Преди броени месеци издателство 'Колибри' издаде за пръв път на български език романа 'Адам Бийд' на викторианската писателка Джордж Елиът. Преводът на внушителния том е дело на Весела Кацарова.Представяме романа с откъси от предговора, също на Весела Кацарова, илюстрирани с цитати от самото произведение.
Адам Бийд (1859) от викторианската писателка Джордж Елиът е сред най-забележителните пасторални романи в английската литература. Глава 17 от творбата, озаглавена „Където разказът прекъсва за кратко”, става известна като най-значимия манифест на реализма в световната литература. В него авторката си поставя задачата да дава достоверно описание на обикновени хора и делнични неща, без да ги разкрасява, както личи от следния текст:
Всички тези простосмъртни хорица около нас... трябва да се приемат такива, каквито са: не можеш нито да изправиш носовете им, ни да изостриш ума им или да промениш нрава им. И е особено важно тъкмо към тези хора, сред които минава животът ти, да проявяваш разбиране, съчувствие и обич. Именно тези донякъде грозновати, глуповати, объркани хора трябва да те трогват с добротата си, именно те трябва да предизвикват у тебе безгранично търпение и най-светли надежди. И дори и да можех, никога не бих искал да бъда някой изтънчен творец, дето... разкрасява света... защото от нищо друго не се страхувам толкова много, както от... украшателството... Да разкрасиш нещо, е много лесно, но да го опишеш правдиво – толкова трудно (Адам Бийд: гл. 17, с. 249).
В анализите на творчеството й често възниква въпросът доколко авторката е съпричастна към феминизма. Преобладаващото мнение сред критиците е, че Елиът не споделя идеите на силното феминистко движение в Англия през втората половина на ХІХ век. Социалните прояви на авторката обаче категорично опровергават подобни твърдения. Ако Елиът не афишира шумно подкрепата си, то е за да не навреди на движението с нетрадиционното си семейно положение – остро осъжданото й съжителство с женен мъж. И все пак най-красноречивото доказателство за трайния интерес на писателката към жените е самото й творчество. В него проблемите на жената във викторианското общество заемат централно място. Макар четири от седемте романа на авторката да имат мъжки имена за заглавия (Адам Бийд, Филикс Холт, Сайлъс Марнър и Даниел Деронда) и само един – женско (Ромола), повечето главни героини са жени. Според видни критици заглавията на книгите често служат за „камуфлаж”. Очевидно авторката не желае да изложи на показ пред патриархалното викторианско общество феминистките си нагласи. Именно поради стремежа да се придържа към литературните и нравствените норми на епохата Елиът прави отчетливо разграничение в творчеството си между два типа героини: нравствени и безнравствени, духовно извисени и лекомислени, повърхностни.
Въпреки че Хети Соръл в Адам Бийд е най-суетната, повърхностна, лекомислена героиня на Елиът, писателката не е последователна в осъждането на поведението й и макар и косвено, проявява дълбоко съчувствие към драмата й. Хети, ослепително красивата селска девойка, е прелъстена от местния аристократ и забременява от него. Макар да осъжда героинята за лекомислието и кокетството, дълбоко в себе си авторката силно й съчувства и я представя като простодушно девойче, станало жертва на сурови патриархални нрави. Когато Хети тича из гората, обезумяла от мъка, тя е представена като уплашено животинче, смъртно ранена сърничка. Особено завладяваща е сцената, когато Хети се колебае дали да се хвърли в дълбок вир. Животът и смъртта се борят в нея:
Най-после стигна до полята, за които мечтаеше, и пое по дълга тясна пътечка към една гора. Ех, да имаше вир в тази гора! Той би бил далече по-прикътан от някой насред полята... Сърцето й силно се разтуптя при мисълта, че там има вир.С усилие се придвижи напред през избуялата трева с пребледнели устни и цялата разтреперана. Сякаш това, към което се бе устремила, изникна изведнъж от само себе си, без вече да го търси.
Ето го черният вир под притъмнялото небе, а наоколо не се долавя ни звук, ни движение. Сложи кошницата на земята, сетне се отпусна на тревата разтреперана. Вирът бе дълбок от разтопения сняг. Докато стане плитък през лятото... никой не би разбрал, че това е нейното тяло. Да, ама какво да прави с кошницата... трябва и нея да скрие. Ще я хвърли във водата... първо ще я натъпче с камъни, а после ще я хвърли. Изправи се да се огледа за камъни и скоро донесе пет-шест, остави ги близо до кошницата и пак седна. Не е нужно да бърза... има цяла нощ пред себе си, през която да се удави. Седна и облегна лакът на кошницата. Почувства се уморена, гладна... и скоро главата й клюмна на коленете. Хети потъна в дълбок сън.
Когато се събуди, бе тъмна нощ и тя усети студ. Уплаши се от тъмнината... уплаши се от дългата нощ пред себе си. Ако можеше сега да се хвърли във водата! Не, не още. Започна да се движи напред-назад, за да се стопли, сякаш това ще й вдъхне решителност. О, колко бавно се точеше времето в този мрак... всички наслади в моминския й живот сега нахлуха в спомените й, а тя сякаш протягаше ръце към тях отвъд голяма зейнала пропаст...
Ужасът от студа, тъмнината и самотата... та наоколо няма жива душа... нарастваше с всяка изминала минута. Сякаш вече бе почти мъртва, като съзнаваше, че е мъртва, и същевременно неистово копнееше отново да е сред живите. О, не! Още е жива, още не е направила страховития скок. Обзеха я странно противоречиви чувства на отчаяние и безумна радост – отчаяние, че няма силата да приеме смъртта, но и опиянението, че още е жива, че още може да се радва на слънцето и светлината... Усети крайниците си от плът и кръв и това предизвика изблик на радост у нея – нави високо ръкави и зацелува ръцете си със страстна любов към живота...
Клетата скитаща се Хети със закръгленото детинско личице и плахите очи, от които надзърта вкаменена, лишена от обич, отчаяна душа! Клетата девойка с простодушното сърце и простодушните мисли... От сърцето ми капе кръв, като я гледам как се бъхти на отмалелите си нозе или пък седи в някоя каруца, втренчила празен поглед в пътя пред себе си, без изобщо да я е грижа къде отива, докато гладът отново се обади и тя закопнее да се появи селце наблизо.
Как ли ще свърши всичко това – безцелното й скитане с пресъхнала любов, само с привиден интерес към хората наоколо и все пак силно вкопчена в живота като ранена животинка?
Бог да пази всички вас и мене от подобна мъка!” (глава 37, сс. 518-524)
С фразата „от сърцето ми капе кръв, като я гледам” Джордж Елиът категорично изразява дълбоката си съпричастност към прегрешилата си героиня.