Представяме разказа 'Бижутерът' от едноименния сборник на аржентинския автор Рикардо Пиля (1941-2017) в превод на нашата колега Мария Пачкова. Сборникът е ново издание на Панорама, художник на корицата е Капка Кънева.
БИЖУТЕРЪТ
Дъщеря му Мими се беше покатерила на прозореца към улицата и Чино й се усмихна. За да не се изплаши. Малката се държеше за рамката и гледаше в празното пространство.
- Мими – тихичко й заговори Чино. – Ела при татко.
- Татко си отиде – каза малката и се отпусна надолу.
Тогава го събуди утринната светлина. Сънувал беше, че Мими потъва в бял кладенец и сега видя същия мръсен блясък отразен във въздуха на стаята. Той живееше сам и натрапчиво мислеше за дъщеря си. Беше му забранено да я вижда. Бившата му жена, Бланка, беше привела като аргумент затворническото минало на Чино и го беше обвинила в морална безотговорност.
Като войник, двайсетгодишен, по време на наряд и маневри с бойно оръжие, Чино беше претърпял злополука (една жена беше претърпяла злополука по вина на Чино); изправиха го пред военен съд и той прекара пет години във военен затвор близо до Батан. Беше един нещастен новобранец, но се отнесоха с него като с убиец и по превърнаха в парий.
Съдията погледна досието му и взе решение по делото за десет минути. Той имаше право да се обажда по телефона в дома на бившата си жена на всеки два дни и да говори с Мими в продължение на петнайсет минути. Бившата му жена се държеше с него като с неуравновесен. (Той беше неуравновесен.) Бланка мислеше, че Чино иска да отвлече дъщеря си.
Сънят го смути и като стана от леглото той поиска да чуе как е дъщеря му. Трябва да й се обадя, помисли. Беше суеверен и виждаше поличби навсякъде. Знаеше, че случайността може да промени живота в един миг. Този сън означаваше, че дъщеря му е в опасност.
Чино отиде все още сънен до аптечката и потърси анфетамина. Отвори флакончето, спусна хапчето на дланта си и го глътна без вода. След две минути, щом наркотикът подейства, той ще е друг, по-трезв, по-бърз. Ще се изличат лошите предзнаменования, самите мисли ще се изличат. Първо трябва да съумееш да страдаш, после да обичаш, после да си тръгнеш и накрая да останеш без мисъл в главата. Без мисъл. Невъзможно. Изречението от онова танго му прозвуча като напразна надежда.
Той отиде до прозореца и го отвори. Стаята му гледаше към завоя на Пасахе де ла Пиедад и оттам той виждаше страничната стена на църквата на улица Бартоломе Митре. Прекарваше дни наред без да излиза от вкъщи, като някой тежко боледувал човек, възвръщащ самочувствието си. Беше на трийсет години, слаб и жилав, с вид на боксьор. Трудно беше да се скрие това лице; тъмната кожа, черната права коса. Още като двегодишен бяха започнали да го наричат Чино[1]; когато се смееше очичките му се превръщаха в две невидими чертици.
Той живееше и работеше в разполовена със завеска стая, където се намираха леглото, кухненска печка и занаятчийският тезгях. Всичко си беше на мястото и той много се стараеше да поддържа помещението чисто и подредено. Колкото по-малко е мястото, където живее човек, толкова повече време отнема поддържането му в ред.
Той седна на работната си маса подпрял гръб в стената, в един ъгъл на стаята. Хапчето му помогна да се съсредоточи. Изпипваше пръстен на две нива, монтиран на осмица, много рядка изработка, която не се срещаше от години. Бяха му го поръчали в ателието на Соса по препоръка на Пура, който от затвора продължаваше да движи бизнеса с редките изработки на улица Либертад. Правеха старинни пръстени, които се продаваха в Съединените щати или Венесуела. Невъзможно беше да се изготвят тези модели със сегашните машини, трябваше да се използват примитивни стругове и шмиргели, защото накитът беше толкова фин, че се чупеше само от един поглед.
Чино беше пилил метала до превръщането му в прозрачен лист, после изплете мрежа за монтиране на камъка и се захвана да оформя фасетите диаманта. Работеше върху стоманена поставка с двумилиметров шмиргел. Нагласи порцелановия конус на лупата на лявото си око и запали работната лампа. Бял лъч осветяваше определена точка от накита без да предизвиква отражения. Приличаше на миньор в подземна галерия на една умалена вселена. Обработването на камъни е нещо, което човек върши почти слепешката, воден от инстинкта, търсейки микроскопичната роза на ръба на камъка, лекото нежно туптене. От време на време той вдигаше лице и поглеждаше схемата на пръстена, начертана с пергел върху оризова хартия. После свеждаше поглед и отново се заемаше с обработването на диаманта, оставяйки леденото острие на триона да обхожда невидимите ръбове. С оливерника навлажняваше браздата с пръски зехтин, примесен с диамантен прах.
Работата го поглъщаше, но част от мислите му отиваха в друга посока. Това беше неговото проклятие. Не можеше да престане да мисли. Затова обичаше да ходи на риболов. Риболовът и мисленето бяха за него едно и също. С часове стоеше на вълнолома, обърнат с лице към морето, усещайки изопнатата корда с върха на пръстите, неподвижен, здраво стъпил на земята, подпрял пръчката под мишница, докато в главата му беше вихрушка от образи и гласове. „Пускам си по телевизията китайския канал”, казваше Чино, когато беше в добро настроение. Това бяха отделни силуети, думи, които се завръщаха все едно са спомени. Сега той мислеше, че мисли докато лови риба и се виждаше в профил в края на дългия вълнолом край устията при лагуната Мар Чикита, със спокойна корда и закротена на повърхността червена тапа. Той виждаше онова, което бе виждал в главата си, докато ловеше риба един летен следобед – коя ли година -, по неговия си канал, китайския, жестоките картини, гласовете, които му се надсмиваха, но същевременно беше съсредоточен в синия блясък на шмиргела, проникващ като огън в прозрачната светлина на диаманта.
[1] китаец /исп./ - Б. пр.