Предлагаме откъс от романа 'Тайното писание' на Себастиан Бари в превод на нашия колега Владимир Молев. Книгата е скорошно издание на 'Лабиринт'.'Тайното писание' това са две разтърсващи в красотата и трагизма си изповеди, два лични дневника, белязани с много страсти, с много любов, предателства и скръб.
Като млада Роузан Макнълти се слави като най-красивото и желано момиче в Слайгоу. В залеза на живота си, малко преди да навърши сто, тя решава да опише перипетиите и личната си болка и да скрие това 'тайно писание' под дъските на пода в болничната си стая.
Себастиан Бари (1955) е един от най-талантливите ирландски писатели от новото време. Откроява се с изящния си поетичен стил и изумителните образи, които изгражда. 'Тайното писание' е удостоено с наградата 'Коста' - Книга на годината за 2008-а, и е сред финалистите за наградата 'Ман-Букър'.
Когато стигнах до брега на Росес, духаше тънък свиреп ветрец и макар зад дюните да имаше няколко черни коли, собствениците им явно бяха решили да останат в тях, тъй като просторният плаж беше празен. Само шибащите пестници на вятъра. В далечината се виждаше жена с издута бяла рокля, която се щураше насам-натам, бутайки голяма черна детска количка, като мокрица, на която току-що са вдигнали камъка. Щом се приближих, я чух да вика, гласът ѝ ту заглъхваше, ту се усилваше в зависимост от приумиците на вятъра. Накрая стигнах до нея и въпреки че в този юнски ирландски ден беше хладно, от челото на жената се стичаше пот.
– О, Божичко, О, Божичко – повтаряше тя, което ми напомни за заека от „Алиса в страната на чудесата”, – не мога да я намеря, не мога!
– Кого не можете да намерите, госпожо? – попитах аз, говорът ѝ подсказваше, че е дама от сой, и затова реших да се обръщам възпитано към нея.
– Дъщеря ми, малката ми дъщеричка – отвърна жената със странен писклив глас. – Задрямала съм на пясъка, на припек, малката играеше край мен и когато се събудих, я нямаше. Тя е само на две годинки. О, Божичко, о Божичко!
– Да не е в количката? – хрумна ми да попитам.
– Не, не, тя вече ходи. Брат ѝ е в количката, спи си най-спокойно! Дъщеря ми Уини вече ходи. Уини, Уини!
Изведнъж тя като че ли понечи да ме подмине, сякаш проявеното от мен невежество по въпроса за количката я беше накарало да се откаже от мисълта, че съм способна да ѝ помогна.
– Ще ви помогна с търсенето – рекох, – ще ви помогна.
Даже я сграбчих за ръката. Беше тънка под белия плат. Жената спря и ме погледна. Взря се в мен с плачещо зелени очи.
Хукнах към дюните и поех по старата пътека горе на високото, по която с татко бяхме минавали десетки пъти. Тя се спускаше и се катереше нагоре-надолу и след малко стигнах отново до колите. Приливът вече започваше да ближе високите каменни ботуши на брега. Инстинктивно се втурнах натам, бях си спомнила за една пещера, чудновата дълбока пещера, която би примамила всяко дете. Татко ми беше казал, че в нея са открити най-старите следи от човешки живот в Ирландия и че някои от първите хора на острова, решителни, смели и същевременно изпълнени с боязън от това, че са сами сред зелените гори и блата, са намирали подслон там.
Навлязох в здрача на пещерата и интуицията ми беше възнаградена. Дребосъчето беше клекнало и ровеше в пясъка, цялото беше вир вода, но доволно като добиче. Вдигнах го и дори и това не го уплаши, може би ме взе за някое създание от своя измислен свят. Излязох навън и видях майката в далечината, претърсваше скалите в другия край на плажа. Жива картина на безсилие и несправедливост, обречена на поражение майка. Как копнеех моята майка да ме търси тъй настървено, тъй усилно, да ме намери на изгубения бряг на света, да ме спаси, да повика други да ми се притекат на помощ, отново да ме гушне, както тази майка в далечината жадуваше да направи с щастливото създание в ръцете ми.
Така или иначе, поех по пясъка, изпъстрен с безчет дяволски нокти, вятърът набраздяваше двата пръста вода, разляла се навсякъде. Някъде на половината път майката като че ли ме усети и едва-едва обърна глава към мен. Въпреки голямото разстояние ми се стори, че ставам свидетел на някакво тайнство, на огромната тревога, завладяла тази жена, и как в мига, в който ѝ се стори, в който се пробуди надеждата, в който зърна дъщеря си, от нея едва ли не изскочи като огнен език пламъкът на облекчението. Ускорих крачка, зашляпах по делящия ни пясък. Тя се втурна към мен, бутайки голямата количка, оставаха само няколко метра, майката радостно гукаше, точно така звучеше, едва не ме удари с количката, детето беше изтръгнато от ръцете ми и чак сега се разплака, разпищя се, зарева с цяло гърло. Все едно го бях върнала от оня свят, особено след като разказах на майката за пещерата и надигащото се море.
– Не мога да ти опиша, не мога – рече тя, – усещането за пълна окаяност, което изпитах, когато се събудих и видях, че я няма. Сякаш в главата ми пищяха хиляди чайки. Гърдите ме боляха, сякаш бяха залети с вряло масло. Целият плаж крещеше в празнотата си. Мило момиче, мило момиче, мило момиче...
Думите бяха предназначени за мен, макар че тя прегръщаше другото „мило момиче”, после хвана и мен за ръката.
– Благодаря ти, благодаря ти, мило момиче.
Това беше госпожа Прънти, съпругата на собственика на „Кафе Кайро”. Не беше необходимо много време, за да узнае историята ми, разказах ѝ я, докато пътувахме към Слайгоу с голямата ѝ черна кола – постарах се да я нагодя като за нея. И тя с радост ми предложи да започна работа в „Кафе Кайро”, щом съм приключила с ученето, баща ми е починал, а майка ми, както се изразих, „не е добре” и си стои у дома.