На
скоро издателство 'Панорама' издаде за пръв път на български език романа 'Добрият войник. Приказка за страстта' (1915) на Форд Мадокс Фокс. Романът е смятан за един от шедьоврите на английската модернистична литература. Преводът е на Йордан Костурков, а корицата е дело на Капка Кънева. Предлагаме уводната бележка на преводача и подбран от него откъс от романа.
Във вестник 'Култура' можете да прочетете рецензия за книгата от Ангел Игов.
„Добрият войник“ на Форд Мадокс Форд е едно от най-ярките явления на романистиката на модернизма в световната литература. Мнозина го смятат за първия, най-ранен роман на модернизма, експериментиращ с разказвача и неговата функция, с повествованието, разчетено на потока на съзнанието. Авторът, без да е етикиран като ортодоксален или радикален, каноничен модернист, е солидно име в английската и световната литература. Мнозина са го запомнили от „Безкраен празник на Хемингуей“, почитателите на Джоузеф Конрад знаят, че младият тогава Форд успешно сътрудничи на автора на „Господарят Джим“ и „Сърцето на мрака“ и положително влияе върху неговата стилистика. Като издател на „Инглиш Ревю“ той представя творби на Харди, на Уелс, на Хенри Джеймс, на първата авторка, която използва потока на съзнанието – Мей Синклер, на Голсуърти, Йейтс, Д. Х. Лорънс, Езра Паунд, Уиндъм Луис, а така също Шъруд Андерсън, Чехов, Херман Хесе, Олдъс Хаксли, Катрин Мансфийлд, Бърнард Шоу, Тургенев и активно общува с мнозина от тях. По време на престоя си в Париж през двадесетте години на двадесети век издава „Трансатлантик Ревю“ и е близък с Джойс, Хемингуей, Гъртруд Стайн, Джийн Рис, с която има любовен роман. Главният героя на романа Доуъл (Ду-уел, „този, който върши добрини“) разказва една банална любовна история с доста смърт в нея – естествена, самоубийство, с редица премеждия, и по-малко любов, като настойчиво внушава, че тази история е необикновена, защото са необикновени нейните герои. В подзаглавието „Приказка за страстта“ – страстта като чувствено желание, но и като изконното страдание, e маркирано, че в романа доминират чувствата: на Едуард Ашбърнъм, „добрият войник“, и на жените в неговия живот: Флорънс, като пародия на мадам Бовари, Леонора, Нанси, или „момичето“, Мейзи, госпожа Бейзил, La Doliciquita, любовницата на Великия княз… Доуъл до голяма степен напомня за Ник Карауей на Фитцджералд с хаотичната му пристрастност към маловажните детайли – наглед отразител, той е всъщност манипулатор на романовото действие. Жените – любовници на Едуард в романа са интересни не само като образи, но защото всяка внася своя микро и макро история и съдба. А галерията от образи с техните лични истории се допълва от хора като Джими и Родни, чичо Джон Хърлбърд и сестрите Хърлбърд, Мартин Лутър и историческите персонажи, свързани с „Протеста“, документални и исторически препратки, които очертават една концептуална рамка на интерпретация на католицизма и протестантството, разбираеми за Западна Европа и света, непонятни за американеца Доуъл и за нас. Ако трябва да обобщим, „Добрият войник“ е разказ за любовта, която я няма, за сексуалността, която е потискана и забранена, за живота, в който навлизаме, изчезващ като силует.
У нас са познати трилогията на Форд „Петата кралица“ и два сериала по тетралогията „Краят на парада“ – по-ранния с Джуди Денч, и по-новия с великолепното изпълнение на Бенедикт Къмбърбач. „Добрият войник“ също е филмиран с Джеръми Брет (който по-късно пресъздаде впечатляващо Шерлок Холмс).
Джейн Смайли смята „Добрият войник“ „за шедьовър, за един почти съвършен роман“, Джулиан Барнс твърди, че „трябва да се отнасяме към всяко изречение с грижа и подозрение“ в творбата. Сред най-възторжените ценители на автора и романа са Уилям Карлос Уилямс, Греъм Грийн, който го нарече „най-добрият френски роман, написан някога на английски език“, Антъни Бърджис.
Днес вече тази крупна творба на световната романистика е в ръцете на българския читател и това несъмнено е значителен принос в нашата култура.
И почти на шега: „Добрият войник“ само привидно се чете лесно. Някога Боян Пенев ходел на опера с партитурите, за да може да оцени наистина богатството на музиката. Неподготвения читател на Форд няма да разбере странната смяна на глаголни времена, на гледни точки – някога дори Тиъдър Драйзър не ги разбра и реши, че на автора му липсват умения да пише. Читателят също трябва да е наясно, че понякога са нужни умения и подготовка да се чете.
Това е най-тъжната история, която някога съм слушал. Познавахме се със семейство Ашбърнъм от пет сезона, прекарани в градчето Наухайм в изключително приятелска среда – или по-скоро в един приятелски кръг, толкова необвързан и непринуден, ала при все това стегнат, както една хубава ръкавица, в която е пъхната ръката ви. Ние със съпругата ми се познавахме с капитан Ашбърнъм и госпожа Ашбърнъм толкова добре, колкото е възможно да познаваш някого, но все пак – в известен смисъл, не знаехме абсолютно нищо за тях. Струва ми се, че такова състояние на нещата е възможно само сред англичаните, за които до ден-днешен, когато сядам, за да се опитам да разгадая това, което зная за тази тъжна история, не зная абсолютно нищо. Допреди шест месеца никога не бях ходил в Англия и определено никога не се бях опитвал да изследвам глъбините на английската душа. Бях познавал само плитчините.
Не искам да кажа, че не сме се познавали с много англичани. Понеже живеехме – по необходимост, в Европа и понеже разполагахме – по принуда, като американци охолно и с много свободно време, което беше все едно да се каже, че бяхме неамериканци, оказвахме се до голяма степен включени в обществото на англичаните. Работата е там, че нашият дом беше Париж. Някъде между Ница и Бордигера си намирахме всяка година подслон за през зимните месеци, докато Наухайм винаги ни приемаше от юли до септември. От горното описание ще си извадите заключение, че един от нас е страдал, както се казва, „от сърце“, а от признанието за смъртта на съпругата ми, че страдалката е била тя.
Капитан Ашбърнъм също боледуваше от сърце. Ала докато ежегодният му престой от месец – месец и нещо в Наухайм го настройваше в точно нужната степен, за да се чувства достатъчно добре през следващите дванадесет месеца, то двата – два и нещо месеца едва стигаха на клетата Флорънс да доживее от година до година. Причината за болното му сърце беше най-общо играта на поло или прекалените занимания със спорт в младостта му. Причината за съсипаното здраве на клетата Флорънс бе първото ни плаване до Европа, а незабавното ни оставане в плен на континента стана по разпореждане на докторите. Те бяха заявили, че дори краткотрайното плаване през Ламанша може да убие нещастното същество.
Когато всички се срещнахме за пръв път, капитан Ашбърнъм, който се беше прибрал у дома в отпуск по болест от Индия, където никога повече нямаше да се върне, беше на тридесет и три години, а госпожа Ашбърнъм – Леонора, бе на тридесет и една. Аз бях тридесет и шест годишен, а клетата Флорънс – на тридесет. Така че днес Флорънс щеше да е на тридесет и девет, а капитан Ашбърнъм – на четиридесет и две, докато аз съм на четиридесет и пет, а Леонора – на четиридесет. И вие ще забележите, че нашата дружба беше от времето, когато бяхме млади и на средна възраст, от времето на нашата младост, тъй като всички по характер бяхме доста кротки, а семейство Ашбърнъм по-специално бяха, както е прието да се казва в Англия, „доста приятни хора“.
Произходът им, както бихте могли да предположите, беше от онзи Ашбърнъм, който бе придружавал Чарлс I до ешафода, а както би могло и да се очаква от англичани от тази класа, никой дори не би забелязал това. Госпожа Ашбърнъм беше от рода Поуис, а Флорънс – от рода Хърлбърд от Стамфорд, щата Кънектикът, където, както ви е известно, хората са дори още по-старомодни, отколкото може да се очаква от обитателите на английския Кранфорд[1]. Аз самият съм от рода Дауъл от Филаделфия, щата Пенсилвания, където, както е удостоверено исторически, има повече стари английски фамилии, отколкото бихте намерили в които и да било шест английски графства, взети заедно. Всъщност аз нося у себе си – сякаш това беше единственото нещо, което невидимо ме задържаше на някое място на земното кълбо – нотариалните актове за собственост на моята ферма, която някога бе обхващала няколко преки между Чесънът Стрийт и Уолнът Стрийт. Тези нотариални актове бяха записани с вампум, дарение от индиански вожд на първия Дауъл, който напуска Фарнъм в графство Съри заедно с Уилям Пен. Роднините на Флорънс – както често се случва сред обитателите на Кънектикът – бяха дошли от Фордингбридж[2], където се намира имението на Ашбърнъм. Точно тук аз всъщност пиша настоящото.
Възможно е да запитате защо го пиша. И все пак моите основания са много. Понеже не е необичайно за едно човешко същество, което е присъствало на плячкосването на някой град или на изчезването на един народ, да изпита желание да запише онова, на което е станало свидетел, заради непознатите си наследници или заради безкрайно далечните си поколения, а също и, представете си само, просто за да заличи видението от ума си.
Някой беше казал, че смъртта на една мишка от рак представлявало цялото плячкосване на Рим от готите и аз ви се кълна, че разкъсването на нашия малък, здрав кръг представляваше друго такова немислимо събитие. Ако можем само да си представим, че се натъкнете на нас, така, както си седим заедно край една от малките масички пред сградата на клуба, да речем, в Хомбург, пиейки следобеден чай, докато гледаме играта на мини голф, бихте казали, че така, както стоят делата човешки, ние сме един невероятно сигурен замък. Бяхме, ако така ви е приятно, един от онези високи кораби с бели платна сред синьото море, едно от тези неща, които изглеждат най-славни и най-надеждни от всички най-надеждни неща, за които Господ е дал възможност на човешкия разум да ги измисли. Къде би могъл човек да намери по-сигурно убежище? Къде?
Постоянство? Твърдост? Не мога да повярвам, че вече ги няма. Не мога да повярвам, че този дълъг, спокоен живот, който просто пристъпваше в ритъма на менует, изчезна в разстояние на четири съкрушителни дни след девет години и шест седмици. Честна дума, наистина, нашата близост беше като менует просто защото при всеки възможен случай и във всякакви възможни обстоятелства ние знаехме накъде да се движим, къде да присядаме, коя маса да изберем единодушно – а можехме и да станем и да си тръгнем, и четиримата, без никой от нас да е подал сигнал и винаги под ритъма на музиката на курортния оркестър, винаги под умерените лъчи на слънцето, или пък, ако валеше, винаги намирахме дискретен подслон. Не, съвсем не, всичко това не може да го няма. Не можете да унищожите un menuet de la cour[3]. Можете да затворите папката с партитурите, да затръшнете капака на клавесина – в шкафа и по рафтовете плъховете могат да унищожат белите копринени декорации. Тълпата може да плячкоса Версай, дворецът Трианон може и да рухне, но със сигурност менуетът… самият менует е самото танцуване надалече, към най-отдалечените звезди, въпреки че нашият менует сред хесенските бани не може да престане да следва стъпките си. Няма ли такива небеса, където старинните красиви танци, старинната красива близост да продължават? Няма ли някаква Нирвана, просмукана от глухите вибрации на инструментите, които са пропаднали в прахта на божието дръвче, макар все още да са запазили своите крехки, боязливи и негаснещи души?
Не, ей Богу, това не е вярно! Не в менует пристъпвахме ние, а в затвор – един затвор, препълнен с пищящи истерици, вързани, за да не могат да надвият над тропота на колелата на нашия файтон, когато се придвижвахме по сенчестите алеи на гората Таунус Валд.
Ала въпреки всичко, кълна се в името на моя създател, че беше истина. Истина бяха слънчевите лъчи, истинската музика, истинският плисък на фонтаните с бликащата от устите на каменните делфини вода.
Защото, след като според мен бяхме четирима души със същите вкусове, със същите желания и действахме, или, по-скоро, не, не действахме, а седяхме тук или там в пълно съгласие, не е ли това истината? Ако в продължение на девет години съм притежавал една прекрасна ябълка, която се оказва гнила отвътре и установя, че това е така едва след девет години и шест месеца без четири дни, не е ли истина да твърдя, че в продължение на девет години съм притежавал една прекрасна ябълка? Така могат да стоят нещата и с Едуард Ашбърнъм, с Леонора, съпругата му, и с клетата ми мила Флорънс. А и като си помисли само човек, не е ли малко странно, че материалното гниене на поне две колони на нашия четириъгълен дом никога не ми се е струвало като източник на заплаха за неговата сигурност? Сега нещата не изглеждат по този начин, макар че двама от тези четирима всъщност вече са мъртви. Не знам…
Не знам нищо – съвсем нищо – за човешкото сърце. Знам само, че съм сам – ужасно сам. Няма вече такива каменни плочи на камините, които да могат да станат свидетели в моя полза на приятелско общуване. Няма вече такива зали за пушене, които да представляват нещо различно от това да бъдат пренаселени с неизброими подобия на познати лица сред виещите се струйки дим. И все пак, в името на Бога, какво ли бих могъл да знам, ако не познавах живота край камината и в пушалнята, след като целият мой живот бе преминал в тези места? Топлината на камината!... Да, също и Флорънс: вярвам, че в продължение на онези дванадесет години, през които животът й продължи след онази буря, която, както изглежда, невъзвратимо стана причина за слабото й сърце… не вярвам, че тя и за минутка е излизала от погледа ми, освен когато благополучно се намираше под завивките си в леглото, а аз се намирах на долния етаж, където разговарях с един или друг добър свой приятел в някой салон или пушалня, или пък за последен път на свой ред поръчвах напитки, палейки пура, преди да отида да си легна. Разбирате ли – аз не виня Флорънс. Но как би могла тя да знае това, което знаеше? Как беше успяла да го научи? Да го научи толкова подробно. Господи! Не беше възможно да се разполага с толкова време. Вероятно е ставало, докато аз правех бани и изпълнявах шведските си гимнастически упражнения, докато ходех на маникюр. Понеже водех такъв начин на живот – на една прилежна, преуморена милосърдна сестра, трябваше да се занимавам с нещо, за да поддържам формата си. И вероятно се е случило тогава! Но дори и тогава не бих разполагал с достатъчно време, за да проследя страшно дългите разговори, изпълнени с мъдрост, за които Леонора ме бе осведомявала след смъртта им. А възможно ли е човек да си представи, че по време на предписаните ни разходки из Наухайм и околностите тя е намирала време, за да провежда проточилите се преговори – а тя ги провеждаше – между Едуард Ашбърнъм и съпругата му? И не е ли невероятно, че през цялото това време Едуард и Леонора не си продумвали насаме и дума един на друг? Какво можеше да си помислите само за човешката природа?
[1] Фиктивното градче на ангийската писателка Елизабет Гаскъл. Бел. прев.
[2] Градче в Южна Англия. Бел. прев.
[3]Дворцов менует се нарича салонният танц, произхождащ от старинния френски народен танц. Бел. прев.
скоро издателство 'Панорама' издаде за пръв път на български език романа 'Добрият войник. Приказка за страстта' (1915) на Форд Мадокс Фокс. Романът е смятан за един от шедьоврите на английската модернистична литература. Преводът е на Йордан Костурков, а корицата е дело на Капка Кънева. Предлагаме уводната бележка на преводача и подбран от него откъс от романа.Във вестник 'Култура' можете да прочетете рецензия за книгата от Ангел Игов.
„Добрият войник“ на Форд Мадокс Форд е едно от най-ярките явления на романистиката на модернизма в световната литература. Мнозина го смятат за първия, най-ранен роман на модернизма, експериментиращ с разказвача и неговата функция, с повествованието, разчетено на потока на съзнанието. Авторът, без да е етикиран като ортодоксален или радикален, каноничен модернист, е солидно име в английската и световната литература. Мнозина са го запомнили от „Безкраен празник на Хемингуей“, почитателите на Джоузеф Конрад знаят, че младият тогава Форд успешно сътрудничи на автора на „Господарят Джим“ и „Сърцето на мрака“ и положително влияе върху неговата стилистика. Като издател на „Инглиш Ревю“ той представя творби на Харди, на Уелс, на Хенри Джеймс, на първата авторка, която използва потока на съзнанието – Мей Синклер, на Голсуърти, Йейтс, Д. Х. Лорънс, Езра Паунд, Уиндъм Луис, а така също Шъруд Андерсън, Чехов, Херман Хесе, Олдъс Хаксли, Катрин Мансфийлд, Бърнард Шоу, Тургенев и активно общува с мнозина от тях. По време на престоя си в Париж през двадесетте години на двадесети век издава „Трансатлантик Ревю“ и е близък с Джойс, Хемингуей, Гъртруд Стайн, Джийн Рис, с която има любовен роман. Главният героя на романа Доуъл (Ду-уел, „този, който върши добрини“) разказва една банална любовна история с доста смърт в нея – естествена, самоубийство, с редица премеждия, и по-малко любов, като настойчиво внушава, че тази история е необикновена, защото са необикновени нейните герои. В подзаглавието „Приказка за страстта“ – страстта като чувствено желание, но и като изконното страдание, e маркирано, че в романа доминират чувствата: на Едуард Ашбърнъм, „добрият войник“, и на жените в неговия живот: Флорънс, като пародия на мадам Бовари, Леонора, Нанси, или „момичето“, Мейзи, госпожа Бейзил, La Doliciquita, любовницата на Великия княз… Доуъл до голяма степен напомня за Ник Карауей на Фитцджералд с хаотичната му пристрастност към маловажните детайли – наглед отразител, той е всъщност манипулатор на романовото действие. Жените – любовници на Едуард в романа са интересни не само като образи, но защото всяка внася своя микро и макро история и съдба. А галерията от образи с техните лични истории се допълва от хора като Джими и Родни, чичо Джон Хърлбърд и сестрите Хърлбърд, Мартин Лутър и историческите персонажи, свързани с „Протеста“, документални и исторически препратки, които очертават една концептуална рамка на интерпретация на католицизма и протестантството, разбираеми за Западна Европа и света, непонятни за американеца Доуъл и за нас. Ако трябва да обобщим, „Добрият войник“ е разказ за любовта, която я няма, за сексуалността, която е потискана и забранена, за живота, в който навлизаме, изчезващ като силует.
У нас са познати трилогията на Форд „Петата кралица“ и два сериала по тетралогията „Краят на парада“ – по-ранния с Джуди Денч, и по-новия с великолепното изпълнение на Бенедикт Къмбърбач. „Добрият войник“ също е филмиран с Джеръми Брет (който по-късно пресъздаде впечатляващо Шерлок Холмс).
Джейн Смайли смята „Добрият войник“ „за шедьовър, за един почти съвършен роман“, Джулиан Барнс твърди, че „трябва да се отнасяме към всяко изречение с грижа и подозрение“ в творбата. Сред най-възторжените ценители на автора и романа са Уилям Карлос Уилямс, Греъм Грийн, който го нарече „най-добрият френски роман, написан някога на английски език“, Антъни Бърджис.
Днес вече тази крупна творба на световната романистика е в ръцете на българския читател и това несъмнено е значителен принос в нашата култура.
И почти на шега: „Добрият войник“ само привидно се чете лесно. Някога Боян Пенев ходел на опера с партитурите, за да може да оцени наистина богатството на музиката. Неподготвения читател на Форд няма да разбере странната смяна на глаголни времена, на гледни точки – някога дори Тиъдър Драйзър не ги разбра и реши, че на автора му липсват умения да пише. Читателят също трябва да е наясно, че понякога са нужни умения и подготовка да се чете.
„Добрият войник“
(откъс)
Това е най-тъжната история, която някога съм слушал. Познавахме се със семейство Ашбърнъм от пет сезона, прекарани в градчето Наухайм в изключително приятелска среда – или по-скоро в един приятелски кръг, толкова необвързан и непринуден, ала при все това стегнат, както една хубава ръкавица, в която е пъхната ръката ви. Ние със съпругата ми се познавахме с капитан Ашбърнъм и госпожа Ашбърнъм толкова добре, колкото е възможно да познаваш някого, но все пак – в известен смисъл, не знаехме абсолютно нищо за тях. Струва ми се, че такова състояние на нещата е възможно само сред англичаните, за които до ден-днешен, когато сядам, за да се опитам да разгадая това, което зная за тази тъжна история, не зная абсолютно нищо. Допреди шест месеца никога не бях ходил в Англия и определено никога не се бях опитвал да изследвам глъбините на английската душа. Бях познавал само плитчините.
Не искам да кажа, че не сме се познавали с много англичани. Понеже живеехме – по необходимост, в Европа и понеже разполагахме – по принуда, като американци охолно и с много свободно време, което беше все едно да се каже, че бяхме неамериканци, оказвахме се до голяма степен включени в обществото на англичаните. Работата е там, че нашият дом беше Париж. Някъде между Ница и Бордигера си намирахме всяка година подслон за през зимните месеци, докато Наухайм винаги ни приемаше от юли до септември. От горното описание ще си извадите заключение, че един от нас е страдал, както се казва, „от сърце“, а от признанието за смъртта на съпругата ми, че страдалката е била тя.
Капитан Ашбърнъм също боледуваше от сърце. Ала докато ежегодният му престой от месец – месец и нещо в Наухайм го настройваше в точно нужната степен, за да се чувства достатъчно добре през следващите дванадесет месеца, то двата – два и нещо месеца едва стигаха на клетата Флорънс да доживее от година до година. Причината за болното му сърце беше най-общо играта на поло или прекалените занимания със спорт в младостта му. Причината за съсипаното здраве на клетата Флорънс бе първото ни плаване до Европа, а незабавното ни оставане в плен на континента стана по разпореждане на докторите. Те бяха заявили, че дори краткотрайното плаване през Ламанша може да убие нещастното същество.
Когато всички се срещнахме за пръв път, капитан Ашбърнъм, който се беше прибрал у дома в отпуск по болест от Индия, където никога повече нямаше да се върне, беше на тридесет и три години, а госпожа Ашбърнъм – Леонора, бе на тридесет и една. Аз бях тридесет и шест годишен, а клетата Флорънс – на тридесет. Така че днес Флорънс щеше да е на тридесет и девет, а капитан Ашбърнъм – на четиридесет и две, докато аз съм на четиридесет и пет, а Леонора – на четиридесет. И вие ще забележите, че нашата дружба беше от времето, когато бяхме млади и на средна възраст, от времето на нашата младост, тъй като всички по характер бяхме доста кротки, а семейство Ашбърнъм по-специално бяха, както е прието да се казва в Англия, „доста приятни хора“.
Произходът им, както бихте могли да предположите, беше от онзи Ашбърнъм, който бе придружавал Чарлс I до ешафода, а както би могло и да се очаква от англичани от тази класа, никой дори не би забелязал това. Госпожа Ашбърнъм беше от рода Поуис, а Флорънс – от рода Хърлбърд от Стамфорд, щата Кънектикът, където, както ви е известно, хората са дори още по-старомодни, отколкото може да се очаква от обитателите на английския Кранфорд[1]. Аз самият съм от рода Дауъл от Филаделфия, щата Пенсилвания, където, както е удостоверено исторически, има повече стари английски фамилии, отколкото бихте намерили в които и да било шест английски графства, взети заедно. Всъщност аз нося у себе си – сякаш това беше единственото нещо, което невидимо ме задържаше на някое място на земното кълбо – нотариалните актове за собственост на моята ферма, която някога бе обхващала няколко преки между Чесънът Стрийт и Уолнът Стрийт. Тези нотариални актове бяха записани с вампум, дарение от индиански вожд на първия Дауъл, който напуска Фарнъм в графство Съри заедно с Уилям Пен. Роднините на Флорънс – както често се случва сред обитателите на Кънектикът – бяха дошли от Фордингбридж[2], където се намира имението на Ашбърнъм. Точно тук аз всъщност пиша настоящото.
Възможно е да запитате защо го пиша. И все пак моите основания са много. Понеже не е необичайно за едно човешко същество, което е присъствало на плячкосването на някой град или на изчезването на един народ, да изпита желание да запише онова, на което е станало свидетел, заради непознатите си наследници или заради безкрайно далечните си поколения, а също и, представете си само, просто за да заличи видението от ума си.
Някой беше казал, че смъртта на една мишка от рак представлявало цялото плячкосване на Рим от готите и аз ви се кълна, че разкъсването на нашия малък, здрав кръг представляваше друго такова немислимо събитие. Ако можем само да си представим, че се натъкнете на нас, така, както си седим заедно край една от малките масички пред сградата на клуба, да речем, в Хомбург, пиейки следобеден чай, докато гледаме играта на мини голф, бихте казали, че така, както стоят делата човешки, ние сме един невероятно сигурен замък. Бяхме, ако така ви е приятно, един от онези високи кораби с бели платна сред синьото море, едно от тези неща, които изглеждат най-славни и най-надеждни от всички най-надеждни неща, за които Господ е дал възможност на човешкия разум да ги измисли. Къде би могъл човек да намери по-сигурно убежище? Къде?
Постоянство? Твърдост? Не мога да повярвам, че вече ги няма. Не мога да повярвам, че този дълъг, спокоен живот, който просто пристъпваше в ритъма на менует, изчезна в разстояние на четири съкрушителни дни след девет години и шест седмици. Честна дума, наистина, нашата близост беше като менует просто защото при всеки възможен случай и във всякакви възможни обстоятелства ние знаехме накъде да се движим, къде да присядаме, коя маса да изберем единодушно – а можехме и да станем и да си тръгнем, и четиримата, без никой от нас да е подал сигнал и винаги под ритъма на музиката на курортния оркестър, винаги под умерените лъчи на слънцето, или пък, ако валеше, винаги намирахме дискретен подслон. Не, съвсем не, всичко това не може да го няма. Не можете да унищожите un menuet de la cour[3]. Можете да затворите папката с партитурите, да затръшнете капака на клавесина – в шкафа и по рафтовете плъховете могат да унищожат белите копринени декорации. Тълпата може да плячкоса Версай, дворецът Трианон може и да рухне, но със сигурност менуетът… самият менует е самото танцуване надалече, към най-отдалечените звезди, въпреки че нашият менует сред хесенските бани не може да престане да следва стъпките си. Няма ли такива небеса, където старинните красиви танци, старинната красива близост да продължават? Няма ли някаква Нирвана, просмукана от глухите вибрации на инструментите, които са пропаднали в прахта на божието дръвче, макар все още да са запазили своите крехки, боязливи и негаснещи души?
Не, ей Богу, това не е вярно! Не в менует пристъпвахме ние, а в затвор – един затвор, препълнен с пищящи истерици, вързани, за да не могат да надвият над тропота на колелата на нашия файтон, когато се придвижвахме по сенчестите алеи на гората Таунус Валд.
Ала въпреки всичко, кълна се в името на моя създател, че беше истина. Истина бяха слънчевите лъчи, истинската музика, истинският плисък на фонтаните с бликащата от устите на каменните делфини вода.
Защото, след като според мен бяхме четирима души със същите вкусове, със същите желания и действахме, или, по-скоро, не, не действахме, а седяхме тук или там в пълно съгласие, не е ли това истината? Ако в продължение на девет години съм притежавал една прекрасна ябълка, която се оказва гнила отвътре и установя, че това е така едва след девет години и шест месеца без четири дни, не е ли истина да твърдя, че в продължение на девет години съм притежавал една прекрасна ябълка? Така могат да стоят нещата и с Едуард Ашбърнъм, с Леонора, съпругата му, и с клетата ми мила Флорънс. А и като си помисли само човек, не е ли малко странно, че материалното гниене на поне две колони на нашия четириъгълен дом никога не ми се е струвало като източник на заплаха за неговата сигурност? Сега нещата не изглеждат по този начин, макар че двама от тези четирима всъщност вече са мъртви. Не знам…
Не знам нищо – съвсем нищо – за човешкото сърце. Знам само, че съм сам – ужасно сам. Няма вече такива каменни плочи на камините, които да могат да станат свидетели в моя полза на приятелско общуване. Няма вече такива зали за пушене, които да представляват нещо различно от това да бъдат пренаселени с неизброими подобия на познати лица сред виещите се струйки дим. И все пак, в името на Бога, какво ли бих могъл да знам, ако не познавах живота край камината и в пушалнята, след като целият мой живот бе преминал в тези места? Топлината на камината!... Да, също и Флорънс: вярвам, че в продължение на онези дванадесет години, през които животът й продължи след онази буря, която, както изглежда, невъзвратимо стана причина за слабото й сърце… не вярвам, че тя и за минутка е излизала от погледа ми, освен когато благополучно се намираше под завивките си в леглото, а аз се намирах на долния етаж, където разговарях с един или друг добър свой приятел в някой салон или пушалня, или пък за последен път на свой ред поръчвах напитки, палейки пура, преди да отида да си легна. Разбирате ли – аз не виня Флорънс. Но как би могла тя да знае това, което знаеше? Как беше успяла да го научи? Да го научи толкова подробно. Господи! Не беше възможно да се разполага с толкова време. Вероятно е ставало, докато аз правех бани и изпълнявах шведските си гимнастически упражнения, докато ходех на маникюр. Понеже водех такъв начин на живот – на една прилежна, преуморена милосърдна сестра, трябваше да се занимавам с нещо, за да поддържам формата си. И вероятно се е случило тогава! Но дори и тогава не бих разполагал с достатъчно време, за да проследя страшно дългите разговори, изпълнени с мъдрост, за които Леонора ме бе осведомявала след смъртта им. А възможно ли е човек да си представи, че по време на предписаните ни разходки из Наухайм и околностите тя е намирала време, за да провежда проточилите се преговори – а тя ги провеждаше – между Едуард Ашбърнъм и съпругата му? И не е ли невероятно, че през цялото това време Едуард и Леонора не си продумвали насаме и дума един на друг? Какво можеше да си помислите само за човешката природа?
[1] Фиктивното градче на ангийската писателка Елизабет Гаскъл. Бел. прев.
[2] Градче в Южна Англия. Бел. прев.
[3]Дворцов менует се нарича салонният танц, произхождащ от старинния френски народен танц. Бел. прев.