В началото на 2014 г. издателство „Колибри” предостави на българските читатели възможност да се запознаят със “Стратегията Б. Берлускони, разтълкуван за бъдните поколения” на Бепе Севернини в превод на Дария Карапеткова. Главният герой на тази книга е световноизвестен. С него се занимават както сериозните новинарски емисии, така и клюкарските рубрики. Защо обаче Б. е това, което е, и как е успял да заслужи вниманието на журналисти, избиратели и анализатори? Не е сигурно дари тази книга е единствено опит за обяснение на политическото и медийно дълголетие на Силвио Берлускони, или в нея прозират чертите на една очарователна и своеобразна нация, която не спира да поднася изненади. Бепе Севернини демонстрира блестяща журналистическа форма и в типичния си стил предлага умен текст в остроумна обвивка. Това е втората му книга на български език след много успешната „В главата на италианците”.Предлагаме откъс от книгата, подбран от преводачката.
5. Факторът Хувър
Той че умее да продава, умее, но нека си го признаем: наоколо имаше и много желаещи да купуват.
Б. нямаше да може да пласира политическата си стока, ако не беше случил на нация, склонна на покупки. Защо? Някои от причините вече разгледахме, други ще разгледаме тепърва: емпатия, нови зависимости, стари навици, липса на алтернативи. В началото на 90-те години италианците бяха „уморени от протакане и жадни за ефективност”, написа Барбара Спинели. Жалко, че точно като в кварталния ресторант в крайна сметка са си поръчали „обичайното”.
Едно е безспорно: продавача си го бива. Добър е като дистрибуторите на прахосмукачки „Хувър” през 20-те години, когато почнали да обикалят Америка. В Кентън, Охайо, шейсетгодишният страдащ от астма и алергичен към прах Джеймс М. Спенглър изобретил suction sweeper (засмукваща четка), като използвал перки на вентилатор, мотор на шевна машина, дървена кутия, калъфка от възглавница и дръжка на метла. При липсата на пари, които да инвестира, през 1908 г. преотстъпил патента на мъжа на своя братовчедка, Уилям „Бос” Хувър, който почнал да я продава от врата на врата, като предлагал безплатен десетдневен изпитателен срок.
« There's Nothing Like A Hoover®
When You're Dealing With Dirt!»
„Няма равни на „Хувър”, когато се борите с мръсотията!”
През 50-те години, за да си плаща образованието, Б. също продавал в квартала преносими електрически четки (освен че извършвал фотографски услуги на сватби и погребения). И той разбра какви са нашите алергии и много години след това въведе своята версия за „от врата до врата”, която тогава вече се беше изместила по телевизията. Изпитателният срок обаче не е безплатен и тече вече седемнадесет години.
Б. си знае работата: умее да разкрасява опаковката, без да променя продукта. Класическата продуктова линия включва:
Новото лице
Б. е представен през 1994 г. като чужд на партийната система, като гостуващ в политиката предприемач. Избирателите на „Форца Италия” – висок процент домакини (21,8%), нисък процент висшисти (3,8%) – не са знаели за честите контакти с Бетино Кракси и християндемократите; нито пък за 3500-те милиарда дълг, надвиснал над „Фининвест” и накарал Джулиано Урбани – вдъхновителя на влизането му в политиката по време на една среща в Аркоре на 29 юни 1993 г. - да заяви: „В началото долових у Берлускони коктейл от чувства, сред които личната боязън преобладаваше с 80%”. Дори онези избиратели да го бяха разбрали, нямаше да му отдадат значение. Милански предприемач, прочут заради шарените си телевизионни канали (Силвио Берлускони), и торински политик, известен заради сивите си мустаци (Акиле Окето) - резултатът е вързан в кърпа.
Днес добре излъсканото старо изглежда по-ново от новото. Б. продължава да се представя като аутсайдер и постига убедителност. На 11 септември 2010 г. в телефонно обаждане от Москва в Губио, където се провеждаше партиен семинар, той поясни, че Италия няма да има „калпави правителства”, една правителствена криза „би била престъпление” и „старата политиканска политика” няма да вземе превес. Това, че е оглавявал правителството осем години и опозицията още толкова, не променяше нещата: противниците бяха старата политиканска политика, той - вълнуващата новост.
Практикът
От клипа, излъчен на 26 януари 1994 г. за обявяване на влизането му в политиката (озаглавен като папските енциклики с встъпителните си думи: Италия е страната, която обичам) до Договора с италианците, представен по телевизията на 8 май 2001 г. пет дни преди изборите, които ще отбележат завръщането му, и до съобщението за „правителство на действието, което се хваща на работа и разрешава стари и нови проблеми” от сцената на площад Сан Джовани в Рим на 20 март 2010 г. - в решаващите моменти методът е един и същ. Замазвай, опростявай, раздувай. Клиентът е с усещането, че разбира, поради което се въодушевява и купува.
Договорът от 2001 г., по примера на Contract with America на републиканеца Нют Гингрич (1994 г.), обещаваше:
- намаляване на данъчната тежест
- квартални полицаи и ограничаване на престъпността
- увеличаване на минималната пенсия
- строеж на нови пътища
- двоен спад на безработицата
Ако не успеел да осъществи поне четири от петте точки, Б. поемаше ангажимента да не се кандидатира на следващите избори. Както знаем, данъчната тежест не намаля, безработицата не спадна двойно, а строежите доведоха до повече скандали, отколкото пътища. Но клиентът забравя, ако продавача си го бива.
Репутацията му на човек на конкретното действие се е разнесла и в чужбина. В мемоарната си книга „Едно пътуване” бившият британски премиер Тони Блеър, делови и светски човек, разказва така за избирането на Лондон за домакин на Олимпийските игри през 2012 г.: „И най-накрая има още един човек, без когото нямаше да можем да спечелим: Силвио Берлускони. Бях отишъл на гости във вилата му в Сардиния, за да поискам подкрепа за кандидатурата. Попита ме доколко ми е важно да получим Олимпиадата. Отговорих му: „Важно е”. „Много ли?” „Много”. „Ти си ми приятел” - каза Берлускони - Нищо не ти обещавам, но ще видя какво мога да направя.” Това поведение е типично за Силвио и именно за това му се възхищавам. Почти всички политици обещават, но после нищо не свършват. Той не беше обещал, но беше действал”.
Музика за ушите на Б.
А инструменталисти за изпълнението й пред публика не му липсват.
Успелият мъж
Отборът на „Милан” е метафора за света на Б. Притежанието, което повече от всяко друго съчетава страст и визия, сметка и интерес.
След победите от 90-те години, които съпроводиха и улесниха политическия му успех, и две европейски титли през 2003 и 2007 г., Б. сякаш беше разлюбил отбора. „Милан” е идеален такъв, какъвто е, твърдеше той и оставяше славата и победите за съперниците от „Интер”, които за четири първенства от 2007 до 2010 г. натрупаха 79 точки разлика и успяха да постигнат историческа тройна титла (национални шампиони, купа на Италия и Шампионска лига). Изведнъж през лятото, в разстояние на 48 часа, Б. купи Ибрахимович и Робиньо, двама отлични и скъпи играчи.
Какво се беше случило? Според спортния коментатор на в. „Джорнале” Франко Ордине това е било реакция „на интригите, на предателствата, на разочарованията, понесени в политиката от президента на клуба Силвио Берлускони”. Според социолога Луиджи Креспи, едно време любимец на Б., „едно смесено лоби от привърженици на „Милан” сред мениджъри, политици, журналисти, личности от шоубизнеса и културните среди” поръчало проучване с изненадващи резултати: „Премиерът рискувал да загуби 20-25% от миланистите, гласуващи за „Народ на свободата”. На езика на изборите ставало въпрос за загуба от поне половин милион гласове, което значи 2%”.
Провалът е едновременно риск и шамар. След тежкото поражение и много лошото представяне срещу тъкмо изкачилия се в първа дивизия Чезена, вместо да коментира безличния дебют на гореспоменатия Ибрахимович (чийто хонорар надвишава този на целия противников отбор), Б. каза:
- Проблемът е, че „Милан” често попада на леви съдии.
Заменете „Милан” с „партия” и „съдии” с „магистрати” - похватът не е нов.
Конфликт на интереси? Вече не: интересите на премиера – национални, международни, лични, семейни, социални, сантиментални, сексуални, професионални, спортни, телевизионни, рекламни, финансови, индустриални, търговски и политически – вече не са в конфликт. Виртуозно омесени като водата в реката, всички са устремени в една посока. Общественото мнение? То следва течението. А опозицията? Всеки път приливът я отнася.