Представяме романа „Тежки сънища“ на руския символист Фьодор Сологуб в превод на нашата колега Здравка Петрова. Романът е ново издание на СОНМ, художник на корицата е Борис Праматаров.Фьодор Сологуб (1863-1927) е поет, прозаик, драматург, изтъкнат представител на руския символизъм, познат на българския читател с романа си „Малкият демон“ (изд. СОНМ, 2013). За него Лев Шестов пише: „У Сологуб връх взема една мисъл: той знае, че там, където повечето хора намират каквото търсят, за него няма нищо. Обикновеният, възпяван от поетите живот му се струва груб, пошъл, примитивен. И той се стреми да го преобрази по своему, да изличи от него всичко ярко, наситено, зрелищно“.
„Тежки сънища“ (1895) е считан за първия декадентски роман в руската литература. Главният му герой – учителят Логин, повече размишлява, отколкото действа, околният свят го досяга през облак от тежки сънища, терзаят го странни и болезнени мечтания – на границата между съня и явето, които той няма сили нито да победи, нито да пропъди. „Ние прекалено рано научихме тайната и сме нещастни... Прегръщахме призраци, целувахме мечти. Живеем не както трябва, изгубили сме старите рецепти за живот и не сме намерили нови“ – заключава героят.
Следва откъс, предоставен от издателството.
***
Ана вдигна глава и се усмихна. От брега по тясна пътечка слизаше Логин. Пътечката беше стръмна и Логин трябваше да се хваща за шубраците.
Колкото повече приближаваше, толкова по-беззащитна усещаше душата си. Отново, като в ранното си детство, се чувстваше простодушен и свободен.
Ана стана да го посрещне. Анатолий се затича към него с радостна усмивка.
Логин приседна на тревата до Ана. Анатолий легна на предишното си място и разказа на Логин какво правили днес и къде ходили. Логин усещаше върху себе си обаянието на девствено нежните очи на Ана. Когато Анатолий свърши с разказите си, Ана каза на Логин:
– Вчера с татко дълго разговаряхме за вашите планове.
– Страхувам се само – тъжно отговори Логин, – че вие им приписвате погрешен произход.
– Но защо? Струва ми се ясно: трудно е да живее човек сред нещастни хора и да не се опитва да им помогне.
– Не, друго е! Подтиква ме единствено страхът... Учителската работа ми опротивя, капитали нямам, не виждам никакви пътища пред себе си – и си търся опора в живота... просто лично доволство. Та нали няма да ставам хамалин!
Ана недоверчиво поклати глава.
– Доволство значи... – подзе тя. – Впрочем не разбирам защо сегашната ви дейност ви е неприятна? Какво сте очаквали от нея?
– Види се, не мога да ви убедя.
– Спомням си какво ми говорехте. Но вижте, кората на брезата е от бяла по-бяла – а пък цапа пръстите, ако я окършвате. Всяко нещо си има тъмната страна – но нали фенерът не угасва, задето нощта е тъмна.
– Животът ми натежа и аз умея само да мразя в него всичко зло... макар че самият аз не съм без пороци.
Логин погледна към мястото, където току-що бе лежал Анатолий. Но него вече го нямаше там. На момчето се бе сторило, че може да попречи на разговора им. Незабелязано се бе отдръпнало и се бе захванало със своите въдици.
– Те знаят какво трябва да правят – продължи Логин. – Да можех и аз да зная! Защото някак се оплетох в отношенията си с хората и със себе си. Нямам пътеводна светлина... И желанията ми са странни.
Логин говореше това с почти небрежен тон, с лека усмивка, която странно противоречеше на смисъла на думите му.
– Ето, разбра се – весело каза Ана, – че не само личното доволство ви привлича.
– Не, защо? Понякога ми се струва, че бих се радвал да стана сит печалбар. Лошото е обаче, че сега и парите не ме привличат... Животът ме плаши. Чувствам, че така повече не може да се живее.
– А с какво ви плаши животът?
– Прекалено е мъртъв! Ние не толкова живеем, колкото играем. Живи хора загиват, а мъртъвци погребват своите мъртъвци... Аз жадувам не за любов, не за богатство, не за слава, не за щастие – жадувам за жив живот, без клейма и догми, за живот, в който човек може да отхвърли всичките тези утрешни цели, така че ярко да грейне една, недостижима.
– Невъзможно желание! – тъжно каза Ана.
– Да, да! – разпалено възкликна Логин. – В живота трябва да има невъзможно и то единствено има цена... Е, а пък възможното... Аз съм вървял по всички пътища на възможното в живота и навсякъде животът ми е поставял капани. Красотата ме водеше към порока, стремежът към добро ме караше да върша глупости и да причинявам зло на хората, стремежът към истината ме хвърляше в такива дебри на противоречия, че аз не знаех как да изляза от тях. Безверие, дребни, страхливи, потайни пороци, разочарование в нещо – и безсилие... Видиш ли нещо забранено – тъкмо към него те влече... Примамват те свръхестествени наслади... па дори противоестествени. Ние прекалено рано научихме тайната и сме нещастни... Прегръщахме призраци, целувахме мечта. Хабяхме напразно пламъците на сърцето си... сеехме живот в бездна и жътвата ни е отчаяние. Живеем не както трябва, изгубили сме старите рецепти за живот и не сме намерили нови. И ни възпитаваха странно: умъртвяваха дръзновението на младежа, за да не излезе от средата ни мъж.