Откъс от "Вавилонски отклонения" на Ирена Кръстева

Представяме изследването на Ирена Кръстева „Вавилонски отклонения”, издадено през декември 2016 г. от „Изток-Запад”.  Книгата е посветена на важни въпроси от областта на теорията на превода, лингвистиката и антропологията.  Предлагаме на вашето внимание  предговора.







Предговор


Сянката на Вавилон


 

Историята на Вавилон разказва легендата за едно ограничение, наложено на човечеството. […] Трябва да направим нещо, за да го преодолеем, защото заплащаме твърде висока цена за лукса да говорим на различни езици. Преводът – решението на проблема – е възможен поради еквивалентността на мисълта в основата на различните словесни изрази.


(Теодор Сейвъри, Изкуството на превода)


 
 
Библейската притча представя Вавилонската кула като антропологично условие на човешкото. От лингвистична гледна точка тя бележи плодовете на своя крах – естествените езици – със знака на изначалния, единствен и недовършен Адамов език[1]. От културологична гледна точка дава тласък на преселението на народите, което предполага съприкосновение на културите и цивилизациите. От теологична гледна точка проблематизира религиозното единство и крехкостта на човешкото творение. От технологична гледна точка изтъква преходността на архитектурните постижения.
Вавилон се превръща в символ на изгубването на прозрачността между знаците и нещата. В началото на своята история човекът има две желания: „да запази своето единство и да си ‘спечели име’. В момента на катастрофата Бог отвръща по два начина: разпръсва строителите и смесва езиците“[2]. Така основава закона, който „предписва и забранява превеждането, като показва и изтегля предела“[3]. Божественият жест прекъсва езика и сблъсква несъизмеримостите, за да накаже човешката арогантност и прекомерна амбиция. Той „демотивира знака и, като го свежда дo продукт на чиста конвенция, задейства роенето на езиците“[4]. Разчленяването на единния човешки град определя залозите на превода, а породеното от множествеността на езиците и културите предизвикателство на разбирането засяга преводимостта. Преводът от своя страна обещава следвавилонско помирение и се стреми да възстанови изгубения сговор между езиците. Затова, независимо от трудностите и несъвършенствата, които предполага, той остава незаменим посредник в междучовешкото разбирателство.
„Вавилон не означава нищо друго освен първоначалното взривяване – той е, така да се каже, езиковостта, която поражда езиците сякаш всички те изхождат от първоначалното забвение. ‘Езиковостта’ се проявява чрез езиковата дейност, която […] съществува само в езиците“[5]. По-старите времена се стараят да материализират смисъла и да наложат постулата за универсалността на човешкия опит. Традиционната лингвистика нееднократно подлага под съмнение самия превод. Скептицизмът се дължи на убеждението, че проблематичността на човешкото общуване и изразяване възпрепятства преводаческата дейност. Съвременната лингвистиката преодолява това схващане. Отчитайки, че възможността да се общува се отразява и на възможността да се превежда, тя превръща превода в тест за човешката комуникация.
Втората половина на XX век е повратен момент в отношението към превода. Тогава се поставя началото на новата критическа нагласа към феномена. Лингвистите осъзнават, че непреводимостта подлежи на обяснение, че макар да не съществува пълно съответствие на равнището на думите, всяка семантична единица (както и всеки познавателен опит) може да бъде преведена, че преводимостта произтича от рефлексивната способност на езика, че преводът установява връзка между мисленето и езика. Човешкият опит е „вграден във формата, която го предава, и така обособява лицето в речта, а следователно и всяко [говорещо] лице“[6]. Преди „да служи на комуникацията, езиковата дейност служи на живеенето“[7]. И тъй като преводът е езикова дейност, спокойно можем да отнесем към него твърдението на Бенвенист.
Смисълът се поражда в динамичния процес на съединяване и разединяване, на съотнасяне и разграничаване, който изисква сравнение, размишление и критика. Той се нуждае от теория, която да обясни механизма на предаването му от един език на друг. Необходимостта от изработване на метод за превеждане насочва неговото търсене към вече утвърдените парадигми в хуманитаристиката. Запазването или загубването на смисъла е основен въпрос в лингвистичната рефлексия върху превода. Лингвистичните школи и направления предоставят свои обяснения на този проблем и специфични техники за решаването му. Всяко от тях проучва езиковите факти на равнище дума, изречение или текст и се характеризира със собствена терминология, категории и методология. Това създава известни затруднения, без да изчерпва целия обхват и сложност на явлението.
Превеждането на реалността в езика е залог за феноменологията на езика, която възприема писмения продукт като „следа“ на изказването. Философията на езика го разглежда като „знак“ от дадена система. Първата е свързана с „предиката на реалност“, с „изказаното“, а втората – с „предиката на не-реалност“, с „изказаното битие“[8]. Като изхожда от двойната обусловеност на езиковата дейност от φύσις-а и λόγος-а, Бенвенист проблематизира преминаването от соматичните към когнитивните предикати, при което сетивният опит става когнитивен. Процесът на превеждане предполага два етапа: схващането на изказаното от изходния текст и превръщането му в умопостижимо. С други думи, неговото превеждане посредством соматичните предикати във формата на когнитивните предикати[9]. Двата вида предикати установяват значението и позволяват междуезиковия превод.
Теорията на превода не може да пренебрегне изследванията на езиковите структури и възприемането на нейния обект като езиков акт, който работи върху смисъла и знака.
Лингвистичните модели на превода се основават на произволността на знака, заключена по-скоро между знака и референта (Бенвенист), отколкото между означаващото и означаемото (Сосюр). Същевременно отчитат, че не само отношението между последните не е мотивирано, но и самото означаващо не е формално свързано с реалността, която „превежда“ в езика[10].
Съвременната лингвистика стимулира теоретичните размишленията върху превода и търсенето на общовалиден метод за превеждане. Тя подтиква самите преводачи да се замислят над практическите си проблеми и така допринася за по-зрялото отношение към акта на превеждане. Ала докато лингвистиката се интересува от езиците и езиковата дейност, теорията на превода се занимава с превода и преводачите. Сложното взаимодействие между лингвистика и превод би могло да се обобщи в две основни насоки: прилагане на придобитите лингвистични знания в преводаческата практика и предлагане на лингвистична теория въз основа на преводаческата практика. Определяйки за свой предмет цялостното изучаване на превода като процес и продукт, теорията на превода се опитва, от една страна, да схване причините за и последиците от съществуващата дистанция между оригинал и превод, а от друга, да отъждестви и опише съвкупността от отношения, принципи, правила и способи, които характеризират превода в индивидуален и сравнителен план. Така че осмислянето на преводаческата практика не е самоцел или куха реторика, а усилие за нейното утвърждаване като значима културна и интелектуална дейност и изваждане от традиционното ѝ полагане в областта на услугите.
Преводът дълго е бил подлаган на натиск за претопяване на чуждото. В исторически план волята на всяка традиция, на всяка култура, на всяка цивилизация да се наложи над останалите е естествена и разбираема. Етиката изисква обаче от преводача да изрази в целевия език „чистата новост“ на оригинала в изходния език, като съхрани неговия облик. Тя обосновава задачата, дълга и етоса на „тайния господар на различието на езиците, но не за да го унищожи, а за да го използва, за да пробуди в своя език чрез насилствените и изтънчените промени, които прави, присъствието на различното, на изначално различното в оригинала“[11].
Историята на превода би могла да се разглежда като феноменология на отношението с другия. Преводът е своеобразна парадигма на съжителството и взаимодействието на културите и хората, които говорят на различни езици, но принадлежат към едното човечество[12]. Той проявява „диалектиката на единството и множествеността“, като „преобразува ‘дълбинните структури’ на наследството – словесни, тематични, иконографски – в ‘повърхностни структури’ със социална значимост и разпространение“[13]. Дори когато се превежда един и същи текст, той винаги се преизказва, тоест отново се изказва, различно в зависимост от времето и традицията. И тъй като времевостта е условие за съществуването на превода, критиката трябва не просто да разглежда предаването на смисъла на оригинала, а да размишлява върху историческите преобразувания и културните отражения, които носят неговите преводи.
Бидейки културно и поетически обусловен, преводът опосредства взаимодействието на езика и човешкия живот. Той се вписва както в лингвистичното поле, така и в полетата на антропологията и херменевтиката[14]. Осъществява срещата на две от най-съществените преобразувания в междукултурните отношения през ХХ век: прехода от език към реч в езиковата дейност и прехода от тъждественост към другост в областта на културата. Това поражда два въпроса, на които настоящето изследване се опитва да отговори: Могат ли да се предвидят и овладеят преминаването на границите на обичайните езикови употреби и реформирането на собствения език чрез превода? Или те зависят, напротив, от способността на целевия език да се подчини на преобразувателната сила на изходния език?
 
[1] Cf. Paul Zumthor, Babel ou l’inachèvement, Paris, Le Seuil, 1995, p. 97.
[2] Paul Zumthor, Babel ou l’inachèvement, op. cit., p. 191. Преводите на цитатите, за които не е посочено име на преводача, са мои – И.К.
[3] Жак Дерида, Вавилонски кули, прев. Георги Кацаров, София, КХ, 1993, с. 82. Срв. Ирена Кръстева, Преображенията на Хермес София, Изток-Запад, 2015, с. 44.
[4] Claude Hagège, L’homme de paroles. Contributtion linguistique aux sciences humaines, Paris, Gallimard, coll. „Folio“, 1986, p. 146. Клод Ажеж възприема Божия жест като осъществяване на призвание, а не като наказание: Cf. Claude Hagège, „Babel: du temps mythique au temps du langage“, in Revue philosophique, no 4, octobre-décembre 1978, pp. 465–479.
[5] Georges-Arthur Goldschmidt, A l’insu de Babel, Paris, CNRS éditions, 2009, p. 28.
Collège de France (1968 et 1969), texte établi par Jean-Claude Coquet et Irène Fenoglio, Paris, EHESS/ Gallimard/Le Seuil, 2012, p. 115.
[6] Емил Бенвенист, „Езикът и човешкият опит“, прев. Георги Жечев, Езикът и човекът, София, Наука и изкуство, 1993, с. 121.
[7] Emile Benveniste, Dernières leçons.Collège de France (1968 et 1969), texte établi par Jean-Claude Coquet et Irène Fenoglio, Paris, EHESS/Gallimard/Le Seuil, 2012, p. 115.
[8] Cf. Emile Benveniste, Problèmes de linguistique générale, t. I, Paris, Gallimard, 1966, p. 154 ; Paul Ricoeur, La métaphore vive, Paris, Le Seuil, coll. „Points essais“, 1997 (1975), p. 385. За отношението между φύσις и λόγος cf. Jean-Claude Coquet, Phusis et logos. Une phénoménologie du langage, Presses Universitaires de Vincennes, 2007, pр. 5–12.
[9] Cf. Emile Benveniste, „La traduction, la langue et l’intelligence“, in Irène Fenoglio (dir.), Autour d’Emile Benveniste, Paris, Le Seuil, 2016, pp. 37–39.
[10] Ibid., p. 38. Cf. Claude Hagège, L’homme de paroles. Contributtion
linguistique aux sciences humaines, op. cit., p. 144.
[11] Морис Бланшо, „Превеждане“, прев. Дарин Тенев, сп. Панорама, бр. XI, 2009, с. 155.
14 Тъй като херменевтиката бе основен обект в монографията Преображенията на Хермес, настоящето изследване се съсредоточава върху другите две полета.
[12] Cf. Irena Kristeva, Pour comprendre la traduction, Paris, L’ Harmattan, 2009, p. 59.
[13] Джордж Стайнър, След Вавилон, прев. Елена Петрова, София, Изток-Запад, 2014, с. 295, с. 545–546.
[14] Тъй като херменевтиката бе основен обект в монографията Преображенията на Хермес, настоящето изследване се съсредоточава върху другите две полета.