Витолд Гомбрович (1904–1969) е писател, драматург и (с известни уговорки) философ и логик. Познат е у нас с романа „Фердидурке“, „Пиеси“ и др. Пише основно на полски, а произведенията му са преведени на над 25 езика. Милан Кундера го нарежда до Брох, Музил, Кафка и Хашек в „плеядата от големите централноевропейски романисти“ на ХХ век, макар Гомбрович да се бори със съпоставките с други писатели, както и с всякакво форматиране през направления и епохи.„Космос“ (1965) може да бъде представен като пародия на детективски роман, кратък курс по логика в 9 глави и 150 страници, роман за невъзможността на разказването, типология на хаотичното и безредното, роман за случайното, свръхизобилното и излишното, пътеводител из земни, небесни и словесни констелации и т.н. Приключенията и разследванията на двама млади мъже край Закопане, в Татрите, носят на Гомбрович Международната награда на издателите (1967).
Книгата предстои да излезе от печат с клеймото на издателство „Панорама“ при СПБ. Преводач е Катерина Кокинова, художник на корицата – Капка Кънева.
Предлагаме откъс, предоставен ни от издателството.
Ще разкажа едно друго приключение, още по-чудно...
Пот, Фукс върви, аз след него, крачоли, токове, прахоляк, влачим се, влачим, пръст, коловози, буца, отблясъци на лъскави камъчета, блясък, жега жужи, жежко трепти, почерняло от слънцето, къщици, плетове, поля, гори, този път, този марш, откъде, как, дълга и широка е тя, ама честно казано, изтощен бях от майка си и баща си, въобще от семейството си, исках най-сетне да отметна поне един изпит, а и въздуха да сменя, да се откъсна, да постоя някъде далеч. Заминах за Закопане, вървя по „Крупувки“, чудя се откъде да изкопая едно немного скъпо пансионче и срещам Фукс, рижо-русолява подпухнала морда, поглед, замазан от апатия, но се радва, и аз се радвам, как си, какво правиш тук, търся стая, и аз, имам адрес, вика, на малък чифлик, където е и по-евтино, защото е далеч, почти в нивята. Тръгваме, значи, крачоли, токове в прахоляка, път и пек, гледам надолу, пръст и пясък, искрят камъчета, леви-десни, леви-десни, крачоли, токове, пот, натежали от недоспиване във влака клепачи и нищо освен това набиване на крак. Спря.
– Да си починем?
– Има ли още много?
– Не е далеч.
Огледах се и видях каквото имаше да се види и каквото не ми се щеше да видя, защото толкова пъти съм го виждал: борове и плетове, смърчове и къщички, плевели и треволяк, трап, пътечки и цветни лехи, поля и комин... вятър... и всичко това блестеше на слънцето, но черно, черни дървета, сива земя, землисто зелени растения, всичко чернее. Залая куче, Фукс свърна в храстите.
– По-хладно е.
– Да вървим.
– Чакай. Да поседнем за малко.
Спусна се малко по-дълбоко в шубрака, където се отваряха недра и дълбини, затъмнени от преплетения горе лещак и дебелите клони на смърчовете, спуснах поглед в бъркотията от листа, вейки, просвети, сраствания, пролуки, хралупи, чупки, дупки, издутини, един дявол знае какво, в едно шарено пространство, нахлуваше и се изхлузваше, притихваше, нарастваше, и знам ли, разкъсваше, разгръщаше... изгубен и облян в пот, усещах земята отдолу, черна и гола. Там между клоните нещо стоеше – нещо стърчеше, странно и не на място, макар и неясно... в него се беше загледал и моят спътник.
– Врабец.
– Аха.
Беше врабец. Врабец висеше на тел. Обесен. С наклонена главичка и отворена човчица. Висеше на парченце тънка тел, закачена за клон.
Невероятно. Обесена птица. Обесен врабец. Тази ексцентричност тук крещеше на висок глас и подсказваше за пръст човешки, намесил се в гъсталака – но кой? Кой го е обесил, за какво, каква би могла да е причината?... мислите ми се бяха заплели в неразбория, в това обрастване, изобилстващо от милион комбинации, а и тръскането на трена, нощта, прекарана в кънтящия влак, недоспиването, вятърът, слънцето, маршът тук с този Фукс и Яша, майка, кавгата с писмото, „студенината“ ми към стария, Роман, а и тревогите на Фукс с шефа му (за които ми беше разказал), коловози, буци, токове, крачоли, камъчета, листа, изобщо всичко изведнъж легна прѝземи пред този врабец – множество, паднало на колене – и той се възцари, ексцентрикът... и зацарува в това кътче.
– Кой може да го е обесил?
– Някое хлапе.
– Не. Твърде високо е.
– Хайде.
Но не помръдваше. Врабецът висеше. Земята беше гола, но на места я беше налазила къса, рядка трева, наоколо се въргаляха много неща, парче огъната ламарина, пръчка, втора пръчка, скъсан картон, пръчица, имаше и бръмбар, мравка, втора мравка, незнаен червей, трескà и така нататък и така нататък чак до шубраците и корените на храстите – и той оглеждаше, както и аз. „Хайде.“ Но още стоеше, гледаше, врабецът висеше, аз стоях, гледах. „Хайде.“ „Хайде.“ И все пак не се помръдвахме може би защото вече твърде дълго стояхме и беше отминал моментът да тръгнем... а ставаше все по-тежко, по-неудобно... ние и този врабец, обесен в храстите... и започна да ми се мержелее някакво нарушаване на пропорциите или някаква нетактичност, неуместност от наша страна... спеше ми се.
– Да вървим! – казах и тръгнахме... оставяйки в храстите врабеца, съвсем сам.