Представяме сборника 'Изгубен в супермаркета' на Светислав Басара. Преводач от сръбски е нашата колега Русанка Ляпова, а книгата е предстоящо издание на 'СОНМ'. На вашето внимание предлагaме разказа 'Magen David'.Светислав Басара (*1953) е сред най-известните и своеобразни съвременни сръбски писатели, автор на разкази, есета, романи и драми. Неговата 'Легенда за велосипедистите' (1996) е избрана за най-добрия сръбски роман на десетилетието.
Разказите от сборника 'Изгубен в супермаркета“ (2008) са емблематични за Басара като писател, а книгата въздейства не само с всеки от тях поотделно, но и с интертекстуалната връзка помежду им. В тях авторът разбулва по забавен начин вездесъщия абсурд на днешната действителност и ни кара да долавяме зад него мистерия, чиято метафизична природа е трудна за дешифриране.
Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегван жанр“, подкрепен от програма „Креативна Европа“ на ЕС.
MAGEN DAVID[1]
Не убива змията, а грехът.
Талмуд
Трябва да призная, че от време на време с голямо удоволствие съм бил герой в разказите на Албахари; сиреч имам опит отвътре, бил съм от другата страна. Веднъж, макар да бях от тази страна, за малко да полудея. Вярно е, че сам си бях виновен. Връщах се една сутрин от някъде, може би точно от Давидовия[2] Земун, от някаква запивка, на която поливахме обилно „пирамидите” (ЛСД) с коняк; на площад „Теразие” си купих новия брой на „Студент”, влязох в тролея и запрелиствах вестника, който, като много други хубави неща и хора, вече не съществува. Някъде на площад „Славия” прочетох заглавие, от което ми се изправиха косите: Светислав Басара интервюира Самюел Бекет за Трета програма на Радио Белград. Само онези, които са поливали „пирамиди” с коняк, могат да си представят как точно се чувствах. До момента, в който над заглавието видях името на Албахари и постепенно започнах да схващам, че всъщност това е само разказ. (По-късно Давид щеше да го публикува в култовия си сборник „Шок в бараката”.) Може би щеше да е по-добре да бях полудял. Сега вече е късно. Сега трябва да пиша за Албахари. Приятно задължение, своеобразен спиритически сеанс, призоваване на духовете на добрите стари времена. Обаче как да пиша за това? Албахари, обгърнат напълно от мистичния облак на интровертност, дискретност и скромност, не е човек за описания и анализи; да описваш (circumscribere) означава “да пишеш около” нещо, без да навлизаш вътре, в сърцевината, да се занимаваш с повърхността на хора и предмети. И дори още по-лошо: да използваш епитети.
Доста преди да опозная Давид, докато четях неговата проза, си мислех: Ecce homo! Ето човека, който се отвращава от описания и епитети.
В неговия случай много по-разумно е да си послужим с интуиция и мистика, със Зохар[3] и Кабала, защото разказът за Албахари е всъщност разказ за езика. По-точно: за неговата правилна употреба. Няма съмнение, че Давид е запознат с древните еврейски учения (впрочем в началото на седемдесетте възнамеряваше да учи за равин), макар че на пръв поглед не се забелязва, а не се забелязва точно защото ги познава. От тези учения на свой ред научаваме, че неправилната употреба, злоупотребата и повърхностното отношение към езика са главните причини за растящия световен хаос. (Някои кабалисти отиват твърде далече, като твърдят, че Грехопадението и последвалата космическа катастрофа са предизвикани от липсата на един диакритичен знак на буквата ^ [šin].) Кризата на смисъла, както и всеобщата криза, е пряка последица от невероятното трупане на безсмислици, дивотии, сквернословия, глупости и баналности, които се изричат всекидневно. Нещата стават още по-лоши и опасни, когато тези дивотии се запишат. Когато глупостта си слага маската на изкуство и мъдрост. Като имаме предвид всичко това, как другояче да си обясним популярността на Албахари, сега вече световна, освен със следния цитат от Зохар: „Словото, изречено от сърце - пише в него, - намира път към сърцата на другите”. То има силата да пробие тежките пластове заблуда и лъжа, в които е потънал светът. Ако идва от сърцето, но не във физиологичен или лицидерски[4] смисъл, а като средоточие на дадено същество, сиреч като средище, място, където се оформят и прочистват чувствата, намеренията и изреченията. Значи може да се лъже, но може и да се говори истината. Албахари избира втората възможност. В своите разкази и романи той пише предимно за нещата, които познава най-добре: собствения си вътрешен свят. Тук няма големи теми, „централноевропейски” мъглявости, нито идолопоклонничество или разни идеологии.
„Аз - заявява той - съм само преводач, който пише.” Да се спрем малко на това изказване. „Преводач” не е особено сполучлива дума, макар Иван Илич да намира известно сходство между лодкаря, който пренася контрабандна стока от едната страна на безбрежната река до другата, и преводача, който прави същото с мислите и чувствата. Впрочем какво се случи с думата „тълмач[5]”, която може да се срещне все още само по окръжните съдилища. Защото тук не се отнася за превеждане, замяна на думите от един език на друг, а е важно тълкуването, дешифрирането, проникването и декодирането. Албахари няма предвид своя преводачески опус (иначе с много, много голямо значение), а говори като мистик: писането е тълкуване, дешифриране, декодиране на вътрешното съдържание на сърцето, откъдето излиза както онова, което прочиства, така и онова, което омърсява човека. Да се позанимая и аз за малко с превеждането: заявявайки се като „преводач, който пише”, Албахари на практика разкрива сърцевината на собствената си поетика и същината на всяко сериозно писане. Писането не е „творчество”, да създаваш и твориш е божия привилегия, писането е мъчителна работа по тълкуването на собственото място в световноисторическия хаос и разчистване на собствения вътрешен хаос. И може би на първо място второто. Защото заобикалящият ни хаос не е нищо друго освен проектиране на нашия вътрешен хаос[6] върху другите. Така че то не е инструмент, с който ковеш съдбата си (кариерата), а техника за разкриване на пътищата, които Провидението поставя пред всички и които почти всеки от нас се старае да избегне. Но не и Албахари. Ето един пример. Вече казахме, че в младостта си е искал да бъде равин. Не бива да се съмняваме, че намерението му е било сериозно. Съобщава за решението си на баща си. Той го подкрепя. Разговаря за това в Еврейската община с доктор Каделбург, който му предлага стипендия в Израел за обучение за равин. „За едно мигновение видях себе си като равин - пише - и още за няколко секунди наистина бях равин. После тази картина се изгуби и аз казах на доктор Каделбург, че съм се пошегувал.” Толкова съдържателност само в две изречения. Като всички млади хора Албахари трескаво търси своята идентичност; по това време еврейството му се струва здрава опора на идентичността, но „за едно мигновение”, както казва той, провижда, че не може да изгради еврейска идентичност, преди да е изградил личната си идентичност – в този случай на писател-евреин, до която – виждаме го в разказа Как не станах равин, - като всички истински писатели, достига постепенно, в дълъг процес на индивидуализация.
Преди или след това, все едно, всичко е минало отдавна, Албахари има намерение да отиде в Япония, в някакъв дзен-манастир. „Нямаше разлика, дали щях да отида в йешива[7] или в дзен-манастир; и в едното, и в другото се подразбираше бягство от света, а аз бях готов да избягам от него с всички сили, тъй като смятах, че светът е най-голямата пречка за откриване на собствената ти същност.” Отново се налага да превеждам, сиреч да дописвам. И йешива, и манастирите днес на практика са удобни места, в които наистина би могъл да заслужиш спасение, но в които не можеш да достигнеш до самото си дъно, до същината (за която, разбира се, няма да говорим), защото за такова начинание е нужно да останеш в света, очи в очи с илюзорната, но не по-малко ужасна безконечност на злото. Сиреч нужно е да се противопоставиш на злото, да го победиш, а не да избягаш от него.
[1] Неправилно превеждано като „Звездата на Давид”. Всъщност „Щитът на Давид”. – Б. а.
[2] Писателят Давид Албахари е роден и живее дълги години в Земун, някога отделно градче край Дунава, а днес квартал на Белград. – Б. пр.
[3] Зохар или Зоар (ивр.), в превод „Сияние” – сбор от коментари върху Тората в 22 тома, основополагащо четиво в кабалистичната литература. – Б. пр.
[4] Лицидерско сърце е традиционен хърватски сладкиш със специална украса и формата на сърце. – Б. пр.
[5] Стара заемка от тюрк. език: тълкувател, преводач. – Б. пр.
[6] „Достатъчно е да сменим гледната точка, да спрем да гледаме другите и да се вгледаме в себе си. Да спрем да се питаме какво става с другите и да се запитаме какво става с нас. Какво ли не ще открием в себе си, неща, каквито никога не биха и хрумнали на мравките и мечките. Понякога не е зле да си различен, но само ако ти послужи да покажеш, че си същият като другите” (Давид Албахари, Товар). – Б. а.
[7] Еврейска образователна институция, в която се изучават Тората и Талмудът. – Б. пр.