Имаме удоволствието да представим романа 'Котешката маса' на Майкъл Ондатджи в превод на нашата колега Маргарита Дограмаджян. За работата си преводачката беше наградена със Специалната награда 'Кръстан Дянков' за 2016 г. Романът е скорошно издание на издателство 'Лъчезар Минчев'.Това е последната (засега) книга от автора на „Английският пациент“ Майкъл Ондатджи.
Едно единайсетгодишно момче, Майкъл, се качва на кораба „Оронсей“ на пристанището на цейлонския град Коломбо и заминава за Англия. Възрастните са му обяснили, че там ще го чака майка му.
Вече като пасажер го разпределят да се храни на масата, най-отдалечена от капитанската, на другия край на салона – Котешката маса. Така се казва масата, определена за хора с ниско обществено положение и деца.
На нея ще се хранят неколцина възрастни, самият Майкъл и две други момчета. По време на пътуването през Индийския океан, Суецкия канал и Средиземно море трите деца преминават от приключение на приключение из целия кораб. Междувременно Майкъл открива, че на кораба пътува и Емили, далечна братовчедка, която става негова довереничка, негов „страничен поглед“ към самия него, и пробужда в душата му първите трепети на желанието. Един мъж въвежда момчетата в света на литературата, друг им разказва за джаза и жените. Жените. Може би загадъчната пътничка г-ца Ласкети е повече от това, което показва. Но най-голямата загадка е окованият затворник, който децата наблюдават тайно всяка късна вечер, тръпнат от предположения и ще го запомнят завинаги.
И това далеч не е всичко в книгата.
Край на пътуването. Майкъл заминава от Коломбо дете и пристига в Англия мъж.
Предлагаме откъс, любезно предоставен от издателството.
Помолиха ме да се облека подходящо, преди да вляза в застлания с килим салон на първа класа, за да посетя Флавия Принс. Макар че бе обещала да ме наглежда по време на пътуването, истината е, че се видяхме само няколко пъти. Сега бях поканен да споделя с нея следобедния чай, като в бележката ѝ се напомняше да нося чиста и изгладена риза, а също и чорапи. Влязох в бара на палубата точно в четири следобед.
Тя се взря в мен, сякаш гледаше през телескоп, в пълно неведение, че мога да видя изражението на лицето ѝ. Седеше до малка маса. Последва ревностно усилие от нейна страна да завърже разговор, но моите нервни едносрични отговори не ѝ помагаха особено. Харесва ли ми пътуването? Сприятелил ли съм се с някой?
Отговорих, че имам двама приятели. Момче на име Касий и друго на име Рамадин.
– Рамадин… Това да не е мюсюлманчето от семейството, което играе крикет?
Отвърнах, че не знам, но ще го попитам. Моят Рамадин изобщо не приличаше на любител на физическите упражнения. Имаше слабост към сладкото и кондензираното мляко. Като се сетих за това, пъхнах в джоба си няколко бисквити, докато госпожа Принс се опитваше да привлече вниманието на келнера.
– Запознах се с баща ти, когато той беше много млад… – отбеляза, но не продължи. Кимнах, ала тя не каза нищо повече за него.
– Лельо… – подех, вече използвайки без стеснение това обръщение. – Ти знаеш ли за затворника?
Оказа се, че и тя като мен няма търпение да се измъкне от дребнотемието, и се приготви за малко по-дълъг разговор, отколкото бе очаквала.
– Налей си още чай – промърмори и аз го направих, макар вкусът му да не ми харесваше. Чула била за затворника, призна, макар да се предполагало, че е тайна. – Той е под много силна охрана. Но ти не бива да се тревожиш. На борда има дори старши британски офицер.
Наведох се нетърпеливо напред.
– Виждал съм го – обясних злорадо. – Разхождат го късно вечер. Под силна охрана.
– Нима… – провлече тя, изненадана от коза, който бях изиграл така бързо и с лекота.
– Говори се, че е извършил нещо ужасно – продължих.
– Да. Говори се, че е убил съдия.
Това бе много повече от коз. Останах с отворена уста.
– Съдия англичанин. Вероятно не бива да казвам нищо повече – додаде Флавия Принс.
Вуйчо ми, братът на мама, който бе мой настойник в Коломбо, беше съдия, макар да бе цейлонец, а не англичанин. На съдия англичанин не биха позволили да председателства съд на острова, така че онзи трябва е бил гост или пък са го довели като консултант или съветник… Част от това ми каза Флавия Принс, част натъкмих по-късно с помощта на Рамадин, който притежаваше спокоен и логичен ум.
Може би затворникът бе убил съдията, за да му попречи да помогне на обвинението. Искаше ми се да говоря с вуйчо от Коломбо веднага. Всъщност боях се, че неговият живот също може да е в опасност. „Говори се, че е убил съдия.“ Изречението не ми излизаше от главата.
Вуйчо ми бе едър, сърдечен човек. Живеех с него и съпругата му в Боралесгамува, откакто майка ми бе заминала за Англия преди няколко години. Той никога нямаше време за дълъг – нито дори за кратък – задушевен разговор, винаги бе зает да изпълнява ролята си на обществена фигура, но ме обичаше и с него се чувствах в безопасност. Когато се върнеше у дома и си налееше джин, ми позволяваше да пусна кубчетата лед в чашата му. Само веднъж имах проблем с него. Той председателстваше сензационен процес за убийство, в който бе замесен играч на крикет, и аз заявих пред приятелите си, че мъжът, когото подозират, е невинен, а когато ме запитаха откъде знам, отговорих, че вуйчо ми е казал така. Не беше толкова лъжа, колкото нещо, с което да укрепя вярата си в този герой на крикета. Като чу това, вуйчо само се засмя снизходително, но твърдо ме посъветва да не го правя отново.
Десет минути след като се върнах при приятелите си на палуба „Д“, удостоих Касий и Рамадин с историята за престъплението, извършено от затворника. Говорих за това и край басейна, и край масата за пинг-понг. Но по-късно същия следобед госпожа Ласкети, до която бе достигнал разказът ми, ме спря и вече не бях така сигурен във версията на Флавия Принс за престъплението на затворника.
– Може да го е извършил, а може и да не е – каза тя. – Никога не вярвай на клюки.
Това ме накара да осъзная, че Флавия Принс бе драматизирала престъплението му, вдигнала бе летвата, понеже аз бях видял затворника, и бе избрала престъпление, с което можех да се идентифицирам – убийството на съдия. Щеше да бъде аптекар, ако братът на майка ми беше аптекар.
Онази вечер написах първите си редове в празната ученическа тетрадка. В салона бе настанал хаос, след като един от пътниците нападна съпругата си по време на играта на карти. Подигравките бяха отишли твърде далеч. Направен бе опит за удушаване, а после едно ухо бе прободено с вилица. Успях да проследя домакина, докато водеше съпругата си по тесния коридор към медицинския пункт, а една салфетка попиваше кръвта. Съпругът бе поел гневно и демонстративно към каютата си.
Въпреки че в резултат на случилото се бе наложен вечерен час, през онази нощ Рамадин, Касий и аз се измъкнахме от каютите си, изкачихме опасните полуосветени стъпала и зачакахме да изведат затворника. Беше почти полунощ. Пушехме пръчици, отчупени от тръстиков стол – палехме ги и всмуквахме от тях. Заради астмата си Рамадин не посрещна това ни начинание с ентусиазъм, но Касий се запали от идеята да изпушим целия стол до края на пътуването. След час стана ясно, че нощната разходка на затворника е отменена. Мракът ни обгръщаше от всички страни, но знаехме как да преминем през него. Плъзнахме се тихо в басейна, запалихме отново пръчиците и заплувахме по гръб. Тихи като трупове, гледахме звездите. Струваше ни се, че плуваме в морето, а не в басейн на кораб насред океана.