Уля Нова (Мария У
лянова) е ново име за българския читател, но е харесвана и популярна в Русия. Романът „Катерушки” на издателство СОНМ, който имаме възможност да прочетем в превод на Здравка Петрова, е втори за авторката и е номиниран в руската ежегодна класация за национален бестселър след излизането си през 2011 г.
Предложеният тук откъс е подбран от преводачката.
Не щеш ли, от размислите ни спасява едно вятърче, пропито с миризма на пощенски кутии, то нахлува през пролуката под вратата и тихичко подсвирва „Напред”. Вече ни понася из дворовете, към площада с киното и паметника. А ние летим, хванати за ръце. По пътя дядо подплашва с бастуна си помиярите, които се зъбят насреща ни. И много точно шибва към храстите разни огризки и празни цигарени кутии. Той винаги е нащрек. Спира се. С пъшкане се навежда и вдига от асфалта болтчета, гайки, пирони, късчета гума, летвички и пръчици. Първо издухва прахта от находката, надява очилата на носа си, оглежда я, мислено й намира приложение, съобщава, че „това е нещо много полезно”, и решително я прибира в джоба на шлифера си. Дядо е много доволен, приятно му е за пореден път да се убеди. Че градът е огромен сандък с инструменти, извор на необходими за ремонт строителни материали. Тук, из малките улички, може да се намери точно онази тънка летвичка от шперплат, без която няма как да поправи закачалката в антрето. Зарадван и доволен, дядо потегля отново със съзнанието, че е направил нещо полезно за семейството си. Нетърпеливи, в очакване на нови находки, ние летим по уличката покрай шосето, вятърът развява полите на шлиферите ни. Донася ни до универсалния магазин.
Аз влетявам първа в миришещата на пластмаса и гумени ботуши задуха. Дядо куцука подире ми, заразен от моя възторг, със слънчеви отблясъци от сабя в очите. Пъшка, усмихва се и силно тропа с бастуна си по охлузения линолеум. И той е сигурен, че тук непременно ще намерим нещо. Лицата си. Или нещо подсказващо с какво да се захванем. И ние отново политаме в атака. В универсалния магазин има високи сиви зали, смътни под мъждивата светлина, процеждаща се през прашния тюл и листата на цветята. Аз замирам пред щанда с играчките. Разпадам се на озъбени клоуни, облещени мечоци, бледи пластмасови гаражи, кривокраки колички, щамповани на бърза ръка от несръчни добри хора, които се бранят от невидими птици. Разпилявам се на сиви кутийки пластилин, на опаковки бледи флумастери, на книжки за оцветяване с браздулици боя и размазани букви. Вече ме няма и няма да ме има, ако не ме изградят наново от ей онзи мечок, от дебелата кукла с кривите крака и от пластмасовия гараж. Тресе ме. Вече почти реввам, отхапвам една кожичка от палеца си и чувствам как в устата ми се разлива топла солена кръв. И дядо веднага се предава, безсилен е да викне „Стой”, нали сме кавалерия, полетяла в атака. Разнежен, той се навежда, за да ми е по-удобно да му прошепна на ухото какво искам. „Деде. Искам ей онова, ъъъ, и гаража”. И той, виновно усмихнат, докладва всичко това на продавачката. „Аха, куклата, не, онази вляво” – избъбря той. И тихо пояснява: така ми наредиха. Старае се да изглежда спокоен и уравновесен, сякаш не ни е подбрал вятърът и не сме безволни, безцветни парцалчета, довети тук от вихрушката. Стои пред щанда и се старае да не мисли, че всички в градчето познават баба, него и мен. Продавачките, регулировчиците, бабите пред входовете, съсухрените чичковци с кафеникава кожа, които пушат по потници на балконите си, старчетата, предаващи бутилки от кефир в приемателния пункт – всички те заинтересовано ни сподирят с погледи. И дори Галя Песента, тази пияница и вещица, дето се скита из дворовете с увехналата си пола и пуловера си на дупки, винаги смутено поздравява дядо. Наглеждат ни стотици очи – от прозорците, от кабините на камионите, през клоните на храсталаците, иззад вратите на входовете. Когато крачим покрай блока и дядо на висок глас разказва за крадеца, който крадял шинели в неговия ескадрон – това не е просто разходка, а малко събитие за целия ден, нарушаващо покоя и тишината на двора. Бабите застават мирно до прозорците, открехнали с ръка пердетата, и с интерес слушат. Вече имат тема за разговори на опашката за олио: Кузмич е жив и здрав, пак си е вкъщи, изписали са го, ей на, тъкмо вчера беше тръгнал нанякъде с внучката.
В градчето няма много хора, за които човек може да поприказва, особено на дълга и бавна опашка за захар... Ето защо всяко наше появяване – на улицата или в магазина – е едно малко представление. Продавачката се извръща към стелажа, започва бавно да пренася и равнодушно да реди на щанда: ей онова, както и гаража. Вехтият кафяв портфейл за монети се измушва от джоба на шлифера и решително раззинва старата си паст. Оттам с леко суетене, неуверено и несръчно дядо изважда грижливо сгънатата на четири банкнота от двайсет и пет рубли – остатъка от пенсията, заделен до края на месеца. Освен нея в пастта на портфейла има стара квитанция от тънка хартия, вехт лотариен билет, кабърче, пирон и няколко петачета. Дядо поставя лилавата хартийка на чинийката за монети и банкноти, прикована с болт за щанда. А после отново я взема, непохватно я оглажда и пак я поставя там. Решително, натъртено. На палеца му има от черно по-черно петно от удар с чук. Той може би тайно все пак се надява, че някой ще се намеси и ще го накара да се вразуми. Ала освен нас на третия етаж на универсалния магазин няма никого. Продавачката бавно и равнодушно трака топките на голямото изподраскано сметало. Насам-натам. Троп-троп. Съсредоточено, за да не сбърка. И ето, дядо вече бавничко смита с огромната си широка длан от щанда загънатите в сива хартия покупки и ги изсипва в мрежата. А двете омачкани жълтеничави рубли и няколкото копейки скрива в портфейла. И ние, леко зашеметени, но зарадвани, се потътряме към къщи с леки прозевки, зяпайки наоколо.
лянова) е ново име за българския читател, но е харесвана и популярна в Русия. Романът „Катерушки” на издателство СОНМ, който имаме възможност да прочетем в превод на Здравка Петрова, е втори за авторката и е номиниран в руската ежегодна класация за национален бестселър след излизането си през 2011 г. Предложеният тук откъс е подбран от преводачката.
Не щеш ли, от размислите ни спасява едно вятърче, пропито с миризма на пощенски кутии, то нахлува през пролуката под вратата и тихичко подсвирва „Напред”. Вече ни понася из дворовете, към площада с киното и паметника. А ние летим, хванати за ръце. По пътя дядо подплашва с бастуна си помиярите, които се зъбят насреща ни. И много точно шибва към храстите разни огризки и празни цигарени кутии. Той винаги е нащрек. Спира се. С пъшкане се навежда и вдига от асфалта болтчета, гайки, пирони, късчета гума, летвички и пръчици. Първо издухва прахта от находката, надява очилата на носа си, оглежда я, мислено й намира приложение, съобщава, че „това е нещо много полезно”, и решително я прибира в джоба на шлифера си. Дядо е много доволен, приятно му е за пореден път да се убеди. Че градът е огромен сандък с инструменти, извор на необходими за ремонт строителни материали. Тук, из малките улички, може да се намери точно онази тънка летвичка от шперплат, без която няма как да поправи закачалката в антрето. Зарадван и доволен, дядо потегля отново със съзнанието, че е направил нещо полезно за семейството си. Нетърпеливи, в очакване на нови находки, ние летим по уличката покрай шосето, вятърът развява полите на шлиферите ни. Донася ни до универсалния магазин.
Аз влетявам първа в миришещата на пластмаса и гумени ботуши задуха. Дядо куцука подире ми, заразен от моя възторг, със слънчеви отблясъци от сабя в очите. Пъшка, усмихва се и силно тропа с бастуна си по охлузения линолеум. И той е сигурен, че тук непременно ще намерим нещо. Лицата си. Или нещо подсказващо с какво да се захванем. И ние отново политаме в атака. В универсалния магазин има високи сиви зали, смътни под мъждивата светлина, процеждаща се през прашния тюл и листата на цветята. Аз замирам пред щанда с играчките. Разпадам се на озъбени клоуни, облещени мечоци, бледи пластмасови гаражи, кривокраки колички, щамповани на бърза ръка от несръчни добри хора, които се бранят от невидими птици. Разпилявам се на сиви кутийки пластилин, на опаковки бледи флумастери, на книжки за оцветяване с браздулици боя и размазани букви. Вече ме няма и няма да ме има, ако не ме изградят наново от ей онзи мечок, от дебелата кукла с кривите крака и от пластмасовия гараж. Тресе ме. Вече почти реввам, отхапвам една кожичка от палеца си и чувствам как в устата ми се разлива топла солена кръв. И дядо веднага се предава, безсилен е да викне „Стой”, нали сме кавалерия, полетяла в атака. Разнежен, той се навежда, за да ми е по-удобно да му прошепна на ухото какво искам. „Деде. Искам ей онова, ъъъ, и гаража”. И той, виновно усмихнат, докладва всичко това на продавачката. „Аха, куклата, не, онази вляво” – избъбря той. И тихо пояснява: така ми наредиха. Старае се да изглежда спокоен и уравновесен, сякаш не ни е подбрал вятърът и не сме безволни, безцветни парцалчета, довети тук от вихрушката. Стои пред щанда и се старае да не мисли, че всички в градчето познават баба, него и мен. Продавачките, регулировчиците, бабите пред входовете, съсухрените чичковци с кафеникава кожа, които пушат по потници на балконите си, старчетата, предаващи бутилки от кефир в приемателния пункт – всички те заинтересовано ни сподирят с погледи. И дори Галя Песента, тази пияница и вещица, дето се скита из дворовете с увехналата си пола и пуловера си на дупки, винаги смутено поздравява дядо. Наглеждат ни стотици очи – от прозорците, от кабините на камионите, през клоните на храсталаците, иззад вратите на входовете. Когато крачим покрай блока и дядо на висок глас разказва за крадеца, който крадял шинели в неговия ескадрон – това не е просто разходка, а малко събитие за целия ден, нарушаващо покоя и тишината на двора. Бабите застават мирно до прозорците, открехнали с ръка пердетата, и с интерес слушат. Вече имат тема за разговори на опашката за олио: Кузмич е жив и здрав, пак си е вкъщи, изписали са го, ей на, тъкмо вчера беше тръгнал нанякъде с внучката.
В градчето няма много хора, за които човек може да поприказва, особено на дълга и бавна опашка за захар... Ето защо всяко наше появяване – на улицата или в магазина – е едно малко представление. Продавачката се извръща към стелажа, започва бавно да пренася и равнодушно да реди на щанда: ей онова, както и гаража. Вехтият кафяв портфейл за монети се измушва от джоба на шлифера и решително раззинва старата си паст. Оттам с леко суетене, неуверено и несръчно дядо изважда грижливо сгънатата на четири банкнота от двайсет и пет рубли – остатъка от пенсията, заделен до края на месеца. Освен нея в пастта на портфейла има стара квитанция от тънка хартия, вехт лотариен билет, кабърче, пирон и няколко петачета. Дядо поставя лилавата хартийка на чинийката за монети и банкноти, прикована с болт за щанда. А после отново я взема, непохватно я оглажда и пак я поставя там. Решително, натъртено. На палеца му има от черно по-черно петно от удар с чук. Той може би тайно все пак се надява, че някой ще се намеси и ще го накара да се вразуми. Ала освен нас на третия етаж на универсалния магазин няма никого. Продавачката бавно и равнодушно трака топките на голямото изподраскано сметало. Насам-натам. Троп-троп. Съсредоточено, за да не сбърка. И ето, дядо вече бавничко смита с огромната си широка длан от щанда загънатите в сива хартия покупки и ги изсипва в мрежата. А двете омачкани жълтеничави рубли и няколкото копейки скрива в портфейла. И ние, леко зашеметени, но зарадвани, се потътряме към къщи с леки прозевки, зяпайки наоколо.