Предлагаме откъс от романа 'Смъртта е твар перната' на Макс Портър в превод на нашия колега Владимир Молев. Романът е включен в списъка на 100-те най-значими книги на 2016 г. на „Ню Йорк Таймс“. Книгата е скорошно издание на 'Лабиринт'.Това е една необичайна история. Но не по-необичайна от нашия живот.
Това е притча. Стон. Стих. И малко проза. И малко бит, след като две момчета остават без майка, един баща остава без любов и всички ние оставаме с вечните въпроси какво е да обичаш, как да преглътнеш скръбта от загубата и да продължиш нататък.
Съпругът – литературовед, посветил се на творчеството на Тед Хюз, - и децата му са на ръба на отчаянието след внезапната смърт на майката. И точно тогава на вратата в лондонското им жилище изниква Вран, който сякаш е излязъл от стихосбирката на Хюз (препратките към нея и към стиховете на Емили Дикинсън са много и който ги обича, бързо ще ги разпознае). Вран се заканва, че ще остане при осиротялото семейство, докато то има нужда от него. Следва низ от нелепи ситуации – кои трагични, кои комични, - докато накрая безутешността и болката се сливат със спомените и започва да звучи най-мощният житейски рефрен: всичко е тленно, всичко отминава. Скръбта също има край.
С този блестящ дебют МАКС ПОРТЪР (р. 1981 г.) навлиза дръзко в литературата, бързо се нарежда сред най-ярките нови имена и е удостоен с наградата „Дилан Томас“ за 2016 г.ВРАН
Тази е съвсем истинска.
Имало едно време един зъл дух, който се хранел с човешката мъка. А от прозорците и вратите на тъжния дом на някакъв вдовец се носел сладкият мирис на съвсем скорошен шок и внезапна смърт.
Злият дух решил да намери начин да проникне вътре.
Една вечер, докато мъжът четял приказки на току-що изкъпаните деца, на вратата се почукало.
Чук-чук-чук.
- Отворете, отворете, аз съм съседката от номер петдесет и шест. Кейт… Кейт Колридж. Трябва ми малко мляко, ще ми услужите ли?
Но разумният баща знаел, че на тихата малка уличка няма номер петдесет и шест, и не отворил.
На другата вечер злият дух се пробвал отново.
Чук-чук-чук.
- Отворете, отворете, аз съм от „Парентизис Прес”. Пол. Пол… Грейвс. Сега научих. Не съм на себе си, че идвам толкова късно. Нося пица и играчки за момчетата.
Но внимателният баща знаел, че в „Парентизис” работел Пийт, работел и Фил, но нямало Пол, и не отворил.
На следващата вечер злият дух се спуснал към вратата, като святкал със синя лампа и виел досущ сирена.
Чук-чук-чук. БАМ. БАМ.
- Отворете! Полиция! Знаем, че сте вътре, случаят е спешен, имате пет секунди да отворите вратата, иначе ще я разбием.
Само че опитният скърбящ мъж поназнайвал какъв е законът и усетил лъжа.
Злият дух си тръгнал и се зачудил какво да прави. Той обаче бил долен като таблоид и измислил безотказен план.
Чук-чук-чук. Скръц. Скръц. Скръц.
- Момчета! Аз съм. Мама. Милички! Там ли сте? Момчета, отворете, аз съм. Върнах се. Скъпи! Момчета! Пуснете ме да вляза.
Малчуганите отметнали завивките – все едно развели бяло знаме, - провесили крачета от леглата, скочили на пода и хукнали надолу по стълбите. Обърканите им детски сърчица преливали от копнеж, момчетата трептели като струни, устремени към онова, което е било преди, преди, преди сега. Омаян от гласа на своята любима, бащата се втурнал след тях. Гласът ѝ бил като жило, като глад, който досущ като породен от Луната прилив изпълвал всяка отчаяна, болезнено пулсираща в празнотата си пора в тялото му, като гибел, прелестна гибел.
- Идваме, мамо!
На вратата ги спрял техният приятел и гост Вран.
Любими мои, обадил се той.
Скъпи мои, горкичките ми момчета. Не е тя. Върнете се в леглата и ме оставете аз да се оправя. Не е тя.
Момчетата понесли своя смачкан татко от папиемаше обратно по стълбите, направлявали безтегловността му, подпъхнати под мишниците от двете му страни, и горе го сложили да спи. След това застанали на прозореца и надникнали навън, гледали какво се случва и много им харесало, тъй като момчетата са си момчета.
Вран излязъл, усмихнал се, подушил въздуха, кимнал за поздрав и затворил вратата с ритник. След това показал на злия дух как враните прогонват натрапниците от гнездото си, когато в него има малки.
Едно силно БАМ, подскок, туп-туп по земята, един бърз танц за разпускане, БУМ, завъртане и издигане, все едно хвърлен диск, само дето дискът не отлетял в небето, а се засилил надолу, устремен като пусната атомна бомба, човката се стоварила като чук върху черепа на злия дух, нещо изпукало, нещо рукнало, но човката продължила навътре през костите, мозъка, мембраната и сивото вещество, стигнала до стърчащия гръбнак, гръбнакът щрак, гръбнакът пук, гръбнакът изчовкан и изплют и едно, две, три, четири, пет, надолу бърз като пираня, раздърпвал, разкъсвал, разпарчетосвал злия дух, окъпан в кръв и гръбначна слуз, пикня и лайна, развървял вътрешности, теглел сухожилия и нерви, заплетени спагети от консерви, все едно чепкал вълна, скубел, късал, вадил, похълцвал и попръцквал, искрено се наслаждавал на пътуването си през болката, ама каква болка, за Вран това било като мечтана кофа за боклук, пълна с хартиени опаковки от пържени картофи, сладоледени фунийки, наденички и току-що излюпени червеношийки, и всякакви подобни гнусни лакомства, освежаващи плътта като подухващ от запад ветрец над блатата, като поклащащ се от бриза жилав бряст пред крепостната кула, като стари семейни забавления на дълбоководните обитатели. Вран стои опиянен насред локва мръсотия и грижливо замита с крак останките от злия дух в канавката.
Изпълнил задачата си, Вран гордо изправя снага и започва да надава предупредителни крясъци, подскачайки насам-натам по улицата, а облечените в пижами момчетата ръкопляскат и го поздравяват – безшумни иззад стъклото – от прозореца на стаята. Вран отправя предупреждение към целия град, предупреждение в рими, предупреждение на много езици, предупреждение с окървавени краища, ту шеговито, ту заплашително, изразено с танц и с агресивна осанка, с вуду магии, смешни щуротии и първична древна гнусота.
Невероятно доволен, че е защитил гнездото, Вран се прибира да потършува за храна.