Романът „Жена на фронта“ от унгарската писателка Ален Полц разказва за ужасите на Втората световна война. В него на преден план излизат масовото насилие над човешките индивиди, но и изостреният им инстинкт за самосъхранение; поруганата духовна същност на битието; грубите посегателства върху най-интимните сфери на живота – най-вече върху любовта като еманация на вътрешната свобода и отговорности на жената и мъжа; превръщането на смъртта в банален епизод от ежедневието. Творбата е публикувана на унгарски през 1991 г., когато е обявена за „Книга на годината”, преведена е на множество европейски езици.Ален Полц (1922–2007) е родена в трансилванския град Коложвар, днес Клуж-Напока в Румъния. Съвсем млада изживява ужасите на войната, след което се установява в Будапеща, където през 1949 г. завършва психология. Работи в детска клиника, занимавайки се и с научна работа; пионер е в изследванията за детските представи за смъртта. Наред с научните публикации, обнародва и художествени книги.
Преводач от унгарски и автор на предговора е Йонка Найденова, редактор - Сабина Павлова, художник на корицата - Огнян Георгиев. Романът е скорошно издание на Панорама. Тук предлагаме авторския послеслов.
След „Жена на фронта“
(Вместо послеслов)
Краят на войната.
Не след дълго настъпи и краят на първия ми брак. Преди това – един-два опита да го възстановя.
Дълго време имах усещането, че за три неща не мога да говоря: за войната, за първия ми брак и за Трансилвания.
Срещнах Миклош[1]. Вече цяла година живеехме заедно. Тогава това не беше прието, но не смеех да сключа брак. Боях се от семейния живот. Който веднъж си е изпатил дотолкова, че за малко да загине, се бои. При нас казват: парне ли те веднъж змия, и от гущер ще се страхуваш. А и Миклош – красив, и то много. Атлет, който те грабва от пръв поглед.
Не знам точно кой разглеждаше онази наша обща снимка на младини, където Миклош покровителствено ме прегръща и ние сме вперили очи в бъдещето: „Колко е невероятно, като знам през какво сте преминали и Миклош, и ти. Няма и следа от това, че и двамата минахте през ада“.
Миклош написа във връзка с войната: „И все пак това беше младостта“.
Обръщайки поглед назад, и аз ще повторя: „Това беше младостта“. И то тъкмо с премеждията, които направиха живота ми ад, с шестнайсетте си кучета, с руските войници, с фронта – с всичко онова, с което ме подготви за живота. Но горчивината в мен си остана, дотолкова, че се отрекох от Бога: щом всичко това ми се случи, значи няма Бог.
Сещам за следните думи на Агнеш[2]: „Съществуването ти не е научен, а нравствен абсурд. Предположението, че съществуваш като създател на този свят, си е чисто богохулство. Поне да не впримчваше толкоз наивници в примката си. Да не бе създал облака, воала, златната корона на есенната акация. Да не бяхме познали онзи изтънчен, зеленикав, сладко-сладичък вкус: нейното битие. Ужасна е твоята медоносна примка, Господи!“
И аз наистина така Го усещах: като нравствен абсурд.
След това ми хрумна: не бяхме му поискали позволение за войната, сами си я направихме.
Неведнъж съм си мислила какво всъщност е войната.
И сега живеем като на война, вилнее тероризъм. И той се отнася не само до анархистите, нито пък само до исляма и насилието; има го и под формата на терор с цяла ужасна поредица от бунтове с материален интерес: тази добре изградена, заможна, прекалено зряла, разпадаща се цивилизация. Войната – дори не и световната, а глобалната война – на онази самодостатъчна, егоистична и експлоатираща света цивилизация.
Опитвам се да разбера, да осъзная каква точно роля ми е отредила – на мен, на другите хора, на нациите. Светът и аз сме едно цяло. Борим се с животните, с растенията, с водата, с небето, със земята. Истинска космическа война. Поне така, както я виждаме оттук, от земята. Защото в далечните краища на космоса едва ли нещичко ще стигне до там. Но нещо миниатюрно със сигурност ще стигне. Духът, познанието, ще ми се да вярвам, има други граници.
Какво беше? Какво е? Не можех да говоря за войната. И на Миклош казах само – просто тъй, информативно, - че руснаците ме отведоха и че не знам точно колцина от тях ме изнасилиха. Фронтовата линия се сменяше непрестанно, всички ни отвеждаха. Той не попита повече. Също и майка ми, и тя не ме попита никога повече. Нито пък някой друг. Никой. Кой смее да пита за подобни неща?
Почти веднага ме приеха в Комунистическата партия. Моите трансилвански приятели настояваха, че на практика съм участвала в нелегалното движение, в съпротивата, само дето не съм знаела какво представлява тя. Понеже осигурявах и разнасях бележки, помагах, криех преследваните. Дори ми дадоха удостоверение за това. (Впрочем бяхме момичета от заможни семейства, още гимназистки, и за комунизма знаехме само, че ако избягаме в Съветския съюз, ще можем да правим каквото си искаме; нямаше да има нужда от родителско съгласие.)
Когато се озовах в Будапеща, аз бях гордостта на района: млада жена, която и в нелегалните времена е била комунистка.
Със стръв се спуснах в партийната работа. Още в Трансилвания вярвахме: няма повече да се избиват румънците и унгарците, край на омразата. Няма да има експлоатация. Чака ни равенство и братство. Народите на Трансилвания – подчертах в една тържествена реч – това са румънците, унгарците, евреите, саксонците.
Миклош описа историята на моето увлечение по комунизма в „Хрониката на Терез“.
След това започнах да разбирам какво става. Оказа се, че няма равенство, а расовата омраза е всъщност класова омраза. Няма взаимопомощ, само експлоатация. И вместо сигурност от люлката до гроба – страх от люлката до гроба.
Веднъж възклинах: „Божичко, дали има още някой, който да вярва във всичко това?“ Миклош ме потупа по рамото и каза: „Бъди спокойна, ти си последната“.
Излязох от партията, за което тогава се искаше голяма смелост. Помогна ми Миклош и Бог знае още кой. Доколкото знам, от цялата страна само аз и Ищван Ваш[3] бяхме поискали да напуснем. Цяла година се влачехме по разни учреждения, чак до Ракоши стигнахме, юристи се произнесоха. Накрая ни изключиха. Това беше наказанието, че поисках да напусна.
----
[1] Месьой, Миклош (1921—2001) — унгарски поет, прозаик, драматург, есеист, автор на книги за деца, един от най-значителните и авторитетни унгарски писатели през втората половина на XX в. – Б. изд.
[2] Немеш-Над, Агнеш (1922–1991) – видна поетеса, през 1946 г. заедно със съпруга си Балаж Лендел основава списание „Новолуние“ (Уи Холд, Új Hold); близка приятелка на Ален Полц. Цитатът е от есето „За Господа (Най-липсващата ни болест)“. – Б. пр.
[3] Ваш, Ищван (1910–1991) – известен писател и есеист, автор на дълбоко интелектуална поезия. – Б. пр.