Сборникът „Уморени разкази“ на Антун Густав Матош в превод от хърватски на нашия колега Христо Попов е под печат в изд. СОНМ. Художник е Борис Праматаров. Книгата е част от издателската поредица „Прозата на европейския декаданс“.
Aнтун Густав Матош (1873–1914) e хърватски поет, писател, публицист и критик, ярък представител на модернизма в хърватската литература. Творчеството му е повлияно от френските символисти, на първо място от Бодлер и Маларме, и „папата на френския декаданс“ Юисманс. През своя кратък, но бурен литературен живот Матош публикува три сборника с разкази – „Трески“ (1899), „Нови трески“ (1900) и „Уморени разкази“ (1909), няколко сборника с есета – „Хоризонти и пътища“ (1907), „Наши хора и краища“ (1910) и др., около 80 стихотворения и поеми с философски мотиви и елементи на сатира.
В гротескно-фантастичния цикъл „Уморени разкази” действието има символично значение и подчертава пропастта между реалния, всекидневен живот и идеалния свят, в който господстват любовта, красотата и хармонията. Героите в тези разкази са социални аутсайдери, бохеми, скитници, творци и мечтатели, често недъгави или невротици, идентичността им не се корени в презираните от тях обществени отношения, а в усещането им за принадлежност към определени естетически и творчески кръгове. Този тип герои оставят траен отпечатък в хърватската литература, придавайки й модерно и космополитно звучене.
Предлагаме откъс, предоставен ни от издателството.
За тебе и за мене
Вместо предговор
I.
Излязох от мрака, вървя опипом в мрака и се изгубвам в мрака. Слънцето озаряваше моя мрак, луната и планетите сияеха от моите сенки. Къде ми е изворът, накъде тека, в кои мътни океани, кой съм аз и чий съм? – вопия, и облакът ми казва: ти си капка, камъкът ми казва: ти си земя, пламъкът ми казва: ти си искрица, небето ми казва: ти си въздух.
О, всичко, всичко съм аз, всичко е пълно с мене и с моите тежки хаоси. Аз съм въпросът на всички въпроси, пепелта на всички пожарища, кръстът на всички пътища, книгата на всички незнания, сълзата на всички болки, жлъчта на всички ядове, огнището на всички мрачини. Аз съм живата лъжа и моята сестра Природата е щура измама, страховито ехо на собствения ми глас. Планети, животни, растения, метали, о, ние се познаваме. Аз съм вашата, вие сте моята болка. Аз ви мразя, вие мразите мене. О, колко e тежко да бягаш от себе си!
Има такива, с които си приличаме. Техните милиарди са милиардите мои мъки. Милиони излизат от мрака, вървят през мрака и отминават в мрака. Присмиват се, мъчат се, колят, убиват. Оскверниха гората, морето, планината и тишината. Изплашиха рудите, растенията и животните, братята свои. Маймуната им е баща, змията кум, гарванът слуга, тигърът приятел. Любовта им е омразата. Бог им е страхът. Цар им е гладът, а страстта царица. Боледуват и с клетва умират, както с клетва са се родили. Живеят, за да ядат, а сити кръжат около златния търбух. Отнеха ми къщата, земята и пролетта. Подложиха ме на тиранията на закона, ограбиха ме до голо и когато прося хляб, с всеки къшей режат по късче от моята душа. Посрамен, скитам по чужди пътища и блудниците крещят: „Ето го търговеца на собствените си голотии, ето го нашия брат!“ Децата ме наричат дете, лудите ми викат луд.
О, колко е тежко човек да бяга от човека!
Защото търся Него, и го няма.
Защото търся душата, и я няма.
Защото търся закона, и го няма.
Защото търся справедливостта, и я няма.
Защото търся тишината, и я няма.
Защото бягам от хората и улавям човека.
Защото бягам от себе си и се въртя на пети около своята проклета ос.
Защото идвам от мрака, вървя опипом в мрака и умирам в мрака. Мрачна пътека на мрака в мрачините.
II.
Аз съм пътят на вечността във вечността. Аз съм короната на този свят. Планетите, слънцата и земите са картина на моите очи. Оглеждам се във водата като богиня в огледало. Аз съм господарят на земята, повелителят на растенията и животните, кралят на света и царят на видимото. Бог може да обитава само моите гърди. Аз съм по-тежък от златото, по-бурен от морето, по-бърз от мълнията, по-горещ от огъня. Аз съм гигант и земята, тръпнейки, тътне под нозете ми. Срутих всички богове и надмогнал болката, сам себе си разпнах на кръста. Аз съм героят и аз съм победителят на Сатаната. Моето идване чакат надеждите на новите реки Йордан.
Защото аз съм трудът, народът и свободата. Науката и изкуството. Сея драконови зъби и подмладявам света с пурпура на червения кръст. От моето име треперят мандарини, брамини и крале. Аз съм бунтът, аз съм вулканът на революцията. Вече властвам над болестите, вярата, морето, сушата. Овладявам етера и съм на път към звездите. С десницата си късам веригите, с лявата си ръка нося истината на новото слънце. Аз съм трудът, движението, духът, силата, звездата на хаоса. Аз съм Атина, Рим и Париж. И смъртта ще осъдя на смърт като последния тиранин.
Защото аз съм любовта. Моето сърце е пламъкът на всички увлечения. Росата роси, дъждът капе с моята пот, кръвта ми е тласъкът на този чуден свят, вечен, пролетен и правилен. И когато поисках да прегърна красотата на този единствен и истински свят, на гърдите ми се озова прекрасна жена.
Живот, ти си хармония!
Свят, ти си любов и младост!
Природо, ти си жена!
И прегърнал майката, вдигнах високо моя син и докато лъчите небесни озаряваха душицата му и отваряха удивените му очички, земята, водата и висините потръпваха, а зверовете земни и птиците небесни прославяха моя син Прометеев, своя княз.
О, моята мисъл е по-голяма от света и любовта ми е по-голяма от моите мисли. Защото аз съм светлината, вървя в светлината и потъвам в светлината.
Цъфтете, ябълки! Идвайте, пролети! Пейте осанна, възкресения!