За първи път на български двама известни румънски драматурзи –
МИХАИЛ СЕБАСТИАН И ДИМИТРУ РАДУ ПОПЕСКУ
- МИХАИЛ СЕБАСТИАН, „Звезда без име“. Избрани пиеси. Превод Огнян Стамболиев. Гея-Либрис, 2019.
- ДИМИТРУ РАДУ ПОПЕСКУ. „Цезар, шута на пиратите“. 10 разказа и 6 пиеси. Подбор и превод Огнян Стамболиев. Гея-Либрис,2019.
Преводачът Огнян Стамболиев от доста години проявява определено пристрастие към идеята да представи на българския читател известни съвременни и класически автори от съседна Румъния. Благодарение на тази амбиция и талантливото му перо на преводач, българският читател има възможност да се запознае с творчеството на писатели със световна известност като: Никита Станеску, Марин Сореску, Мирча Динеску, Мирча Елиаде, Ана Бландиана, Захария Станку, Григоре Виеру, Панаит Истрати, както и класиците Михай Еминеску, Лучиан Блага, Йоан Славич и др.. А това, бих казал, е една твърде широка палитра от румънската литература. За тази си преводаческа дейност той получи редица престижни награди, както от румънска, така и от българска страна.
Огнян Стамболиев проявява влечение и към театъра. Благодарение на това си влечение той е превеждал пиеси на драматурга- класик Йон Лука Караджале, както и на световноизвестните автори с румънски произход Йожен Йонеско и Матей Вишниек. През тази година, съвсем наскоро, излезе най-новият му превод на пиеси от други двама драматурзи - Михаил Себастиан и Думитру Раду Попеску. И тук ще отбележа, че текстовете им са пресътворени на един богат и гъвкав български език и са готови за нашите сцени.
МИХАИЛ СЕБАСТИАН (евреин от Браила – истинското му име е Йосиф Хехтер) е от авторите в Румъния, чието творчество е особено популярно през 30-те и 40- те години на ХХ век. Тогава той се изявява като литературовед, публицист, драматург, белетрист. Произведенията му се публикуват в много списания, пиесите му имат богат сценичен живот. Роден е през 1907 г., умира твърде нелепо – при автомобилна катастрофа – през май 1945 г.
В сборника от творби на Михаил Себастиан са публикувани и трите му пиеси – „Звезда без име“(1944), „Игра на ваканция“(1938) и комедията „Аферата Протар“ /Последният час (1946), разкриващи в максимална степен атмосферата на неговия театър.
Българският зрител помни един незабравим френски филм –„Звезда без име“, по тази пиеса, с централни изпълнители големите френски актьори Клод Риш и Марина Влади – филм, който бе много популярен през 60-те години.
В пиесите на Михаил Себастиан определено витаят Чеховски мотиви, настроения, сюжетни структури. Тези настроения произтичат от обединителната линия на поведението на главните персонажи и в трите пиеси – личността, която страни, изолира се от възможността да се включи в общия поток на стандартните закони за битуване в живота. Това ражда тяхната драма, но и тяхната горда алиенация. Главните герои на Себастиан са определено романтични натури, които живеят в един свой свят и там те са истинските, там те са проникновените тълкуватели и философи на живота. Именно тази им нагласа ги сродява с Чеховите персонажи – мечтатели.
Действието в пиесите на Себастиан, подобно на тези на Чехов, се развива в затворено пространство, сюжетът не търпи линейно развитие. От срещата ни с творбите му остава спомена за сценичния разказ на герои, които търсят звезда на небето, която биха нарекли на своята мечта. А тя е красота и доброта в един свят, прекалено прагматичен, прекалено суров и арогантен – свят на маскарада в отношенията, свят на разрушаващите се човешки нравствени ценности. Носители на това начало в „Звезда без име“ са Учителят и Непознатата; в „Игра на ваканция“ са всички персонажи, които се събират в планинска вила, за да поиграят на „връщане в миналото”, когато са били истински като същности, когато са били искрени и безгранично вярващи в илюзии; в „Аферата Протар“ това романтично, непрактично начало се носи от професор Андроник. Именно тази тема в пиесите на Михаил Себастиан, темата на човека – чудак, човека – романтик, на личността, която „страни“ от общия поток на масата със своя неповторима индивидуалност, прави пиесите му днес, толкова години след написването им, много съвременни. Това е обръщането на поглед към личности, които искат да запазят непокътнати в себе си извечни, неопорочени качества и добродетели. Ето защо и най-хубавата пиеса на Михаил Себастиан „Звезда без име“ става и водеща в подборката на Огнян Стамболиев.
Много актуална, със злободневен привкус, е сатиричната комедия „Аферата Протар“, в която действието се развива в редакцията на един букурещки вестник през 30-те години, а героите са сякаш персонажи от днешния ден – Индустриалец, Министър, Главен редактор на вестник, Професор по история. И тези „силни на деня“ герои се вплитат в конфликт, в който корупцията, алчността, жестокостта, безнравствеността, унижението на достойния човек се развихрят със страшна сила. И тяхна жертва става именно чудакът, странникът професор Андроник, вплетен в стихията на масовата психология за забогатяване, за корупция, за властолюбие, за безнравственост. Оттук произтича и яркото сатирико- публицистично звучене на творбата.
В предговора си към пиесите на Себастиан Огнян Стамболиев припомня не само за филма „Звезда без име“, но и други гледани от него реализации на тази пиеса на различни сцени, и то пак с участието на големи майстори на киното и театъра: руските актьори Анастасия Вертинская и Михаил Козаков, на сръбската актриса Милена Дравич. Тук ще припомня и за реализацията ѝ като българска опера от големия наш оперен композитор Парашкев Хаджиев в Софийската национална опера, създадена по либрето на О. Стамболиев през 1985 г. От същия автор той преведе наскоро и романите „Жени“ и „Две хиляди години“. Споменавам тези факти, защото те характеризират и духовното родство на самия преводач с драматурга, написал и един проникновен предговор към този добре оформен том на издателството „Гея Либрис”на писателя Емил Кръстев.
Срещата с театъра на Михаил Себастиан е среща с един, безспорно много талантлив, проницателен изследовател и тълкувател на човешката личност, тази, която вечно търси звездата на красотата, добротата и сърдечността. Среща с лириката и поезията, които днес толкова ни липсват.
ДИМИТРУ РАДУ ПОПЕСКУ (1935) е представен в сборника „Цезар, шута на пиратите“ като белетрист и драматург. Именно в тези два профила на литературата той е известен и в родината си. Много от особеностите на днешната румънска литературата носи творчеството на този оригинален автор. Това преди всичко е особената атмосфера на смесица на реалистичното с фантастичното, на сатиричното с гротескното, както пише в предговора си преводачът. Нека да си припомним света на класиците Караджале и Йонеско! В едно изказване този автор казва: „В живота нищо не е в чист вид… В живота има всичко: любов, жестокост, гордост, благородство, подлост, възвишеност, глупост. Тези противоположности се съчетават в един човек, в един образ, в един епизод, в една-единствена сцена. Защото читателят и зрителят знаят, че животът е загадъчен, сложен, непредвидим. Обикновеният реализъм на творбите от миналото вече не може да предизвика интереса, който е будел преди. Времената са други“.
Д. Р. Попеску е представен в сборника с 10 разказа и 6 пиеси. От разказите му са включени „Вълчицата от шкафа“, „Обесената кукла“, „Годежът“, „Щерка божия“, „Златният ковчег“, „Дивите патици“ и др. Шестте пиеси са :“ Скръбно Анастасия вървеше“, „Джуджето в градината“, „Като лист от черница“, „От пиле мляко“, „Тези тъжни ангели“, „Цезар, шута на пиратите“. А иначе той написва около 60 пиеси, които имат богата театрална история в Румъния. Поставяни са и в чужбина.
Атмосферата на театъра на този драматург е съвсем различна от тази на Михаил Себастиан. Някои критици определят пиесите му като откровено „политически“, други като „театър на идеи“, трети го окачествяват като „митологичен“, четвърти твърдят, че е „бароков“. Театралният и литературен критик Лучиан Райку ги определя като „яростни“ и „необуздани“, а друг известен критик, Йон Негойцеску говори в тях за „склонност към маскарадното“, към „ спектакъла – парад на чудатостите и маниите“, към „оригиналните персонажи и патологични феномени“. Само тези определения на критици са достатъчни , за да ни разкрият атмосферата на театъра на Д. Р. Попеску - един театър , който се родее с най-съвременните тенденции в процесите на европейския и световния театър. За разлика от Себастиан, който напомня Чехов, при Д. Р. Попеску има навеи на театъра на Бертолт Брехт, на Антонен Арто, на Алфред Жари, както и на духа на днешните авангардни течения. Театър, който прави безпощадна дисекция на доброто и лошото в днешния свят. И то в твърде ярка, агресивна светлина.
В свое изказване драматургът споделя: „Възприемам театъра като храм, като светилище, където хората се откриват или преоткриват, където се пречистват“. Тези му думи силно напомнят за катарзиса на древните гръцки драматурзи, за театъра на Шекспир. Ценното е, че този известен румънски драматург прави своеобразна трансформация на този катарзис. Така Д. Р. Попеску се явява като ярък, проникновен автор, в чиито пиеси винаги отправяме поглед към Небето…!
КРУМ ГЕРГИЦОВ