В началото на 2014 г. издателство „Захарий Стоянов” публикува сборника „Поезия и проза” с текстове на емблематичния английски романтик Самюъл Тейлър Колридж (1772-1834). Съставител и преводач е Александър Шурбанов. Наред с други произведения сборникът включва поемите „Песен за Стария моряк” и „Кублай хан”, както и „Беседи на маса”.
Предлагаме откъси от книгата, подбрани от преводача.
И добрите, и лошите хора са по-малко добри или лоши, отколкото изглеждат.
Падение от един или друг вид – нещо като сътворение на не-абсолюта – е основният постулат на нравствената история на човека. Без тази хипотеза човекът е неразбираем – с нея всяко явление става обяснимо. Самото тайнство е прекалено дълбоко за човешкия ум.
Съвършенството на неразумните животни е онова, което е най-добро за тях; съвършенството на човека е което е абсолютно най-доброто.
Мотивите предполагат слабост и наличие на зло и изкушение. Ангелската природа би действала само по импулс. Една надлежна среда между мотив и импулс е единственият разумен обект на нашата нравствена философия.
„Характер у жените рядко има“ – казва Поуп и го е мислил като сатира. Шекспир, който познава и мъжа, и жената много по-добре, разбира, че съвършенството на жената всъщност е да бъде безхарактерна. Всеки ще си пожелае за жена една Дездемона или Офелия – същества, които макар и не винаги да те разбират, винаги те чувстват и споделят чувството ти.
Главата на една жена обикновено е до над ушите в сърцето й. Мъжът сякаш е замислен като по-висше от двете създания; но в действителност мисля, че жените са общо взето по-добри твари от мъжете. Те, като цяло, имат по-слаби апетити и по-слаби интелекти, но много по-силни привързаности. Мъж с лошо сърце понякога е бил спасяван от силна глава; но една покварена жена е завинаги изгубена.
Най-добрият начин да се вразуми един интелигентен младеж, който е станал скептичен и нестабилен, е да се накара да почувства нещо по какъвто и да е начин. Любовта, ако е искрена и отвъдна, в девет от десетте случая ще го сподоби с усещане и увереност за нещо истинско и действително; а това усещане само по себе си ще го накара да мисли за сериозна цел, вместо да си въобразява, че мисли.
Приятелството се гради от симпатия; а в любовта има някаква антипатия, или съпротивителна страст. Всеки се стреми да бъде другия и двамата заедно правят едно цяло.
Хората могат да си говорят каквото щат за постепенното усъвършенстване на Изкуствата. Това не важи за същността им. И Изкуствата, и Музите изскачат в младостта на народите като Минерва от челото на Юпитер, във всеоръжие; сръчността, разбира се, може да бъде подобрена чрез практиката.
Геният може да съжителства с необузданост, бездействие, лекомислие, дори с престъпление; но не за дълго, повярвайте ми, със себичност и с угаждане на предразположение към завист. Завистта е „най-лош и най-справедлив бог”, както веднъж я видях описана някъде на една страница у Стобей – тя смалява и изсушава поклонниците си.
Живописта е междинното нещо между мисъл и вещ.
Поезията е, разбира се, нещо повече от здрав смисъл, но трябва да е здрав смисъл във всички случаи – точно както един дворец е повече от къща, но трябва да бъде поне къща.
Държавата като идея е обратното на Църквата. Държавата се занимава с класи, а не с индивиди; и преценява класите не по вътрешно достойнство, а по външни белези като собственост, потекло и пр. Но Църквата прави обратното на това – пренебрегва всички външни белези и гледа на хората като на индивидуални личности, без да се съобразява с градацията на степени, а с онази, която би трябвало да се присъжда от по-голямата или по-малка мъдрост, ученост и святост. Така че Църквата – като идея – е единствената чиста демокрация. Църквата, видяна по този начин, и Държавата, изключваща Църквата, съставят заедно идеята за Държава в най-широкия й смисъл.
Една демокрация, съгласно предписанието на чистия разум, всъщност би била църква. В нея би имало средоточия, но не и висшестоящ.
Да се превърне такъв прекрасен, такъв божествен предмет като езика в носител или пълнеж на политически компромати е признак на нисък и непоетичен ум.
Историята на цял свят ни показва, че безнравствените средства винаги ще възпрепятстват добрите цели.
Аз например не наричам пръстта под нозете си моя страна. Но езикът, религията, законите, управлението, кръвта – еднаквостта в тези неща прави хората една страна.
В политиката онова, което се начева в страх, обикновено свършва в безумие.
Трите големи цели, които един държавник би трябвало да си постави при управлението на нацията са: 1. Сигурност за собствениците; 2. Леснина за придобиващите; и 3. Надежда за всички.
За да стане обущар, сега един чирак има да учи повече от когато и да било; но един невеж фанфарон с достатъчна липса на честност може твърде успешно да борави с перото в редакцията на някой вестник с несравнимо по-малко труд и подготовка, отколкото са били необходими преди.
Колко неподражаемо грациозни са децата навсякъде, преди да се научат да танцуват!
Предлагаме откъси от книгата, подбрани от преводача.
И добрите, и лошите хора са по-малко добри или лоши, отколкото изглеждат.
Падение от един или друг вид – нещо като сътворение на не-абсолюта – е основният постулат на нравствената история на човека. Без тази хипотеза човекът е неразбираем – с нея всяко явление става обяснимо. Самото тайнство е прекалено дълбоко за човешкия ум.
Съвършенството на неразумните животни е онова, което е най-добро за тях; съвършенството на човека е което е абсолютно най-доброто.
Мотивите предполагат слабост и наличие на зло и изкушение. Ангелската природа би действала само по импулс. Една надлежна среда между мотив и импулс е единственият разумен обект на нашата нравствена философия.
„Характер у жените рядко има“ – казва Поуп и го е мислил като сатира. Шекспир, който познава и мъжа, и жената много по-добре, разбира, че съвършенството на жената всъщност е да бъде безхарактерна. Всеки ще си пожелае за жена една Дездемона или Офелия – същества, които макар и не винаги да те разбират, винаги те чувстват и споделят чувството ти.
Главата на една жена обикновено е до над ушите в сърцето й. Мъжът сякаш е замислен като по-висше от двете създания; но в действителност мисля, че жените са общо взето по-добри твари от мъжете. Те, като цяло, имат по-слаби апетити и по-слаби интелекти, но много по-силни привързаности. Мъж с лошо сърце понякога е бил спасяван от силна глава; но една покварена жена е завинаги изгубена.
Най-добрият начин да се вразуми един интелигентен младеж, който е станал скептичен и нестабилен, е да се накара да почувства нещо по какъвто и да е начин. Любовта, ако е искрена и отвъдна, в девет от десетте случая ще го сподоби с усещане и увереност за нещо истинско и действително; а това усещане само по себе си ще го накара да мисли за сериозна цел, вместо да си въобразява, че мисли.
Приятелството се гради от симпатия; а в любовта има някаква антипатия, или съпротивителна страст. Всеки се стреми да бъде другия и двамата заедно правят едно цяло.
Хората могат да си говорят каквото щат за постепенното усъвършенстване на Изкуствата. Това не важи за същността им. И Изкуствата, и Музите изскачат в младостта на народите като Минерва от челото на Юпитер, във всеоръжие; сръчността, разбира се, може да бъде подобрена чрез практиката.
Геният може да съжителства с необузданост, бездействие, лекомислие, дори с престъпление; но не за дълго, повярвайте ми, със себичност и с угаждане на предразположение към завист. Завистта е „най-лош и най-справедлив бог”, както веднъж я видях описана някъде на една страница у Стобей – тя смалява и изсушава поклонниците си.
Живописта е междинното нещо между мисъл и вещ.
Поезията е, разбира се, нещо повече от здрав смисъл, но трябва да е здрав смисъл във всички случаи – точно както един дворец е повече от къща, но трябва да бъде поне къща.
Държавата като идея е обратното на Църквата. Държавата се занимава с класи, а не с индивиди; и преценява класите не по вътрешно достойнство, а по външни белези като собственост, потекло и пр. Но Църквата прави обратното на това – пренебрегва всички външни белези и гледа на хората като на индивидуални личности, без да се съобразява с градацията на степени, а с онази, която би трябвало да се присъжда от по-голямата или по-малка мъдрост, ученост и святост. Така че Църквата – като идея – е единствената чиста демокрация. Църквата, видяна по този начин, и Държавата, изключваща Църквата, съставят заедно идеята за Държава в най-широкия й смисъл.
Една демокрация, съгласно предписанието на чистия разум, всъщност би била църква. В нея би имало средоточия, но не и висшестоящ.
Да се превърне такъв прекрасен, такъв божествен предмет като езика в носител или пълнеж на политически компромати е признак на нисък и непоетичен ум.
Историята на цял свят ни показва, че безнравствените средства винаги ще възпрепятстват добрите цели.
Аз например не наричам пръстта под нозете си моя страна. Но езикът, религията, законите, управлението, кръвта – еднаквостта в тези неща прави хората една страна.
В политиката онова, което се начева в страх, обикновено свършва в безумие.
Трите големи цели, които един държавник би трябвало да си постави при управлението на нацията са: 1. Сигурност за собствениците; 2. Леснина за придобиващите; и 3. Надежда за всички.
За да стане обущар, сега един чирак има да учи повече от когато и да било; но един невеж фанфарон с достатъчна липса на честност може твърде успешно да борави с перото в редакцията на някой вестник с несравнимо по-малко труд и подготовка, отколкото са били необходими преди.
Колко неподражаемо грациозни са децата навсякъде, преди да се научат да танцуват!