Едно от дългоочакваните събития в българския литературен живот е сборникът 'Литературни есета' на Вирджиния Улф в превод на Иглика Василева, който наскоро беше издаден от 'Колибри '. Предлагаме есето 'Лесли Стивън', посветено на бащата на писателката, подбрано и предоставено от преводачката.Българският читател не се среща за пръв път с есета на Вирджиния Улф. Настоящият сборник е предшестван от „Смъртта на еднодневката“, който излиза през 1983 г. в превод на Жени Божилова. И двамата сборника обаче съвсем не изчерпват есеистичното творчество на авторката. Тук подборката е съсредоточена върху литературните есета, като едно от съображенията е те да не повтарят заглавия от първия сборник. Включени са нейните две най-важни и най-цитирани есета върху модернизма, а именно „Господин Бенет и госпожа Браун“, както и „Образът в литературата“. Другите са писани главно за пресата и представляват критика на Вирджиния Улф върху новоизлезли книги, преиздания или биографии, както и феминистични есета. Има и неща, които не попадат в нито една от тези категории. Това томче ще изненада любителите на романите на Вирджиния Улф с директния си език, а онези, за които романите й са представлявали трудност, ще бъдат приятно изненадани. Тук Вирджиния Улф пише не като писател или литературен критик, а като читател.
Лесли Стивън
Когато децата му растяха край него, славните дни в живота на моя баща бяха вече отдавна приключили. Неговите подвизи по реки и планини бяха извършени още преди да се родят. Реликви от тях стояха пръснати навсякъде из къщата – сребърната купа върху лавицата над камината в кабинета му, ръждясалият пикел, опрян на етажерката с книги в ъгъла. До края на дните си не спираше да говори за големи алпинисти и изследователи с особена смесица от възхищение и завист. Но собствените му дейни години бяха отминали и баща ми трябваше да се задоволи с излети в швейцарските долини или с екскурзии сред голите корнуолски възвишения.
Че тези излети и екскурзии са означавали повече за него, отколкото за други хора, стана ясно чак след като неколцина от неговите приятели ни споделиха своите версии за тях. След закуска излизаше сам или в компанията най-много на още един човек. Малко преди обяд се връщаше. Ако разходката му е била приятна, тогава разстилаше голямата си карта и с червено мастило си начертаваше нов маршрут напряко през пустошта. По всичко личеше, че е в състояние по цял ден да обикаля голите бърда, без да отрони повече от една-две думи с приятеля си. По това време той беше вече написал „История на английската мисъл през XVIII век”, за която мнозина твърдят, че е неговият шедьовър; освен това „Етиката като наука” – книга, която го е интересувала повече от всички останали, както и „Европа на алпинистите”, в която се намира „Залез над Монблан” – по негово мнение най-хубавото нещо, което някога е писал.
Съвсем методично сядаше да пише всеки ден, но често само за кратко. В Лондон работеше в голямата стая с три дълги прозореца на горния етаж на къщата. Правеше го почти излегнат в ниския люлеещ се стол, в който се поклащаше напред-назад, докато пишеше и пушеше късата си пръстена лула, а книгите лежаха, пръснати в кръг около него. Тупването на изпусната върху пода книга можеше да се чуе в стаята на долния етаж. Много често, докато се изкачваше по стълбите към кабинета си с тежки отмерени стъпки, запяваше не точно песен, тъй като беше крайно немузикален, но някакъв странен ритмичен речитатив, понеже главата му гъмжеше от всякакви стихове от „блудкави глупости”, както сам ги наричаше, до най-възвишените слова на Милтън и Уърдзуърт и сякаш самото ходене или изкачване по планините го вдъхновяваше да рецитира първото хрумнало му нещо или пък онова, което беше в унисон с настроението му[1].
Но това, от което най-много се възхищаваха неговите деца, още преди да ги помъкне по планински излети и преди да прочетат книгите му, беше сръчността на ръцете му. Вземаше лист хартия и ножица, завърташе ги насам-натам и хоп... появяваше се слон, елен или маймуна съответно с хобот, рога и опашка, изящно и съвършено точно изрязани. Или пък вземаше молив и едно след друго започваше да рисува най-различни животни – изкуство, което практикуваше инстинктивно, също както четеше, затова свободните листове на форзаца в неговите книги бяха пълни с бухали и магарета, сякаш да илюстрират онези „О, магаре такова!” или „Надут тъпанар”, които често изписваше с нервен почерк в полето на страниците им. Такива кратки коментари, в които може да се открие зародишът на далеч по-умерените негови есета, напомнят за някои от типичните черти на разговорите му. Той умееше да бъде много мълчалив, за това свидетелстват и приятелите му. Но неговите забележки, подхвърлени най-неочаквано с тих глас между две всмуквания на лулата, винаги са били впечатляващи и ефектни. Понякога само с една-единствена дума – една дума, но винаги придружена с жест на ръката – той отмахваше булото на всякакви преувеличения, провокирали собственото му трезвомислие. „Само в Лондон има 40 000 000 неомъжени жени!” – информира го веднъж лейди Ричи[2]*. „О, Ани, Ани!”- смъмри я баща ми с възмутен, но добронамерен тон. При следващото си посещение обаче лейди Ричи, сякаш обичаше да бъде смъмряна, увеличи бройката още повече.
Историите, които разказваше, за да забавлява децата си, бяха за приключения в Алпите – но нещастни случаи стават само, поясняваше той, когато си толкова глупав, че не спазваш напътствията на водачите; или за онези дълги разходки, например една от които в горещ ден от Кеймбридж до Лондон, „бях пил, казвам го със съжаление, повече, отколкото можех да нося”, ни бяха представяни накратко, но оставяха у нас неизличимо впечатление. Нещата, които не казваше, винаги се подразбираха. Така че, макар рядко да разправяше анекдоти, а и факти не помнеше, когато описваше даден човек – той познаваше много хора, както известни, така и напълно неизвестни, – само с една-две думи той успяваше да ни представи точно това, което мисли за него. А това, което мислеше, често биваше пълната противоположност на онова, което другите мислеха за него. Имаше навика да преобръща наопаки установени репутации и като проявяваше пълно незачитане на ценности и условности, често поставяше хората в неловко положение, дори може би ги нагрубяваше, но в същото време нямаше друг човек, който да се отнася с повече уважение към чувства, които смяташе за истински. Когато ненадейно отвори широко светлосините си очи, изплува от гъстата мъгла на собствената си отнесеност и обяви мнението си на глас, то не можеше да мине незабелязано. И това му беше станало нещо като навик, особено след като поради глухотата си не отчиташе, че мнението му може да бъде чуто - навик, който създаваше доста неудобства и неловки положения.
„Няма човек, който да се отегчава по-лесно от мен” - беше написал, без да спестява истината, както обикновено; а когато, което неизбежно се случваше в голямо семейство, имаше опасност някой гостенин да остане не просто за чая, а и за вечеря, отначало баща ми изразяваше своята неприязън, като ту навиваше, ту развиваше кичур от косата си. След което обаче избухваше, казвайки полу на себе си, полу на силите свише, но така, че всички да го чуят: „О, тоя човек няма ли да си тръгне? Защо не се маха?” Такъв обаче е чарът на простодушието – а и не беше ли твърдял именно той, и то съвсем чистосърдечно, че „досадниците са солта на земята”? – че въпросните досадници рядко си тръгваха, но и когато го правеха, след това му прощаваха и отново ни гостуваха.
Май твърде много е говорено за неговото мълчание; твърде често се е наблягало на неговата сдържаност. Той обичаше ясната мисъл, мразеше сантименталности и излияния, но това изобщо не означаваше, че е бил студен и неемоционален човек, че непрекъснато е критикувал и осъждал живота. Точно обратното, именно способността му да таи дълбоки чувства и да ги изразява безапелационно понякога го превръщаше в толкова опасен събеседник. Например веднъж една дама взе да се оплаква от влажното време, което провалило пътуването й из Корнуол. Но в очите на баща ми, въпреки че той никога не е наричал себе си демократ, дъждът означаваше, че житото ще се слегне, че някой клетник ще бъде разорен, и енергичният начин, по който изразяваше своето съчувствие – не към дамата – я караше да се почувства смутена и объркана. Към фермери и рибари той изпитваше същото уважение както към алпинистите и природоизпитателите. Почти не говореше за патриотизъм, но по време на Южноафриканската война[3] - въпреки че ненавиждаше всички войни - лежеше буден по цели нощи и все му се причуваха оръдейните залпове на бойното поле. Освен това нито логиката, нито здравият разум бяха в състояние да го убедят, че едно дете може да закъснее за вечеря, без непременно да е пострадало при нещастен случай или да е било направо убито. И никакви сметки и пресмятания, при това с пари в банката, които, както сам повтаряше, трябва винаги да са предостатъчно, не бяха в състояние да го убедят, че ако подпише един чек, цялото семейство няма да стигне „до просешка тояга”, както се изразяваше. Картините, които ни рисуваше от живота на грохнали старци и от съда за обявяване на фалити, или за разорени хора на перото, които е трябвало да издържат семействата си в схлупени къщурки в Уимбълдън (самият той притежаваше малка къща в Уимбълдън), може би ще убедят онези, които се оплакват от прекалено пестеливите му изказвания, че хиперболата, реши ли да я използва, не му беше никак чужда.
Все пак безразсъдните му настроения бяха нещо повърхностно, което си личеше по бързината, с която изчезваха. Чековата книжка биваше затворена, Уимбълдън и приютите за бедни – забравени. Тогава някаква забавна мисъл го осеняваше и го караше да се разсмее. Взимаше шапката и бастуна си, извикваше на кучето и на дъщеря си, след което поемаше към Кензингтън Гардънс, където се е разхождал като малко момче и заедно с брат си Фицджеймс са правили изящни реверанси пред младата кралица Виктория, тя им отвръщала с лек поклон и така, докато стигнат до Серпентината[4] до Хайд Парк Корнър, където веднъж поздравили самия херцог[5], и после обратно вкъщи. По онова време изобщо не е бил „страшен”; много обикновен, много доверчив, а мълчанието му, въпреки че можело да продължи без прекъсване от Раунд Понд до Марбъл Арч, било изпълнено със съдържание, сякаш си мислел полугласно за поезия и философия и за хората, които познавал.
Той беше най-скромният и пестелив на думи човек. Непрекъснато пушеше лула, но никога пури. Износваше дрехите си, докато съвсем овехтеят; изповядваше старомодни и доста пуритански възгледи – за него луксът беше порок, а мързелът – грях. Днес отношенията между деца и родители се радват на свобода, която би била немислима в неговите представи. Той очакваше да се спазват определени, задължителни, почти церемониални норми на поведение в семейството. Но ако свобода означава правото да изразяваш мислите си без задръжки или да преследваш призванието си, тогава никой не е уважавал, никой не е държал на свободата повече от него. Синовете му, с изключение на армията и военноморския флот, можеха да си изберат каквато пожелаят професия; дъщерите му, въпреки че той не споделяше идеята за висше образование на жените, разполагаха със същата свобода. Ако в някакъв момент се случеше да смъмри строго дъщеря си, че пуши цигара – според него пушенето на цигари от другия пол не беше хубав навик, – тя още в следващия можеше да го попита дали й разрешава да стане художничка и той веднага я уверяваше, че стига да гледа сериозно на това занимание, той ще я подкрепи с каквото може. Нямаше слабост към живописта, но удържа на думата си[6]. А свобода от този род струва повече от хиляди цигари.
Същото се отнасяше и до може би по-трудния въпрос с литературата. Дори днес сигурно съществуват родители, които ще умуват дълго дали е удачно да разрешат свободен достъп на едно момиче на петнайсет години до огромна и съвсем нецензурирана библиотека. Но баща ми разрешаваше. Да, с известни уточнения, подхвърлени много рязко и смутено. Той казваше: „Чети каквото искаш” и всичките му книги, някои „нецензурни и безсъдържателни”, както ги наричаше той, но разбира се, и много други и най-разнообразни можеше да се четат, без да искам разрешение. Да четеш това, което искаш, защото го харесваш и никога да не се преструваш, че се възхищаваш от нещо, което не ти допада – това беше единственият му урок в изкуството на четенето. Да се изразяваш с възможно най-малко думи, колкото е възможно по-ясно, да казваш точно това, което мислиш – това беше единственият му урок в изкуството на писането. Всичко останало човек трябваше сам да научи. Но едно дете в своята невинност едва ли е разбирало, че това е съветът на много ерудиран човек с голям опит, въпреки че той за нищо на света не би натрапвал собствените си схващания, нито би парадирал с познанията си. Защото, както личният му шивач отбелязал веднъж, зървайки го да минава покрай витрината на магазина на Бонд Стрийт: „Ето един истински джентълмен, който носи хубави дрехи, без да се кичи с тях.”
През последните години, когато се затвори в себе си и съвсем оглуша, понякога се наричаше пълен неудачник като писател; твърдеше, че бил „човек, дето може всичко, ама в нищо не го бива”. Дали се беше провалил, или успял като писател, едно е сигурно – беше оставил дълбок отпечатък върху умовете на своите приятели. Още в ранните му години Мередит гледа на него като на „Феб Аполон, превърнат в мършав монах”; по-късно Томас Харди, загледан в „слабата и мрачна фигура” на връх Шрекхорн, ще каже, че си мисли за
този,
който катери зъберите стръмни и сам живота си рискува,
подмамен от сенките неуловими на своето въображение или може
би
защото в тях подобие на себе си съзира –
в таз мрачна меланхолия с ореол от страстни озарения и най-
сурова непреклонност.
Но похвалните думи, които би оценил най-много, тъй като, макар и агностик, той вярваше силно в смисъла на човешкото общуване, бяха тези, с които Мередит му отдаде почит след неговата смърт: „Доколкото знам, това е единственият човек, който заслужаваше да се ожени за майка ви.” А Лоуел[7], когато го нарича „Л. С., най-обичният от всички мъже”, описва най-точно онова качество, което го прави, след всички тези години, незабравим.
[1] Независимо от описанието на Вирджиния Улф, тук може би е уместно да споменем, че сър Лесли Стивън (1832-1904) е един от големите интелектуалци на своето време, както и известен планинар. Първият му брак е с дъщерята на Уилям М. Текери, а след нейната смърт се жени за Джулия Дъкуърт, от която има четири деца, между тях и В. Улф. В литературата е описан от Джордж Мередит (Върнън Уитфорд в романа „Егоист”), но черти от неговия характер са най-добре уловени в образа на г-н Рамзи в „Към фара” на В. Улф. – Б.пр.
[2] Лейди Ан („Ани”) Изабела Текери Ричи (1837-1919), е балдъза на Лесли Стивън, тоест по-голямата дъщеря на Уилям М. Текери. Подобно на баща си тя също се изявява като романист. – Б.пр.
[3] Става дума за втората англо-бурска война (1899-1902). – Б.пр.
[4] Името на изкуствено езеро в Хайд Парк; по-долу изброените наименования са: Хайд Парк Корнър – площад в югоизточната част на Хайд Парк, където често се провеждат политически митинги и демонстрации; Раунд Понд (Кръглото езеро) се намира в Кензингтън Гардънс, парк, който се слива с Хайд Парк, а Марбъл Арч (Мраморната арка) пак се намира в пределите на Хайд Парк – в североизточната му част. – Б.пр.
[5] Става дума за Артър Уелзли, първи херцог на Уелингтън (1769-1852). – Б.пр.
[6] Сестрата на Вирджиния Улф Ванеса Стивън завършва Художественото училище в Южен Кензингтън през 1896 г. и вече като Ванеса Бел (съпруга на Клайв Бел) става известна художничка. – Б.пр.
[7] Джеймс Ръсъл Лоуел (1819-91) – поет, критик и американски посланик в Лондон от 1880 до 1885 г. – Б.пр.