Представяме сборника с разкази „Когато станем щастливи“ на съвременната френска авторка Карол Фив. Преводът е дело на нашата колега Тодорка Минева, а корицата и илюстрациите - на Борис Праматаров. Книгата е издание на СОНМ.
Премиерата на сборника с участието на авторката ще се състои на 13 октомври 2016 г., четвъртък, от 18 часа, в Ориндж център, ул. 'Граф Игнатиев' 18, ет. 4. Заповядайте!
Карол Фив (*1971) е съвременна френска писателка и художничка. Бакалавър по философия и магистър по пластични изкуства, от 2012 г. тя се отдава изцяло на писането. Авторка е на три романа: „Живот като на кино“ (бълг. изд. 2014), „Неделя е и нямам нищо общо“ (2015) и „Камий Клодел“ (2015), и на няколко детски книжки: „До полата на мама“ (2012), „Спи ли учителката в училище“ (2014) и др.
„Когато станем щастливи“ (2010) е сборник с тридесет и един кратки текста, в които тридесет и един разказвачи повече или по-малко съзнателно разправят преиначените си истории, прикривайки зад привидно жизнерадостното си говорене тъжни истини, понякога патетични, друг път изкривени. Перверзен „пигмалион“, жертва на насилие, която отрича това, циничен шеф, малтретирана жена или сприхава възрастна – всички те описват някаква измислена реалност, зад която прозира една или друга истина, прикрита от обичайната употреба на езика. Така лъжата се превръща в крайна проява на потиснатото отчаяние в едно общество, съсредоточено над съблюдаването на нормалността и привидната успешност.
Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегван жанр“, подкрепен от програма „Креативна Европа“ на ЕС.
Да, прочетох твоите разкази. Не съм най-подходящата да говоря за тях. Но понеже държиш на мнението ми на читателка. И на приятелка… Бих си позволила само една забележка: не е ли малко цинично всичко това?
Странно, не мога да те позная. Толкова е мрачно, тъжно… Историята в онова предприятие например, наговаряш ужасни неща и после оставяш читателя в недоумение. Няма изход, няма надежда. Какво става после с грозницата, която печели по-малко от красивата си колежка именно защото е грозна? Тя се изпарява във въздуха, като онази фенка на Боуи? Пък и сигурна ли си, че нещата се разиграват точно така по фирмите? Правила ли си проучване? Ако не с цифри, то поне проверила ли си? Ако наистина се получава така, отвратително е. И понеже животът е отвратителен, дай да напишем още една книга за това, о, мерси.
Защо не пишеш по-скоро като Анна Гавалда? Анна Гавалда е забавна, в същото време е проницателна, има надежда. Ето защо Анна Гавалда има такъв успех, тя ти вдъхва желание за оцеляване, пардон, за живот, предлага ти решения… Да викаш като на пожар, това може да трае само пет минути… А решенията? В романа „Заедно, това е“, по който направиха и филм, тя ни учи, че трябва да разговаряме със съседите си, да си помагаме един на друг, това е то урок по толерантност, помага ти в живота…
А пък аз, като ти чета нещата, прощавай, мога ли да бъда откровена? Та значи аз, като ти чета нещата, не казвам, че нищо не струват, но са потискащи. Да, мене ме потискат. Твърде мрачни са. Странно, ти не си такава в живота, на какво се правиш в разказите си? Хората те харесват такава, каквато си, няма защо да се преструваш на зла! Би могла да пишеш приятни неща, като авторката на „Любов, любопитство, прозак и съмнения»… Да, онази испанка Лусия еди-коя си[1], да, много я харесвам, вземи пример от онези, които са пожънали успех. Не, Уелбек не, лош избор, забрави го, той е завършен женомразец, всички казват, че Уелбек е женомразец, и какво? Женомразец, човекомразец, но какво знам аз, никога не съм чела Уелбек, обаче само като му видиш лицето по телевизора, веднага разбираш, че е някакъв женомразец, депресар някакъв, не ти ли се струва?
Успехът на Анна Гавалда и Лусия Еспаньолита се дължи на това, че са разбрали някои неща за човешките отношения, за обществото… Доста деликатно описват това и в същото време няма мърдане, историите са изпипани, ще те вразумят, ще ти отворят очите за доста неща. „Любов, любопитство, прозак и съмнения» е класа… Пък и завършва добре… Не ти казвам да пишеш умности и то веднага, не преувеличавай, само ти казвам, че можеш да поспестиш ужасите и да не оставяш читателя безпомощен, когато можеш да го поглезиш, да го хванеш за ръка… Може би трябва да си малко нещо педагог, гледай Паулу Коелю… Хората имат нужда да бъдат успокоявани.
Ходи ли във „Фнак“ събота следобед? Хвърли ли един поглед към щанда „Личностно развитие“? Достатъчно е да видиш хората, залепени за разните там наръчници, учебници, поглъщат ги направо, ще рече човек, че са се натъкнали на свето писание… Защо? Защото търсят обяснения… Как да се погрижим за едно, как да оправим друго… Там има много повече народ, отколкото пред щанда „Нова художествена литература“, иди да видиш! Как си го обясняваш? Кризата, скъпа моя, кризата на ценностите, семейната двойка, безработицата, религията, tutti quanti… Та така, трябва да си падаш малко гуру, за да имаш успех, да се показваш психолог не е толкова трудно. Една сполучлива интрига, добре изпипана, пестеливи съвети, отляво, отдясно и баста.
Няма кого какво да съветваш? Ти самата умееш ли да живееш? Не си омъжена и си без работа от три години? Значи тъкмо имаш време да осмислиш проблема, не си най-подходящата да говориш такива неща. Хайде, хайде. Въоръжи се със знания - и това е работа, задължителна инвестиция. Прочети няколко учебника по психотренинг и вмъкни наученото в текстовете си… Трябва да си измислиш стратегия, скъпа моя, иначе си свършена…
Човек си прави проучване на пазара, преди да се захване с търговия! Защото да не постъпиш и ти така, преди да седнеш да пишеш? Как си мислиш, че се оправя Паулу Коелю? Под белите му власи си личи бизнесменът… Трябва ти предприемачески дух, за да успееш днес, инак нищо няма да постигнеш… Трябва да си намериш пазар, да привлечеш клиентела… Мислила ли си кой ще купува книгите ти? Коя е твоята публика, хората, за които пишеш? Поне знаеш ли защо пишеш? Да не ти говоря като престаряла пенсионерка, но все пак имаш ли представа, кого биха заинтересували тези твои писаници? Никаква представа, не ти е минавало през ума? Значи пишеш напразно? За никого? Като една завършена егоистка?
И понеже това е отвратително, какво се чудиш… Ако наистина не пишеш за никого, има опасност да не заинтересуваш никого… Представи си някой стилист, който прави дрехи за никого, някой художник, който рисува картини само за да си украси с тях стаята… В известен смисъл това ме успокоява, става ми ясно защо текстовете ти ме потискат, очевидно, щом за никого не пишеш…
[1] Става дума за баската писателка Лусия Ечебария. – Б. пр.
Премиерата на сборника с участието на авторката ще се състои на 13 октомври 2016 г., четвъртък, от 18 часа, в Ориндж център, ул. 'Граф Игнатиев' 18, ет. 4. Заповядайте!
Карол Фив (*1971) е съвременна френска писателка и художничка. Бакалавър по философия и магистър по пластични изкуства, от 2012 г. тя се отдава изцяло на писането. Авторка е на три романа: „Живот като на кино“ (бълг. изд. 2014), „Неделя е и нямам нищо общо“ (2015) и „Камий Клодел“ (2015), и на няколко детски книжки: „До полата на мама“ (2012), „Спи ли учителката в училище“ (2014) и др.„Когато станем щастливи“ (2010) е сборник с тридесет и един кратки текста, в които тридесет и един разказвачи повече или по-малко съзнателно разправят преиначените си истории, прикривайки зад привидно жизнерадостното си говорене тъжни истини, понякога патетични, друг път изкривени. Перверзен „пигмалион“, жертва на насилие, която отрича това, циничен шеф, малтретирана жена или сприхава възрастна – всички те описват някаква измислена реалност, зад която прозира една или друга истина, прикрита от обичайната употреба на езика. Така лъжата се превръща в крайна проява на потиснатото отчаяние в едно общество, съсредоточено над съблюдаването на нормалността и привидната успешност.
Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегван жанр“, подкрепен от програма „Креативна Европа“ на ЕС.
Твоите разкази
Да, прочетох твоите разкази. Не съм най-подходящата да говоря за тях. Но понеже държиш на мнението ми на читателка. И на приятелка… Бих си позволила само една забележка: не е ли малко цинично всичко това?
Странно, не мога да те позная. Толкова е мрачно, тъжно… Историята в онова предприятие например, наговаряш ужасни неща и после оставяш читателя в недоумение. Няма изход, няма надежда. Какво става после с грозницата, която печели по-малко от красивата си колежка именно защото е грозна? Тя се изпарява във въздуха, като онази фенка на Боуи? Пък и сигурна ли си, че нещата се разиграват точно така по фирмите? Правила ли си проучване? Ако не с цифри, то поне проверила ли си? Ако наистина се получава така, отвратително е. И понеже животът е отвратителен, дай да напишем още една книга за това, о, мерси.
Защо не пишеш по-скоро като Анна Гавалда? Анна Гавалда е забавна, в същото време е проницателна, има надежда. Ето защо Анна Гавалда има такъв успех, тя ти вдъхва желание за оцеляване, пардон, за живот, предлага ти решения… Да викаш като на пожар, това може да трае само пет минути… А решенията? В романа „Заедно, това е“, по който направиха и филм, тя ни учи, че трябва да разговаряме със съседите си, да си помагаме един на друг, това е то урок по толерантност, помага ти в живота…
А пък аз, като ти чета нещата, прощавай, мога ли да бъда откровена? Та значи аз, като ти чета нещата, не казвам, че нищо не струват, но са потискащи. Да, мене ме потискат. Твърде мрачни са. Странно, ти не си такава в живота, на какво се правиш в разказите си? Хората те харесват такава, каквато си, няма защо да се преструваш на зла! Би могла да пишеш приятни неща, като авторката на „Любов, любопитство, прозак и съмнения»… Да, онази испанка Лусия еди-коя си[1], да, много я харесвам, вземи пример от онези, които са пожънали успех. Не, Уелбек не, лош избор, забрави го, той е завършен женомразец, всички казват, че Уелбек е женомразец, и какво? Женомразец, човекомразец, но какво знам аз, никога не съм чела Уелбек, обаче само като му видиш лицето по телевизора, веднага разбираш, че е някакъв женомразец, депресар някакъв, не ти ли се струва?
Успехът на Анна Гавалда и Лусия Еспаньолита се дължи на това, че са разбрали някои неща за човешките отношения, за обществото… Доста деликатно описват това и в същото време няма мърдане, историите са изпипани, ще те вразумят, ще ти отворят очите за доста неща. „Любов, любопитство, прозак и съмнения» е класа… Пък и завършва добре… Не ти казвам да пишеш умности и то веднага, не преувеличавай, само ти казвам, че можеш да поспестиш ужасите и да не оставяш читателя безпомощен, когато можеш да го поглезиш, да го хванеш за ръка… Може би трябва да си малко нещо педагог, гледай Паулу Коелю… Хората имат нужда да бъдат успокоявани.
Ходи ли във „Фнак“ събота следобед? Хвърли ли един поглед към щанда „Личностно развитие“? Достатъчно е да видиш хората, залепени за разните там наръчници, учебници, поглъщат ги направо, ще рече човек, че са се натъкнали на свето писание… Защо? Защото търсят обяснения… Как да се погрижим за едно, как да оправим друго… Там има много повече народ, отколкото пред щанда „Нова художествена литература“, иди да видиш! Как си го обясняваш? Кризата, скъпа моя, кризата на ценностите, семейната двойка, безработицата, религията, tutti quanti… Та така, трябва да си падаш малко гуру, за да имаш успех, да се показваш психолог не е толкова трудно. Една сполучлива интрига, добре изпипана, пестеливи съвети, отляво, отдясно и баста.
Няма кого какво да съветваш? Ти самата умееш ли да живееш? Не си омъжена и си без работа от три години? Значи тъкмо имаш време да осмислиш проблема, не си най-подходящата да говориш такива неща. Хайде, хайде. Въоръжи се със знания - и това е работа, задължителна инвестиция. Прочети няколко учебника по психотренинг и вмъкни наученото в текстовете си… Трябва да си измислиш стратегия, скъпа моя, иначе си свършена…
Човек си прави проучване на пазара, преди да се захване с търговия! Защото да не постъпиш и ти така, преди да седнеш да пишеш? Как си мислиш, че се оправя Паулу Коелю? Под белите му власи си личи бизнесменът… Трябва ти предприемачески дух, за да успееш днес, инак нищо няма да постигнеш… Трябва да си намериш пазар, да привлечеш клиентела… Мислила ли си кой ще купува книгите ти? Коя е твоята публика, хората, за които пишеш? Поне знаеш ли защо пишеш? Да не ти говоря като престаряла пенсионерка, но все пак имаш ли представа, кого биха заинтересували тези твои писаници? Никаква представа, не ти е минавало през ума? Значи пишеш напразно? За никого? Като една завършена егоистка?
И понеже това е отвратително, какво се чудиш… Ако наистина не пишеш за никого, има опасност да не заинтересуваш никого… Представи си някой стилист, който прави дрехи за никого, някой художник, който рисува картини само за да си украси с тях стаята… В известен смисъл това ме успокоява, става ми ясно защо текстовете ти ме потискат, очевидно, щом за никого не пишеш…
[1] Става дума за баската писателка Лусия Ечебария. – Б. пр.