Откъс от "Пасторска дъщеря" на Джордж Оруел в превод на Аглика Маркова

Представяме 'Пасторска дъщеря', повест от Джордж Оруел в превод на нашата колега Аглика Маркова. Книгата е скорошно издание на 'Фама'. Преводачката представя повестта по следния начин: 'Книгата е от Джордж Оруел, да, но не от онзи автор, когото познаваме от двете му знакови книги: „1984“ и „Фермата на животните“. Писана е през трийсетте години на ХХ в. (излязла е от печат през 1935 г.) от младия Оруел, по онова време – възторжен утопичен социалист. Поставил си задача да направи безжалостен разрез на всички слоеве на британското общество от онова време, той започва от Черквата и завършва с личния живот на главната героиня. Омерзението и отчаянието му стават ясни единствено, когато човек е затворил и последната страница – иначе преживяванията и терзанията на героите предизвикват у читателя неудържим смях с парадоксалността на житейските ситуации.'
Следва откъс от 'Пасторска дъщеря'.
 

Преди две години, когато мистър Уорбъртън за първи път се появи в Найп хил (по онова време той се представяше за вдовец с две деца; малко по-късно обаче една нощ „икономката“ му роди внезапно трето дете), Дороти се запозна с него на чай и след това го посети. Мистър Уорбъртън я посрещна великолепно, води занимателен разговор за книги, след което седна до нея на кушетката и започна да я опипва и да я целува яростно, целенасочено, дори жестоко. Всъщност, нападна я. Дороти загуби и ума и дума от ужас, макар че запази достатъчно присъствие на духа, за да му се опъне. Изскубна се от ръцете му и се сгуши в другия край на кушетката бяла, разтреперана и почти разплакана. От своя страна мистър Уорбъртън остана невъзмутим и изглеждаше дори, че се забавлява.
-О, как можахте, как можахте – хълцаше тя.
-Ама май не можах – обясни мистър Уорбъртън.
-О, как може да сте такова животно!
-Как може ли? Лесно ми се удава, пиленцето ми. Като станете на моя възраст, ще разберете.
/…/ Понякога хората се удивляваха как жена като Дороти може да общува, дори рядко, с мъж като мистър Уорбъртън; но той я омагьосваше с богохулството си и злъчността, които неизменно надделяват над богобоязливостта. Факт е – човек трябва само да се огледа, за да се увери в това – че богобоязливите и неморалните естествено се привличат. Най-сполучливите литературни описания на бордеи без изключение са ни предоставени от богобоязливи вярващи или богобоязливи невярващи. И, разбира се, Дороти, родена през двадесети век, се насилваше да изслушва богохулствата на мистър Уорбъртън възможно най-невъзмутимо; опасно е да ласкаеш злите, като се покажеш шокиран от думите им. Освен това тя искрено се привърза към него. Той я дразнеше и нервираше, но същевременно я обграждаше, може би дори не напълно съзнателно, със съчувствие и разбиране, които тя не можеше да получи от другиго. При все пороците си, беше привлекателен и несръчната елегантност на разговора му: оскаруайлдовско остроумие, седемкратно разводнено - нещо, което тя, недостатъчно опитна, не беше в състояние да прозре – я очароваше и стряскаше едновременно.
/…/
Тъкмо, когато се отдалечи от тезгяха в полумрака на магазинчето на Соулпайп с два и половина ярда платно, Дороти осъзна, че в ухото й звучи тих скръбен глас. Беше мисис Семприл. Мисис Семприл беше стройна четиридесетгодишна жена, чиито мършаво, жълтеникаво, ъгловато лице, лъскава тъмна коса и израз на постоянна меланхолия навеждаха на мисъл за портрет на Ван Дайк. Тя сякаш притежаваше силата да се материализира като арабски джин във всяко място, в което беше нежелана. Никоя простъпка, все едно колко незначителна, не убягваше от бдителното й око.
- Дороти, драга моя – започна мисис Семприл тихичко със скръбен любящ глас на човек, който съобщава тежка новина колкото е възможно по-внимателно. – Много ми е необходимо да поговоря с вас. Имам да ви казвам нещо просто ужасно – нещо, което наистина ще ви разтърси.
-Кажете – примири се Дороти, напълно наясно какво ще последва: мисис Семприл имаше една единствена тема на разговор.
/…/
Излязоха от магазина и закрачиха по улицата, Дороти – с велосипеда до себе си, мисис Семприл – ситнейки до нея деликатно като птичка, приближавайки устни до ухото на Дороти според това колко доверителен ставаше разговорът. Деликатните червени устни се приближиха, скръбният глас се снижи до ужасен шепот. От устата на мисис Семприл бликна гноен поток от клевети по адрес на Моли Фриман и шестима младежи, работници в захарната рафинерия. Няколко секунди по-късно версията й стана толкова възмутителна, че Дороти, която беше порозовяла, сепнато изтегли ухото си изпод шепнещите устни на мисис Семприл; задържа велосипеда си.
-Извинявайте, но ужасно бързам. Друг път.
-Става дума за този отвратителен мистър Уорбъртън – избърза мисис Семприл, за да попречи на Дороти да избяга, без да я доизслуша. – Току що се е върнал от Лондон и знаете ли – най-специално искам да го кажа на вас – знаете ли, че той всъщност...
Но тук Дороти осъзна, че трябва да се измъкне незабавно, все едно на каква цена. Не можеше да си представи нищо по-неприятно от това да обсъжда мистър Уорбъртън с мисис Семприл. Възседна велосипеда си и само с краткото „Извинявайте, но наистина не мога да се бавя“ бързо завъртя педалите.
-Трябва да ви кажа... пак се е заплел с една жена! – Викна след нея мисис Семприл, като дори забрави да шушне в ревността си да съобщи тая сочна новина.