Предлагаме откъс от 'Нощ и ден' на Вирджиния Улф в превод на нашата колега Иглика Василева. Романът е скорошно издание на 'Колибри' и се публикува за пръв път на български език.„Нощ и ден“ е втората творба на Вирджиния Улф, когато тя все още се намира на границата между викторианския роман и романа на модернизма. Завършва го на 21 ноември 1918 г., точно десет дни след края на Първата световна война, но действието очевидно се развива преди нея, тоест в спокойната замрялост на Едуардова Англия. Макар и големите литературни постижения на Вирджиния Улф да носят по-късна дата, още в този роман започват да се прокрадват бъдещите й писателски прозрения.
В много отношения главната героиня на романа, Катарин Хилбъри, прилича на авторката, включително и по литературната среда, от която произхожда. Тя е красива, богата и умна, но не знае какво иска от бъдещето. Непрекъснато се лута между годеж с невероятно прозаичния поет Уилям Родни и опасното привличане, което изпитва към Ралф Денам, млад мъж от по-низшите класи. Освен тези двама мъже в живота й присъстват и две жени, от които е силно повлияна. Радетелката за избирателни права на жените Мери Дачет и собствената й майка, която с помощта на Катарин иска да напише биографията на своя баща – прочут английски поет. Обрати с неочаквани последици за всички персонажи в романа преобръщат спокойният му тон от началните страници, превръщайки го едновременно във фина комедия на нравите и любовна история с поне четири действащи лица. Романът придобива особена свежест от това, че както светските нрави, така и салонната любов попадат под ироничните стрели на авторката.
Всяка втора сряда, около девет вечерта госпожица Мери Дачет се заричаше, за кой ли път вече, никога да не предоставя квартирата си за никакви цели. Тъй като тя беше доста голяма и удобно разположена на уличка с търговски и ведомствени офиси, недалеч от Странд, хората, които искаха да се срещнат, дали по работа, или за удоволствие, или да разговарят за изкуство, или за това как държавата може да бъде преустроена, винаги си казваха, че трябва да се обърнат към Мери да им преотстъпи апартамента си. Тя винаги посрещаше молбата им с добре изиграно раздразнение, което бързо се размиваше в нещо като полушеговито, полусърдито свиване на раменете, също както тормозено от деца куче свива уши. Даваше квартирата си, но само при условие, че тя самичка ще я подготви за целта. Сбирката на Обществото за свободни дискусии на всякакви теми означаваше голямо разместване на мебели, които трябваше да бъдат издърпани и подредени покрай стената, а всички чупливи и ценни предмети - прибрани на безопасно място. Ако се наложеше, госпожица Дачет беше в състояние сама да пренесе на гръб кухненска маса, тъй като, макар добре сложена и по дамски облечена, тя винаги излъчваше необикновена сила и решителност.
Беше на двайсет и пет години, но изглеждаше по-възрастна, защото изкарваше прехраната си сама, както винаги е искала, и беше изгубила вид на безотговорен наблюдател и приела друг – на редник в армията от работници. В жестовете й имаше някаква непреклонност; стегнатите мускули около очите и устните й бяха като застинали, сякаш сетивата й бяха минали курс по самоконтрол и стояха в пълна готовност да реагират при нужда. Две недълбоки бръчки се бяха врязали между веждите й, но не от тревоги, а от размисъл; освен това с просто око се виждаше, че всички женски инстинкти – да се умилква, да утешава и очарова – бяха зачеркнати от други, далеч не женствени. Що се отнася до останалото, имаше кафяви очи, които шареха неспокойно и говореха за селски произход, както и за уважавани и отрудени предци, мъже на вярата и честта, а не фанатици и разяждани от съмнения неверници.
В края на един доста тежък ден не беше никак лесно тепърва да се захващаш с разтребване на квартирата, да издърпаш дюшека от леглото, да го проснеш на пода, да приготвиш кана студено кафе, да почистиш дългата маса, за да направиш място за блюда, чашки, чинийки и пирамидки от малки розови бисквити между тях, но когато работата приключи, Мери почувства облекчение, сякаш беше свалила от себе си тежка дреха и се бе наметнала с ефирна, лъскава коприна. Коленичи пред камината и огледа стаята, обляна в мека светлина, която прозираше ярко през жълтите и сини хартиени абажури; в стаята, обзаведена с едно или две канапета, сякаш се издигаха тревисти хълмове, които в своята безформеност изглеждаха необикновено големи и тихи. Може би затова Мери си въобрази, че това са хълмовете на Съсекс заедно със зелените могили, опасващи лагера на древни бранници. Сега лунната светлина там сигурно струеше кротко и невъзмутимо и тя мислено си представи неравната сребриста пътека върху нагънатата кожа на морето.
„А ние сме тук – каза си на глас с известна ирония, но и с нескривана гордост, - седим и говорим за изкуство.“
Придърпа към себе си кошница с разноцветни кълбета вълнена прежда, както и чифт чорапи, които трябваше да замрежи, и се залови за работа, докато умът й, за разлика от отпадналото й тяло, продължаваше да работи на собствени обороти и пред взора й изплуваха гледки на уединение и тишина; представи си как захвърля шиенето и тръгва по хълма, не чува нищо друго освен овцете, които пасат, хрупат тревата до корен, а под лунните лъчи сенките на ниските дръвчета се поклащат леко насам-натам, докато бризът прошумолява в клоните им. Но тя съзнаваше много добре къде се намира и дори й стана приятно при мисълта, че може да изпитва еднаква наслада както в усамотение, така и в присъствието на много и всякакви хора, които в този момент прекосяваха Лондон и по различни пътища се придвижваха към дома й.
Докато изкърпваше чорапите, замисли се върху различните етапи в живота си, на фона на които настоящото й положение изглеждаше като кулминация след последователно случили се чудеса. Замисли се за своя баща пастора и за селския енорийски дом, за смъртта на майка си и за собственото си твърдо решение да не остане без образование, после за живота в колежа, който бе завършила немного отдавна, както и за бляскавия лабиринт, наречен Лондон, който продължаваше да й прилича, въпреки че по природа беше здравомислещ човек, на огромна електрическа топка, осветяваща безчет тълпящи се около нея мъже и жени. А тя се намираше в центъра на всичко това, център, който изниква в представите на хора от далечните канадски гори и равнините на Индия, когато си мислят за Англия. Деветте приглушени удара, които й известиха часа, идваха от големия часовник на самия Уестминстър. Щом последният от тях заглъхна, на вратата се чу отсечено почукване и тя стана да отвори. Когато се върна в стаята, очите й грееха от удоволствие - разговаряше с Ралф Денам, който я следваше.
- Сама? – попита той, сякаш приятно изненадан от този факт.
- Понякога съм сама – отвърна му.
- Но очакваш доста хора – добави той и се огледа: – Прилича на стая в театрална сцена. Кой е тази вечер?
- Уилям Родни ще говори за употребата на метафори в елизабетинската поезия. Очаквам добър, смислен трактат с много цитати от класиката.
Ралф стопли ръцете си пред огъня в камината, чиито пламъци напористо се блъскаха в решетката, докато Мери продължи с чорапа.
- Предполагам, че си единствената жена в Лондон, която си кърпи чорапите – отбеляза той.
- В действителност съм една от многото хиляди, които го правят – отговори му тя, - но в същото време трябва да ти призная, че малко преди да дойдеш, си мислех колко съм забележителна. А сега, когато си тук, вече изобщо не мисля така. Виждаш ли колко си ужасен! Предполагам, че забележителният си ти, много повече от мен, защото си постигнал повече от мен.
- Ако това са ти стандартите, знай, че няма с какво да се гордееш – каза й Ралф мрачно.
- Трябва ли да ти цитирам Емерсън, че съществуването, а не вършенето има значение? – продължи тя.
- Емерсън ли? – учуди се Ралф презрително. – Нали не искаш да кажеш, че четеш Емерсън?
- Може и да не е Емерсън, но защо да не чета Емерсън? – попита тя леко обезпокоена.
- Нямам представа защо. Самата комбинация обаче е странна – книги и чорапи. Комбинацията наистина е странна.
Но той нямаше нищо против нея. Мери се изсмя щастливо и изпипа бодовете, които правеше в момента, фино и сръчно. Вдигна единия чорап във въздуха и го огледа одобрително.
- Винаги го казваш – обади се тя. – Уверявам те обаче, че това е широко разпространена „комбинация“, както я наричаш, в пасторските домове. Единственото странно нещо при мен е, че и двете неща ми доставят удоволствие – и Емерсън, и кърпенето.