Представяме едно от скорошните издания на 'Колибри': книгата 'Пътувам себе си' на Юлия Кръстева. Спомени. Разговори със Самюел Док. Преводът е дело на нашия колега Красимир Кавалджиев.Юлия Кръстева (р. 1941 г.) завършва френска филология в Софийския университет и през 1965-а заминава с френска стипендия за Париж, където работи в тясно сътрудничество с видни мислители като Ролан Барт, Емил Бенвенист, Люсиен Голдман, Жак Лакан, Жак Дерида и много други. Участва в авангардното списание „Тел кел“, основано от съпруга й – видния френски писател Филип Солерс. Още в първата си книга „Семиотике. Изследвания за семанализ“ (1969) тя установява един парадокс: художественият текст се вписва в езика, но същевременно се позиционира и срещу него, преобразява го. В докторската си дисертация на тема „Революцията в поетическия език“ (1974) тя настоява за прилагане на психоаналитичната теория към езика и литературата. Оттогава досега творчеството й наброява множество изследвания в областта на психоанализата, структурната лингвистика, семиологията, философския феминизъм и литературознанието, както и няколко романа, част от които са преведени на български.
Самюел Док (р. 1985 г.) е френски клиничен психолог и писател. Първият му роман „Апокалипсисът на Йонатан“ е добре приет от читателите и критиката. Есето му „Новият сблъсък на поколенията“ (2015) намира широк отзвук сред публиката, както и последното му изследване, „Новата неудовлетвореност от културата“ (2017) по аналогия с известното съчинение на Фройд. Любимите му теми на изследване са: отчуждението, чуждостта на човека спрямо окръжаващия го свят, раздвоението... От 2012 година е колумнист в „Хъфингтън поуст“.
„Пътувам себе си“ е сбъдването на един амбициозен проект: да се направи книга за известната френска от интелектуалка от български произход Юлия Кръстева под формата на интервю. Тази своеобразна литературна анкета, отнела няколко месеца на своите протагонисти, проследява до най-малките подробности житейския път на Юлия Кръстева – от ранното детство в родния Сливен през 40-те години на XX век и юношеството в София до кипежа на интелектуалния Париж от 60-те години, преподавателската й дейност в университета Париж-VII, безбройните й участия като гостуващ професор в редица университети на американския континент – и така до наши дни. „Пътувам себе си“ за пръв път дава възможност на читателя не само да проследи изпълнената с паметни събития, зашеметяваща кариера на една от най-известните българки, белязала развитието на науките за човека в световен мащаб, носител на редица отличия, сред които Холберговата награда (хуманитаристичен еквивалент на Нобеловата), но и да надникне в интимния й свят, да се запознае с майката, съпругата, човека Юлия Кръстева.
Следва откъс, подбран и предоставен ни от преводача.
Предговор
Юлия Кръстева – едно „другаде“ тук, в нашия свят
Никога няма да забравя нашата среща. Лице с високи скули, проницателен поглед, широка усмивка. Елегантна, себеовладяна, без да е напрегната – харесва ми силата, която струи от нейното присъствие. Приема ме в дома си – мен, магнетофона ми, въпросите ми. Пием китайски чай в този тих и светъл апартамент. Тя си спомня, аз я подтиквам. Книгата се пише от двама. Тя ме впечатлява и това я забавлява, аз връщам теоретичката към нейните преживявания, емоции, тя играе играта, или пък не, продължаваме нататък. Хуморът ѝ ми допада, смеем се и това споделяне стопява едва забележимата меланхолия на автобиографичното упражнение.
Обсипаната с титли и почести интелектуалка съживява спомени, преосмисля своето „пътуване“ заедно с мен. Строга? Съвсем не. Съсредоточена, по-скоро взискателна. И стеснителна. Силно присъстваща. Наблюдава ме, психоаналитичката анализира психолога и обратно, разбираме се, между нас се създава връзка, самата същина на нашето преживяване. Обръща с пръсти чашата чай, докато доверява тайните си, размишлява, усмихва се. Магията действа. Точен език, бляскав интелект, вглъбено заслушване в афектите – аз съпровождам Юлия Кръстева в процеса на нейното разкриване. Изградила е своеобразието си в това „другаде“.
Слушам историята ѝ. Разплитам мрежата на съществуването и се връщам назад по нишката. Детството в комунистическа България, учението, изгнанието, срещите по пътя, любимите хора, бракът със Солерс като едно от изящните изкуства, синът Давид и пак работа, винаги работа, множеството пътувания, Китай, книгите, фройдистката психоанализа, феминизмът по стъпките на Симон дьо Бовоар, поезията, хората с увреждания. От всичко това са произтекли изпитания, скръб, трудове. Юлия Кръстева е превърнала броденето във витално движение, тъгата – в прозорливост, наклонността към изкуството и литературата – в грижа, в наклонност към другия. Погледът ѝ е насочен изцяло към мен, прекосява ме и уцелва другия. Изживявам пълноценно това неосезаемо съучастие, тази истинска среща.
Познавате ли Юлия Кръстева? Едва ли, въпреки че тя е известна, но другаде. Аз лично я открих благодарение на Мари-Франс Кастаред – психоаналитичка, с която написахме книга за сблъсъка между поколенията и която ме посъветва да посетя нейна среща с читатели. И така, една вечер отидох в книжарница недалеч от Монпарнас. Юлия представяше „Нагони на времето“. Остър ум, благосклонна емпатия, неутолимо любопитство, хипнотичен вихър от идеи: актуалност на фройдисткото наследство, Европа в криза, брак за всички[1], престижност на майчинството, нуждата да вярваме – бях поразен от нейната проницателност и от широтата на изследователското ѝ поле.
Прочетох „Нагони на времето“. И публикувах възторжена рецензия в „Хъфингтън Поуст“[2]. В нашето толкова хаотично време, в което езикът се разпада, а психическият живот се губи, Юлия Кръстева предлага да изградим хуманизма върху нови основи. Още същия ден получих от нея електронно съобщение с благодарности. За мен това беше голяма чест.
След няколко месеца Клод Дюран, генерален директор на издателство „Фаяр“, ми предложи проект за биография под формата на диалог, книга между биографичния жанр и психологическото изследване – Юлия желаела аз да осъществя това начинание. Да не би да има грешка? Не, за мен ставало въпрос! Аз съм клиничен психолог и писател, но не се възприемам като интелектуалец или артист, а по-скоро като занаятчия, работник, пиша едновременно предпазливо и пламенно, докато не осъзная, че трябва да пиша още, да подхващам пак, да измислям, да се преосмислям. Ще успея ли да я предразположа да разбули своя интимен свят, който крие от толкова време?
Бяха ми необходими няколко месеца, за да прочета всичко написано от нея: романите ѝ – от „Самураите“ до „Вълшебният часовник“, трилогията ѝ за женския гений – Арент, Клайн, Колет, есетата ѝ „Черно слънце“, „Власти на ужаса“, „Истории на любовта“ и всички останали. Няколко месеца, за да се запозная с теоретичните ѝ приноси по време на дългогодишната ѝ преподавателска практика в университета „Париж-VII“ или отвъд Атлантика и да проследя многобройните ѝ битки... Няколко месеца, за да очертая основните линии на живот, отдаден изцяло на творчеството и на сублимацията, и да прозра – отвъд теорията и на границата на фикцията – нейните мадлени[3], грапавини, тайни бездни.
Обзема ме носталгия в мига, когато ви оставям да се потопите в резултата от нашата съвместна работа. Ще ми липсват разговорите, смеховете ни. С удоволствие я оставях да прави това, което умее най-добре: да развива и прецизира мисълта си, докато напредвахме в изгубените ѝ, а после и преоткрити територии. Надявам се, читателят ще проследи с наслада житейския път на тази изключителна жена, толкова находчива и обаятелна. А аз, не, аз никога няма да забравя.
Една съдба, едно перо. „Мултивселена“ – както се изразява тя. Разпознаваема чужденка, близка непозната, спокойна бунтарка? Една мисъл, която докосва твърдото ядро на човешкото същество, разкриващо ужаса и прелестта на другостта в себе си, извън себе си.
Юлия Кръстева? Едно далечно и все пак тъй близко „другаде“. Едно „другаде“ тук, в нашия свят.
Самюел Док
Първа глава
Младост в България
Some men like me ’cause I’m happy.[4]
Били Холидей
Самюел Док: Равнодушието на французите към младостта ви в България – било то от липса на любопитство или от ксенофобия – ме изненада, защото сте дете на войната.
Юлия Кръстева: Като малка често слушах тази руска песен:
Двадцать второго июня,
ровно в четыре часа,
Киев бомбили, нам объявили,
что началася война.
(На двайсет и втори юни
точно в четири часа
бомбардираха Киев и обявиха,
че е започнала война.)
Родила съм се два дни след началото на войната. Трябва да съм била четири-петгодишна, когато осъзнах, че рожденият ми ден е свързан с грандиозния ритъм на световен конфликт... и в крайна сметка с впечатлението, че изгарям в експлозия: няма място за моето „аз“ – отломка в един свят, отдаден на самоунищожение. После – преминаването на България към комунистическия блок, възстановяване, оскъдица, репресии и обещания, Студена война... Тогава живеем в Сливен, там съм родена, град в Югоизточна България. В полите на Балкана. Макар и малка, усещам, че сме във война. Слизаме редовно в мазето, слушаме Би Би Си. Чуваме ритмичния сигнал на радио „Лондон“, виждам как възрастните са се заслушали с напрегнати лица в загадъчните съобщения – страхът им е заразителен. Семейството ми е на квартира при учители комунисти от съпротивата, живеещи в нелегалност. Униформеният германски офицер, който се разхожда из двора, непрогледната нощ, докато ние бягаме по улиците в търсене на убежище, ракетата, раздираща небето, за да предупреди за бомбардировките: това спомени на тригодишно дете ли са? Или съм си ги съградила въз основа на чутите по-късно разкази? Споменавам тези отблясъци, защото от дистанцията на времето ми се струва, че семейната връзка се заздрави около тях и срещу тях.
С. Д.: Обикновено акцентирате върху уханието на Розовата долина, удоволствията и забавленията по Черноморието, страната ви е прелестна люлка, говорите за нея много чувствено. Тези спомени в по-мрачна тоналност са нещо ново. Струва ми се, че ги споделяте за пръв път.
Ю. Кр.: Сигурно защото вече се чувствам по-удобно с моите сенки и раздробявания... също като Ниви в последния ми роман „Вълшебният часовник“, която е мое по-вярно отражение от други персонажи.
С. Д.: Тази раздробеност се корени в онази първа травма и ще прерасне в други травми, за тях ще поговорим отново. Успоредно с това в ранното ви, объркано от историята детство се наблюдават успокояващи наченки на сцепление, на които бих искал да се спра.
Ю. Кр.: Благодарение на моите родители детството ми беше въпреки всичко един твърде закрилян период. Две снимки засенчват спомените, но събуждат и свързани с тях усещания и ранното детство приижда.
На първата се вижда детска количка, от която са ме свалили – стоя права до нея с черни обувчици върху бяла кърпа. Родителите ми са искали да увековечаттози миг, в който за пръв път стоя изправена! Майка ми Христина е зад мен. Парфюмът ѝ винаги ще ме съпътства – облак от коприна и розова есенция, тъмносинята милувка на роклята ѝ. Не я виждам, облягам се на нейното присъствие, тя ме обгръща като космически скут, майчината женственост е осезаема. Майка ми следвала биология, после избрала да не преподава, за да се посвети на децата си – явно не е съжалявала. О, разбира се, не съм забравила удавеното ѝ в усмивка мълчание, донякъде огорчено и, струва ми се, определено спокойно, когато говорехме за студентските ѝ години. Някой би доловил в него следа от духовност, дискретността на свещеното. Всъщност майка ми просто ме научи, че женствеността обхваща майчината свързаност без фрустрация и чувство за вина. Така и не разбрах защо жените могат да се изживяват като „втори“ пол. За мен женствеността изразява неоспоримото, неопровержимото на живота. Без усилие, абсолютно, спонтанно. Както при майка ми.
На втората снимка, направена малко по-късно, аз съм в света и пред света, тоест пред фотографа. С баща ми Стоян се връщаме от пазара. Аз нося един пъпеш, а той – две дини. Приведен е над мен и аз съм се сгушила в това мъжко убежище с очаровано доверие, изключващо и най-малкото подозрение за самота. Не се отдавам на другия, ние сме две неотделими същности, но аз се усмихвам с усмивката на баща си. Това „поемане“ на бащината мъжкост, комично и същевременно просто и безусловно, представлява нещо солидно, което ме е изградило такава, каквато съм, отвъд изгнанията и травмите.
С. Д.: Често сте се самоопределяли чрез пътуването, движението, чуждостта... Не е ли това солидно родителско доверие, което ви е позволило да се впуснете отвъд границите – географски или психически – и да разгърнете мисълта си?
Ю. Кр.: У вас говори психологът! Изводите ви от моите думи са точни, но предпочитам да остана в разказа, там, където фактите нито потвърждават, нито оборват крехкостта или издръжливостта – най-много да подчертаят някой момент на прекъсване... Да разкажеш анализа си, за да си попречиш да го правиш – не, благодаря, сега вече се опитвам да го продължавам от другата страна на психоаналитичната кушетка, това е жизненоважно.
С. Д.: Както обичате! В „Нагони на времето“ разказвате с голямо умиление за празника на азбуката в България, в който сте участвали като малка. На манифестацията сте били буква, олицетворявали сте определена буква – оттам ли идва ранното ви увлечение по езика?
Ю. Кр.: В нашето семейство културата заемаше централно място. Книгите, пианото, пеенето, театърът, операта... а също и спортът. Баща ми беше голям привърженик и на „физкултурата“. Правим ли ние изключение? Не мисля. Струва ми се, че това вкопчване – бягство? съпротива? – е широко разпространено в онази част на Европа, която е низ от влияния, разпокъсвания, войни. България винаги е била страна кръстопът, непозната въпреки присъединяването си към Европейския съюз. Днес Балканите все още са синоним на „барутен погреб“ – да си припомним Сараево. Същевременно и може би като допълнителен довод култът към книжовността, към азбуката е поддържал народите и особено българите в хода на историята. Близостта с „гръцкото чудо“ може би също допринася за това: като пример, който трябва да бъде... надминат? Така че, доколкото знам, България е единствената страна на света, в която има празник на азбуката. 24 май, когато се честват братята Кирил и Методий, се е превърнал в „празник на културата“.
С. Д.: Кажете нещо за тези двама светци на Православната църква.
Ю. Кр.: Напоследък изследователите са на различнимнения относно техния произход (славяни ли са били, или гърци?), но ние, българите, казваме, че са родени от майка славянка и баща висш византийски сановник. Двамата братя са получили изключително образование и когато минават на църковна служба, папа Адриан ги изпраща да евангелизират славянските народи в Моравия. За да изпълнят тази мисия, двамата създават азбука и превеждат Светото писание на старославянски. В „Нагони на времето“ излагам подробности за тяхното житие[5]: трудности с Ватикана (през IX век, преди Великата схизма от 1054 година); Кирил умира и е погребан в Рим, а Методий се връща с учениците си по българските земи; азбуката постепенно се налага в България, след което се разпространява в Русия и в други страни. Днес Софийският университет носи името на Климент Охридски – най-известния от тези мисионери на писмеността. От седем- до двайсет и четири годишна възраст съм участвала в този невероятен празник с всички „културни дейци“: учениците, родителите им, аплодиращи в стегнати редици по тротоарите, но и преподавателите, студентите и техните професори, писателите, журналистите, издателите, библиотекарите, артистите и художниците... Всеки носеше по една буква от азбуката
[1] Mariage pour tous (фр.) – през 2013 г. френското законодателство беше променено така, че да се позволи сключването на хомосексуални бракове. – Б. пр.
[2] Samuel Dock, „Julia Kristeva, un espoir pour la pensée, une promesse de liberté“, Huffington Post, 29 mars 2014 – http://www.huffingtonpost.fr/samuel-dock/julia-kristeva-philosophie_b_4672955.html.
[3] Препратка към Марсел Пруст: романът „На път към Суан“ започва със спомен на разказвача за този вид сладкиш (мадлена) и това поставя началото на повествованието. – Б. пр.
[4]Някои мъже ме харесват, защото съм щастлива (англ.). – Б. пр.
[5] J. Kristeva, „Mon alphabet, ou comment je suis une lettre“, in Pulsions du temps, Fayard, 2013, p. 15–23.