Представяме романа „Репетиции' на Владимир Шаров в превод на нашата колега Здравка Петрова. Произведението е скорошно издание на „Факел експрес'.В основата на романа „Репетиции” е грандиозният замисъл на изпадналия в немилост патриарх Никон да съгради – през ХVІІ век близо до Москва – Нов Йерусалим и в новопостроения храм на Гроба Господен да повтори като мистериално действо събитията от Страстната седмица. За целта е привлечен френският комедиограф Сертан, а величествената възстановка трябва да доведе до Второто пришествие на Христос на руска земя.
Замисълът се проваля, организаторите са изпратени на заточение в Сибир, самодейната трупа, състояща се от неграмотни селяни, се превръща в мистична секта, завладяна от идеята да се изиграе на всяка цена това небивало представление, с което ще дойде дългоочакваният свършек на света. и така – от края на Смутното време до началото на колективизацията и сталинските лагери…
Можете да прочетете отзиви за романа от Ангел Игов и Деян Енев.
Предлагаме откъс, подбран от преводачката.
Авторът на дневника, Жак дьо Сертан, бил французин, собственик на театрална трупа, която по волята на съдбата, по-просто казано, в търсене на поминък се озовала през 1645 година в Полша. Тук те дълго и успешно гастролирали, докато започналата през четиресет и осма година война с Хмелницки не ги разорила. Още пет години със своята постепенно оредяваща трупа Сертан пътувал из Белорусия и Литва: Жечпосполита бързо обеднявала, аристокрацията вече рядко ги канела в замъците си и те играели предимно по градски панаири. Играели много, но едва свързвали двата края – толкова скъпо станало всичко. Актьорите се разбягвали, някои станали войници – това било и по-изгодно, и дори по-безопасно, наоколо се вършели грабежи и убийства, а те имали оръжие, другари, имали заплата, ако извадели късмет – и плячка; други се присъединили към казаците: пак с оръжие в ръцете, но никой не те командва, вярно, няма и заплата. Театърът бавно умирал и когато през 1654 година руснаците влезли във Вилно и сред другите трофеи прибрали и Сертан, цялата му трупа се състояла само от Мартин, техния художник.
Той се приготвил за път, намерил спътници, след две седмици вече трябвало да тръгне, когато в къщата, където си бил наел стая, пристигнал някакъв калугер, казал, че е монахът от Воскресенския Новойерусалимски манастир Григорий и е пратен от патриарха на цяла Русия Никон, който иска Сертан, преди да замине, да го посети по важна работа.
Всичко това било изречено със студен и погнусен тон, личало, че Григорий смята че поръчението, което изпълнява, е отвратително, а и общуването с комедианта – мерзко и греховно.
Сертан вече бил свикнал с това, знаел, че така и трябва да бъде, в Русия не обичат комедиантите, че циркаджиите и шутовете тук се наказват със смърт и същата участ щяла да сполети и него, ако не било покровителството на царя. Разчитайки на това покровителство, той можел да не отиде и сега, да се оправдае, че е зает с грижи по отпътуването, още повече, че Сертан знаел, че царят и патриархът са скарани, и то май сериозно, патриархът дори май бил лишен от званието си и живеел във Воскресенския манастир почти като заточеник. Но съвсем доскоро Никон бил в Русия втори след величеството и Сертан бил чувал, че много от болярите все така са на страната на патриарха, смятат него за прав, че работите може мигом да се преобърнат, още преди той да напусне Русия, затова не бива да влиза в разпра с Никон, не бива да отказва това посещение.
Все пак попроучил чрез добри хора дали Алексей Михайлович няма да е против, дали това посещение няма да бъде сметнато за подкрепа на изпадналия в немилост патриарх – така минала една седмица, а после, както и бил помолил, позовавайки се на самия цар, го уверили, че не и че може да отиде, дори трябва. Още същата вечер той изпратил момчето, което му прислужвало, във Воскресенския манастир, а сутринта на разсъмване с три тежко натоварени с припаси талиги пристигнал вече познатият му Григорий и го подкарал към Нови Йерусалим, при Никон.
…После Никон сякаш се отклонил и започнал да обяснява на Сертан, че иска да пренесе тук, на руска земя всички палестински светини, не само сътворените от човешка ръка, но и планините, хълмовете, реките, изворите, горичките; иска около неговия манастир да се издигат същите градове и села, да се простират полята и пътищата, по които на път към Йерусалим вървял с учениците си Исус Христос. „Това е необходимо за православната вяра – говорел той, – земята Израилева е осквернена от агаряните, гаврите им са безчет, нейната святост изнемогва под игото на неверниците, тя е болна и слаба. Поклонниците, посетили Йерусалим, в един глас свидетелстват, че на Светата земя ежечасно се страхуват за живота си, но не това е най-важното. В нравствено отношение видът на местата на спасителните страсти Христови, които са толкова занемарени, не пречиства човешката душа, а по-скоро й вреди. Докато в Русия – говорел Никон, – на земята, която въпреки всички бедствия и изкушения запази невредима и свята истинната вяра, ако Бог ми даде сили да пренеса светите места тук, те ще възкръснат и ще се възродят, отново докрай ще се изпълнят с предишната святост.”
Ако той, Никон, съумее да направи замисленото – за руския народ, който все още зле познава Светото писание, но е предан на Христа като никой друг народ в света, това ще бъде нещо като второ кръщение. (Срещу тези думи Сертан язвително бе записал, че на Никон, който бил прекръстил и новопокръстил през живота си много чуждоземци и друговерци, и то именно в Нови Йерусалим, мисълта за повторно кръщение изобщо му била много близка.) Освен това, казал Никон, той иска не само да повтори построяването и назоваването на светите места, но и да ги засели. А когато строителството на храма „Гроб Господен” приключи, тук, в Новата Света земя, колкото може по-точно трябва да се случат всички онези събития от евангелската история от Рождество Христово до Неговите кръстни мъки и Възкресението, които се случили в Палестина преди 1662 години.
Той попитал Сертан дали е участвал в постановки на мистерии, които, той бил чувал, били твърде популярни във Франция и Германия. Сертан отговорил, че е поставял мистерии само два пъти, и то много отдавна, но бил гледал много, включително най-прочутите – в Арл и в Мюнхен – и замълчал, понеже не знаел дали трябва да разказва за тях. Замълчал и Никон, а после неочаквано за Сертан мрачно и неприязнено казал: „Ти, еретико, трябва да направиш тук всичко така, както е било тогава. Това не трябва да бъде театър. Всичко трябва да бъде точно както е било.”
После отново омекнал и започнал простодушно да обяснява на Сертан за какво му е нужно това: „Царят много обича божественото, но обича и светските удоволствия, особено театъра. Нека си мисли, че това е именно театър – той няма да може да откаже такова рядко зрелище, няма да се стърпи и непременно ще дойде. Всичко ще продължава много дни. С него често ще бъдем сами, Господ ще го вразуми и той ще прогони всички, които го настроиха срещу мен. Господ трябва да ни сдобри. Докато между нас няма съгласие, за никого няма да е добре” – произнесъл той тихо последните си думи, повече за себе си и приключвайки разговора, подал ръката си на Сертан. Сертан я целунал и излязъл.
Този разговор имал продължение. Никон се интересувал от мистериите до най-дребните подробности и Сертан му разказвал как изглежда сцената, как се изобразяват раят, чистилището и адът, земният живот и възнесението на Христос, кой играе в тези мистерии – професионални актьори или не, къде играят – в черкви или на площади. Особено интересно било на Никон как се поставят чудесата: звездата, която води влъхвите, петте хляба, с които Христос нахранил хиляди хора, ходенето по морето. Ако времето било лошо, те разговаряли в килията на Никон, а обикновено – докато се разхождали из околностите на манастира. Никон показвал на Сертан къде какво ще бъде построено, къде ще има храм, служби, работилници – всичко все още било само планирано, но работата вървяла бързо и без прекъсване.
Никон работел наравно с другите като обикновен монах. Това повдигало духа на останалите и много помагало на строителството. Все пак, въпреки това усърдие, не било ясно как макар и в груб вид би могло строежът да бъде завършен до шейсет и шеста година. Още повече, че работещите не били достатъчно организирани и обучени. В дневника си Сертан пишеше, че руснаците строяли много по-добре от дърво, отколкото от камък, тухлите били много лоши, от това се оплаквал и Никон, и понякога се срутвали цели участъци от стената. През зимата недостроеното оставало под снега, подгизвало и изгнивало и през пролетта част от готовите стени трябвало да се разрушават и издигат отново. И въпреки това не само Никон, но и всеки, с когото разговарял Сертан, вярвал, че с Божията помощ манастирът ще бъде готов навреме.
Около три седмици след техния първи разговор Никон в своята усамотена постница Отходная отново казал на Сертан, че иска той да повтори тук, в Нови Йерусалим, ден след ден евангелските събития, да повтори по възможност всичко, от раждането на Христос до Неговото разпване и Възнесение, да повтори и чудесата, и изцеленията, и съвместните трапези, и споровете с фарисеите. За целта той, Никон, ще даде на Сертан хора – толкова, колкото са му нужни. Но сред тях не бива да има нито един професионален актьор, в частност – никой от трупата на Сертан: той може да използва само хора, които никога не са играли в театър. Той, Никон, разбира, че тази работа е извънредно сложна, че Сертан никога нито е виждал, нито е поставял такава мистерия, че не умее и не е свикнал да работи без професионални актьори и това също е голяма трудност; ако се съгласи, той ще трябва дълги години да живее в чуждата страна, и то в манастир, а нали Сертан май е искал да си замине, и последното: ако Сертан все пак реши да остане, ще му е по-леко, ако приеме православието, но той, Никон, не настоява за това, то си е лична работа на Сертан.