съм го изкарал най-добре. И формулата беше, че съм бил „най-малко неподходящ”.
Когато излязоха имената на сътрудниците на ДС в БТА, моето име го нямаше в списъка. Преди да излязат тези имена, аз се възмущавах от това абсолютно безобразие да слагаш всички под един знаменател. Че е имало мерзавци, имало е, които са клепали и са правели мръсно, това е ясно, но болшинството са били такива като мен и Кръстан. Искаха ни да напишем къде сме били снощи и ние пишехме. И ни караха да ги подписваме с чуждо име, не със своето. Аз съм ги писал тези работи, няма начин да не напишеш. А и как си въобразяваш, че 70-те години ще ходиш на гости у Джон Клейтън и ще се измъкнеш. Вярно е, че не пуснаха Кръстан до смъртта му в Америка, но не го закачиха. И двамата знаехме, че трябва да пишем. И написаното от двама ни не трябваше да се различава. Както аз казвам, „котката непрекъснато те държи в обсега на ноктите си”. И няма измъкване.
Но аз бях първият, който призна официално. На моя 89-и рожден ден пред в. „Нощен труд” казах: „Аз съм писал за Държавна сигурност”. На другия ден с големи букви излиза заглавие: „Петко Бочаров е бил агент на Държавна сигурност”. След това излязоха списъците с имената, а мен ме нямаше, и Кръстан го нямаше. (Смях)
Джон Клейтън си замина, после дойдоха други, ние с Кръстан малко се раздалечихме – той напусна БТА.
– И понеже говорим за БТА, би ли разказал за колегите и приятелите си там – работил си с Димитри Иванов, Тодор Вълчев, Жени Божилова, Цветан Стоянов – все изтъкнати преводачи от английски. Каква беше атмосферата в БТА, какво представляваше агенцията в онези години?
– Бих могъл да разделя БТА на три етапа. Първият етап беше на Елена Гаврилова като главен директор. Това беше най-отвратителното комунистическо време. Вторият етап, най-продължителният – 18 години, беше на Лозан Стрелков и след това краткият – 6−7 години, бе на Боян Трайков. Ще кажа няколко думи за Елена Гаврилова. Когато аз постъпих в БТА – 1952 г., – това беше един преводачески институт. Там се превеждаха изцяло информационните емисии на ТАСС – това бе задължително. Превеждаха се и западни информационни агенции, но този превод отиваше в служебни бюлетини. Бюлетините се разделяха на явен, тоест ТАСС, служебния, който е за ограничено ползване – изпращаше се на адреси, и строго поверителен, който и ние нямахме възможност да прочетем, но имахме възможност да прочетем материала, преди да бъде преведен.
Елена Гаврилова беше твърда, праволинейна комунистка, но завършила „Дойче шуле” в София. Беше жена на равнище, не като тези, завършили Рабфак и изпратени на работа в агенцията. Тя беше одухотворена, бе от стара софийска фамилия, не с „работническо-селски произход”. Още с назначаването ми в БТА на 2 юни 1952 г. тя прояви към мене някаква особена симпатия. Бях добър в работата си и още на 9 септември същата година бях отличник на БТА. Елена Гаврилова направи една радикална и много дълбока реформа в БТА – превърна я от преводаческо бюро в истинска информационна агенция. Тя раздели „Международна информация” на четири отдела: „Социалистически страни”, “Капиталистически страни”, „Развиващи се страни”, „Америка и ООН”, „Балкански страни”. И за общо изумление и дори ужас на партийните бетонни глави назначи мен за шеф на отдел „Америка и ООН” – безпартийния, затворника и бившия арматурист от преди една година. С десет души редактори – до един партийци, и то с претенции за заслуженост.
През 1960 г., също за най-голямо удивление на всички, тя ме изпрати в Рим да отразявам олимпиадата. Тя много добре знаеше, че в Милано имам леля – сестра на майка ми, заминала за Италия още 1924 г., много богата жена. Бе разведена с мъжа си, който бе мултимилионер, и живееше сама в един осемстаен апартамент. Елена Гаврилова знаеше много добре, че аз мога да остана при леля си, ако река. И когато се върнах, още с отиването ми на работа до мен спря нейната кола. Тя излезе, започна да се тупа по коленете и само повтаряше: „Ама Вие се върнахте!” Отговорих й: „Разбира се, че ще се върна. Какво си мислехте, че ще остана в Италия? Нали Вие носите отговорност за мен”.
Много скоро Елена Гаврилова изчезна и казаха, че е в отпуск по болест. Точно тогава беше минал прочутият конгрес на КПСС, където Хрушчов „наплю” Сталин и това рефлектира в България.
Още не бяхме женени с жена ми – беше на Великден и отидохме на служба в църквата „Св. Петка” на ул. „Цар Калоян”. На излизане от църквичката, както бяхме със свещи в ръце, се сблъскахме на улицата с партийния секретар на БТА – лека му пръст. Главен директор на БТА тогава, заместващ Елена Гаврилова, беше Георги Найденов, баща на Валери Найденов. Партийният разтръбил в агенцията, партийното бюро се събрало и поискало моето уволнение. Найденов ме извика в кабинета си и ми казва: „Виж какво, ти, че си сгазил лука, сгазил си го – къде ти е акълът да ходиш по черкви?” „Това е личен въпрос – отговарям му аз. – Не мога да кажа, че съм вярващ по каноните на православната църква, но нямам нищо против една традиция”. Той ми каза: „Виж какво, искат да те уволня, ама аз няма да те уволня, но временно ще трябва да се махнеш от София. Искаш ли да отидеш в Силистра, кореспондент на „Вътрешна информация” на БТА? Иначе трябва да те уволня”. Казах му „О кей” и отидох в Силистра. Отразявах сеитбата, ямките, дълбоката оран. Изкарах три месеца като цар. Събрахме се няколко души софиянци – заточени като мен – един режисьор, един дерматолог от раковата болница, после стана професор. До 11 часа бях готов с две информации, при норма една, след което вземах въдицата и отивах на Дунава. Кеф.
По същото време в БТА беше дошъл като главен директор Лозан Стрелков. Като постъпил, поставил условие пред ЦК на БКП да не му се бъркат в работата. Те му казали: „Няма да ти се бъркаме, но вземи този списък на хората, които трябва да уволниш”. Взел той списъка и го сложил в джоба си. Отишъл на вилата си и като се разхождал, срещнал едно голямо семейство, което познавал – семейство Дучевски. При разговора им споделил, че той е директор на БТА. Г-н Дучевски му казал: „Ами че и нашият зет работи при Вас?” Лозан Стрелков попитал кой е зет им и те отговорили Кръстан Дянков. Лозан разказваше след време как извадил списъка, даден му от ЦК, (смях) от джоба си и видял името на Кръстан на второ място след Петко Бочаров – за уволнение (смях).
Скоро след това Лозан ме върна от Силистра и ме повика в кабинета си. Каза ми: „Сега аз ставам главен директор и са ми дали листче да те уволня. Тебе Георги Найденов те беше изпратил в Силистра и хубаво е направил. Сега ти искаш ли да продължиш да работиш в БТА или не искаш?” Казах му: „Искам”. „Добре, като искаш, ще стъпиш на газта, за да покажеш и докажеш какво можеш. Но не мога да те назнача със същата заплата, ще почнеш от най-ниската степен – литературен сътрудник четвърта степен”. Аз вече имах малко дете. От този момент постоянно ме повишаваше с една степен нагоре. Винаги обаче, в очите му, когато ме гледаше, съм намирал нещо питащо, сякаш има едно наум, иска да проникне в мене, да ме разбере, какво крия, какво мисля. Той беше такъв човек, нали беше драматург. И се хвалеше, че е психолог, искаше да знае личния живот на всеки един, бъркаше се в личния живот на хората, даваше съвети. Аз се държах винаги на дистанция.
Той направи отдел „Кореспонденти” – тогава БТА имаше 24 кореспонденти в чужбина. И ме назначи за шеф на отдела. Тази работа ме изнерви ужасно много. Голяма част от тези кореспонденти бяха партийни или може би кадесарски назначения. Което не значи, че са добри като кореспонденти в една чужда страна. Много от тях просто не знаеха български, не знаеха да пишат, пишеха глупости, занимаваха се с въпроси, от които нямаха и хабер.
Когато се откри телевизионното студио в БТА, той определи четирима души, които да имат право да говорят в това студио. Мотото беше „Последна новина, пръв коментар”. Бяхме посочени Димитри Иванов и аз – двама безпартийни, Стефан Кожухаров и Стефан Тихчев. След което вече ме направи зам. главен редактор. Като навърших 60 години, не бях решил да се пенсионирам, но „другарите” решиха. Така постъпиха и с Фреди Криспин (Алфред Криспин), с когото бяхме близки. По-близък с него бе Джимо (Димитри Иванов).
Родът, „родовата мая”
– Както си разбрал, мен ме интересува личната история на човека, перипетиите, през които е преминал. Не толкова това, което е постигнал като житейски успех, не колко „велик” е като преводач. А и ти самият не се считаш за преводач, макар че какво беше работата ти в БТА в продължение на цели 31 години – нима не ежедневна работа с езика – българския и английския? Но по тази тема ще говорим по-нататък. Сега бих искал да ми разкажеш за себе си, за семейството си, за рода ти, за средата, атмосферата, в която си израснал и си се формирал, и до каква степен „родовата мая”, според израза на Нели Гуревич, определя бъдещото развитие на един човек. Какво дължиш на родителите си като качества?
– Само преди една седмица получих писмо от Габрово, от човек, когото не познавам. В това писмо беше приложен дневникът на Габровското въстание, писан от моя дядо. Онова, което ме интересуваше, бе каква е съдбата на Цанко Дюстабанов, и от там разбирам, че българин го е предал на турците.
А по въпроса за атмосферата вкъщи ще ти кажа само, че където и да сме били с брат ми, в един часа трябваше да сме се прибрали за обед. Закон! Винаги сме имали слугинче вкъщи (тогава живеехме на ул. „Раковски” № 112), майка ми ги избираше да бъдат колкото се може по-грозни.
Сега, на тази възраст – 90 години, все по-често си спомням за баща ми и си давам сметка, че всъщност аз почти не го познавам. И си мисля, че и той не ни е познавал с брат ми. Ние сме били в Американския колеж почти от пубертета – живеехме в колежа, а не вкъщи, което е отлъчване от семейството все пак. Вкъщи се прибирахме само по време на ваканциите, което е оставило според мене сериозен отпечатък върху ни. Гледал съм на баща ми като страничен наблюдател – той беше адвокат, член на Висшия адвокатски съвет, беше завършил право в Петербург, издържал се е, като е пял в църковен хор. Той говореше много рядко вкъщи и сега си давам сметка, че ние почти не сме общували, не съм споделял с него. Ние с брат ми спяхме в отделна стая, той беше с 5 години по-голям от мене, у нас не е имало някакви конфликти, но не съм чувствал и топлина. Според мен това се дължеше на характера на баща ми.
– Какъв човек беше той?
– Беше много интелигентен, от онази категория прависти, за които правото е нещо свещено, за които съдебната зала е храм. На него и през ума му не можеше да мине, че съдия може да вземе пари под масата. За първи път той се сблъска с тоталитарна действителност, когато го потърсиха да защитава генерал Владимир Заимов – това беше през 1942 г. Предполагам, защото други хора са отказвали да го защитават. Тогава такова беше времето. Дори се отричаше правото на защита. Баща ми с един негов приятел адвокат – Тумпаров, се съгласиха да защитават една предварително загубена кауза. Защото срещу генерал Заимов имаше неопровержими доказателства. Както на моя приятел Димитър Пеев баща му – Александър Пеев.
Когато осъдиха на смърт Владимир Заимов, баща ми за първи път се сблъска с това едно съдебно решение да се вземе не в съдебната зала, а в някакви кабинети, някъде другаде. И втори път – което абсолютно го унищожи – това беше Народният съд, когато се струпаха върху него различни пострадали, задържани – да ги защитава. Той не можеше да откаже, защитаваше към 30 души и всичките ги разстреляха, всичките – разни народни представители, министри. Това бе на 1 февруари 1945 г. Един-единствен той спаси и това беше кметът на София – инженер Иван Иванов, когото осъдиха на доживотен затвор.
Къщата ни беше разрушена от бомба – всичко изгоря. Всичко, което беше събирано през целия ни живот, изчезна. С майка ми трябваше да потърсят къде да се приютят и се приютиха в едно мазе, в една стая и една кухничка. И баща ми просто не издържа – 1947 г. почина от инсулт. И което е най-интересно – моята майка, която беше едно уязвимо, ранимо същество, крехкичка, но силно вярваща християнка – тя се оказа много по-яка от баща ми, син на опълченец. Тя издържа на изпитанието, не се срина. И доживя до 82 години.
А нейният баща, за когото нищо не знам (другият ми дядо, на когото съм кръстен, големият ми брат е кръстен на дядо Георги) – дядо Петко (Пенчо), е починал на 42 години и е оставил четири деца. Бил е предприемач и починал във Виена на тротоара рано сутринта. Знам, че ако родът на баща ми са яки балканци габровци, родът на дядо ми са „префърцунени” русчуклии. Русчук е бил нещо по-така.
Баща ми беше член на Демократическата партия. Не съм го чувал да се занимава с политика. Той се занимаваше само с правни въпроси, водеше някакви курсове на стажант юристи. Свиреше великолепно на китара, имаше чудесен тенор, беше пръв приятел на Петър Райчев, аз пък бях приятел на Руслан Райчев, който ми беше връстник. Не можех да свържа строгата и недостъпна физиономия на баща ми с човека, който свири на китара и пее руски романси. Сега съжалявам, че не сме общували повече помежду си. Но вината не е нито у него, нито у мен. Той държеше някаква дистанция помежду ни, може би така му е идвало отвътре, може би... Но никога с него не съм имал такива отношения, както с майка ми.
Майка ми беше любяща. Ние и викахме „Лъва” – защото тя, като „изреве”, и всичко се укротяваше. Всъщност тя не „изреваваше”, а казваше „мяу, мяу” и това бе достатъчно.
В България няма друг такъв род – Бочарови. Дядо ми Георги е едно от 11-те деца на семейството, от тях няколко момчета, и всичките са оставили потомство. Въпросът, на който аз и досега не съм могъл да си отговоря, е откъде е дошло името Бочаров в България. Защото това име го има в Русия. Даже резиденцията на Путин на Кримския полуостров, на Сочи, е в местност, която се нарича Бочаров ручей – потокът на Бочаров. Сигурен съм обаче, че това име не е дошло от Русия. Има едно друго обстоятелство, което е много интригуващо, но само интригуващо, защото няма доказателства за това.
През 1788 г. в град Воден (на 50 км северозападно от Солун), който тогава е бил с 11 хиляди души население и околни села само от българи, та тогава там се ражда един мъж, който става по-късно гръцки национален герой, на чието име е кръстен булевард в Париж. Гърците го смятат за свой идол и той се е казвал Марко Боцарис, но всъщност е Бочаров. Защото гърците не могат да кажат „66 кози кожи”, нали! (Смях) Защо свързвам името си с този Бочаров, а не с руснаците? Защото 1788 г. той се ражда, а умира в бой с турците 1824 г. Гърците получават своята независимост от турците 1829 г. Тогава те започват своята си игра по асимилацията на българското население в Беломорска Тракия. И тогава от тази част на Балканския полуостров тръгва изселване на българите към старата част на североизток. Искам да вярвам, че това е така. И може би не точно този Боцарис, но негов брат да е дошъл в България и да е донесъл това име, с което би трябвало да се гордеем. Ако вземеш енциклопедията на братя Данчови, ще видиш, че за гръцкия национален герой пише, че е Бочаров, а не Боцарис.
Американският колеж
– Какво ще ми кажеш за учителите си? Как повлия Американският колеж за изграждането ти и за ориентирането ти към английската и американската литература? Каква беше атмосферата в колежа, съучениците ти?
– Колежът беше забележително, елитно училище. И тогава беше скъпо, не всеки можеше да си позволи да изпрати децата си там. И баща ми е давал пари не за да купува магазини и имоти – така че аз сега да мога спокойно да си живея от наеми, – ами е издържал брат ми и мен да учим в колежа. Тогава, доколкото си спомням, годишната такса беше 23 000 лева. Баща ми като адвокат явно е успявал да изкара толкова пари.
Но колежът беше забележителен не толкова с учебната си, колкото с извънучебната програма. Понеже ние живеехме там, можеше да се занимаваш с това, което ти искаш, което те влече. Имаше великолепна библиотека. Преподавателите бяха американци и българи. Директор беше Флойд Бляк, една много авторитетна фигура.
Това беше едно учебно заведение, където ненатрапчиво, неусетно вкарват принципи в теб, в смисъл – толерантност към чуждото мнение, демократичност.
През 1936 г., когато бях още съвсем млад, юноша, от колежа организираха група, която отиде в Берлин, където се провеждаше олимпиадата. Тогава за първи път, идвайки от американския колеж, се сблъсках с нацизма. Хитлер се изкачваше към върха си. А аз се отвратих от това, което видях на тази възраст. Като видях как се обожествява една личност, което за мен бе кретенизъм – да смяташ един човек за Бог и да му се кланяш доземи, да си вземеш храна и столче, да седнеш на тротоара в 8 часа сутринта, защото той ще мине в 6 вечерта – само за да го видиш и да му кажеш „хайл” – за мен това беше абсолютно ненормално. Това бе и първият ми сблъсък с авторитаризма. Освен това не трябва да забравяш, че в колежа имаше доста еврейчета. Аз имах много добри приятели сред тях – Давико Маджар например, който бе един клас след мене и бе най-добрият скиор в България. Освен това Жак Шемтов, Мико Леви. И след колежа имах приятели евреи – един Хайо, който после замина за Израел. Никога не съм могъл да гледам на евреите в България като на други освен като на равни с мене. За съжаление и в колежа се промъкна това антисемитско течение, което имаше по това време у нас – и там имаше разни бранници, ратници... Но повтарям, аз лично се отвратих, когато 1936 г. бяхме в Берлин.
По-късно само бегло сме чували какво става в Съветския съюз. През 30-те години все пак се появяваха информации в нашия печат за чистката, която Сталин прави там в армията, за Георги Димитров и Райхстага. Спомням си и как чух тътена от експлозията в църквата „Света Неделя” – бях 6-годишен. Нищо не съм знаел за сталинските лагери, за Гулаг, повече бях чувал за немските концентрационни лагери.
Първи преводи
– Коя е първата книга, която си превел?
– Това е една голяма „тухла”. Автор е председателят на компартията на САЩ – Уилям Фостър. Книгата се казва „Трите интернационала”. Преведох я, като диктувах на един мой бивш съученик от прогимназията, който пишеше бързо на машина. Било е през 50-те години... Беше една много смешна книга, не се гордея с нея, превеждал съм я просто за пари.
– Почти няма голям преводач, който да не е превеждал детски книги. Ти си превел „Приказки за страната Алабашия” на Карл Сандбърг. Детето е живо у теб явно. И сигурно ти е доставило удоволствие?
– Тази книга на Сандбърг е на границата на поезията и прозата. Със седмици съм мислил как да кръстя на български персонажите в тези чудесни приказки, защото те носеха най-чудати имена. Но трябваше да се придържам към оригинала – така се появи селото „Дробчета с лук”, момичето „Няма Дакажа” и още много други. Всички невероятни неща в книгата обмисляхме заедно с Кръстан Дянков. За цялата книга получих 240 лева хонорар, 4−5 месеца я работих. Но нея я правих за кеф. В един момент си мислех: „Абе, кой ще я чете”. Изпитвах невероятно удоволствие, защото това бе голямо предизвикателство – как да го преведа на български – как ще преведеш заглавието например, което на английски звучи „Рута бага сторис”. „Рута бага” значи торба с кореноплодни. И реших да е алабаш. И досега се чудя защо тази книга не доби публичност и не стана толкова популярна, като „Пипи Дългото чорапче” например... Редактор е Валери Петров, а художник Румен Скорчев. Книгата излезе в края на 50-те или 60-те години, с твърди корици.
– Аз не съм преводач.
Така започна вторият ни разговор с Петко Бочаров на 31 март по обед в дома му на булевард „Евлоги Георгиев” 65.
– Не, ама да! – опонирам му аз. – Ти си превел „История на трите интернационала” от Уилям Фостър, „Приказки за страната Алабашия” от Карл Сандбърг, „Сър Майкъл и сър Джордж” от Джон Пристли, „Добрата война” от Стъдс Търкъл (от същия автор е излязла и книгата „Работа”, в превод на Лидия Божилова, но в нея името му е преведено Стъдз Теркъл, б.а.), „Един женен мъж” от Пиърс Пол Рийд, „Скъпият покойник” от Ивлин Уо, „Свидетел на историята” от Армънд Хамър, „Цивилизованото поведение” от Стивън Картър. Редактор си на преводите на книгите „Аз, Клавдий” от Робърт Грейвз, „Птиците умират сами” от Колийн Маккълоу, „Котешка люлка. Закуска за шампиони” от К