Представяме сборника с разкази 'Приятел на Кафка' на Исак Башевис Сингер в превод на нашата колега Иглика Василева. Книгата е скорошно издание на 'Жанет-45'.„Приятел на Кафка” (1970) е най-представителният сборник на Исак Башевис Сингер (1904-1991), автор на романи, разкази, детски книги, пиеси, мемоари и публицистика, класик на три литератури: еврейската, американската и тази на идиш.
Книгата съдържа 21 истории, ситуирани по различно време на различно място (САЩ, Полша, Израел, Аржентина), а страниците й са населени с пъстро множество от вълнуващи герои - писатели, чудаци, скитници, мечтатели, шарлатани, чудотворци, донжуани, ясновидци и дори едно опечалено ято гълъби. Българското издание включва увод от големия познавач на Сингер Илан Ставане и Нобеловата реч на писателя.
Още за книгата можете да намерите в 'Артефир' и 'Литературен вестник'.
Предлагаме разказа 'Ключът', любезно предоставен ни от преводачката.
КЛЮЧЪТ
Около три часа следобед Беси Попкин започна да се приготвя да излезе навън. Това беше свързано с много трудности, особено в горещ летен ден: първо, трябваше да напъха пълното си тяло в корсет, да вкара подутите си крака в обувки, да среши косата си, която Беси боядисваше вкъщи, поради което тя хвърчеше на всички страни, изпъстрена с кичури в най-различни цветове – жълто, черно, сиво, червено; след това трябваше да направи така, че докато е навън, съседите й да не могат да нахълтат в апартамента, да откраднат ленените й покривки, дрехите й, документите й или просто да обърнат всичко с краката нагоре, а някои от вещите й да изчезнат.
Освен от хора мъчители, Беси страдаше и от демони, пакостливи духове и зли сили. Например, пъхваше очилата си в нощното шкафче, а после ги намираше в един от чехлите си. Слагаше шишето с боя за коса в аптечката, а дни по-късно го откриваше под възглавницата си. Веднъж остави купичка борш в хладилника, но Невидимите я бяха взели оттам и след дълго търсене Беси случайно я зърна в дрешника. Повърхността й се беше залоила и дебелата коричка мазнина отгоре миришеше на граниво.
Един Бог само знаеше какво преживява, какви номера й се погаждаха и какво трябваше да изтърпява, за да оцелее, без да се побърка. Беше се отказала от телефона, защото всевъзможни мошеници и дегенерати й звъняха денонощно и се опитваха да измъкнат от нея тайна информация. Веднъж млекарят, който беше пуерториканец, се опита да я изнасили. Момчето от бакалницата, което разнасяше поръчки, се опита да запали пожар с цигарата си. За да я изхвърли от апартамента под наем, където беше живяла трийсет и пет години, компанията, която го стопанисваше, както и портиерът на сградата се бяха погрижили в стаите й да плъзнат плъхове, мишки и хлебарки.
Беси отдавна беше разбрала, че нищо не помага срещу онези, решени да злосторничат – нито металната врата, нито специалната заключалка, нито писмата до полицията, до кмета и до ФБР, нито дори до президента във Вашингтон. Но, докато диша, човек трябва да се храни. Всичко това отнемаше време: да провери прозорците, газовите вентили, да заключи чекмеджетата. Банкнотите си държеше в томовете на енциклопедията, в стари броеве на „Нашънъл джеографик” и в някогашните счетоводни книги на Сам Попкин. Акциите и облигациите си беше скрила сред цепениците в откритата камина, която никога не използваше, както и под седалките на фотьойлите. Скъпоценните си бижута беше зашила в дюшеците. Навремето Беси си имаше личен сейф в банката, но отдавна се беше убедила, че пазачите притежават шперцове.
Към пет Беси беше вече готова да излезе. Огледа се за последно в огледалото – дребна, с широк ханш, с тясно чело, сплескан нос и очи, така дръпнати надолу, че изглеждаха полузатворени като на китаец. По брадичката й бяха поникнали бели косми. Носеше овехтяла рокля на цветя, безформена сламена шапка, украсена с дървени черешки и лозов грозд, както и износени обувки. Преди да излезе, направи една последна проверка на трите стаи и кухнята. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи, обувки и купчини неотворени писма. Съпругът й, Сам Попкин, който беше починал преди почти двайсет години, още преди смъртта си беше ликвидирал своя бизнес с недвижими имоти, тъй като възнамеряваше да се оттегли във Флорида. Беше й оставил акции, облигации, спестовни книжки от различни банки, както и няколко ипотеки. И досега фирми се обръщаха с писма до Беси, изпращаха й извлечения и чекове. Отделът по вътрешни приходи я уведомяваше за неплатени данъци. През няколко седмици една погребална компания я осведомяваше, че продава парцели в „просторно гробище”. През изминалите години Беси редовно отговаряше на писмата, депозираше чековете си, изобщо следеше как се движат приходите и разходите й. Напоследък обаче беше зарязала всичко. Дори спря да купува вестника, в който преглеждаше финансовите колонки.
В коридора, между вратата и рамката на вратата, Беси беше напъхала картички със знаци по тях, които само тя можеше да разчете. Шпионката беше натъпкана с маджун. Какво можеше да направи – вдовица без деца, без роднини и приятели? Навремето съседите й открехваха вратите си, надничаха и се присмиваха на прекалената й предпазливост; други дори я дразнеха. Но това е вече минало. Беси не говореше с никого. Освен това и не виждаше добре. Очилата, които носеше от години, вече не й вършеха работа. Да отиде на очен лекар, за да й предпише нови – това й се струваше прекалено голямо усилие. За нея всичко представляваше трудност – дори да влезе и излезе от асансьора, чиято врата се затваряше с трясък.
Беси рядко се отдалечаваше от жилището си на повече от две преки. Улицата между Бродуей и Ривърсайд Драйв ставаше все по-шумна и по-мръсна с всеки изминал ден. Цели орляци дечурлига лудуваха наоколо полуголи. Мургави мъже с къдрави коси гледаха кръвнишки и ругаеха на испански дребни женици с кореми, вечно издути от поредната си бременност. Те пък им отвръщаха кресливо. Кучета лаеха, котки мяукаха. Избухваха пожари, отвсякъде се стичаха пожарни, линейки и полицейски коли. На Бродуей старите бакалници бяха изместени от супермаркети, където сам си избираш стоката и я слагаш в количка, а после се нареждаш на опашка пред касата.
Боже Всевишни, откакто Сам умря, Ню Йорк и Америка, а, може би и целият свят, започнаха да се разпадат. Всички свестни хора се изнесоха от квартала, който беше превзет от банди крадци, джебчии и курви. На три пъти бяха открадвали дамската чанта на Беси. Когато отиде да се оплаче в полицията, там просто й се изсмяха. Всеки път, когато трябваше да пресече улицата, човек рискуваше живота си. Беси направи крачка и спря. Някой я беше посъветвал да използва бастун, но тя не се смяташе за възрастна жена, нито за инвалид. Веднъж на няколко седмици лакираше ноктите си в червено. А когато ревматизмът я отпуснеше, изваждаше от гардероба си дрехи, които беше носила навремето, пробваше ги и се въртеше пред огледалото.
Дори да си отвори вратата на супермаркета за нея беше непосилна задача. Трябваше да изчака някой, който да я задържи, докато тя влезе. Самият супермаркет представляваше място, което само Дяволът би могъл да изобрети. Лампите светеха ослепително. Съществуваше голяма вероятност някой, който буташе количката си, да те събори на земята, ако се изпречиш на пътя му. Рафтовете бяха разположени или прекалено високо, или прекалено ниско. Шумът беше оглушителен, да не говорим за контраста между горещината навън и ледените температури вътре! Цяло чудо е, че още не е пипнала пневмония. Но повече от всичко друго, Беси се измъчваше от нерешителност. Взимаше някаква опаковка с трепереща ръка и започваше да чете етикета. Не, това не издаваше лакомията на младостта, а колебливостта на напредналата възраст. Според сметките на Беси, днешното пазаруване трябваше да й отнеме не повече от четирийсет и пет минути, но вече бяха минали два часа и тя все още не беше приключила. Когато най-накрая избута количката си до касата, изведнъж се сети, че е забравила да вземе кутия овесено брашно. Върна се и една жена веднага зае мястото й на опашката. По-късно, когато вече плащаше, възникна нова пречка. Беше сложила банкнотата си в дясната половина на чантата, но там я нямаше. След дълго тършуване, я откри в малко портмоне за монети в противоположния край. Да, кой може да повярва, че такива неща са възможни. Ако се беше оплакала на някого, той щеше да реши, че мястото й е в лудницата.
Когато Беси влезе в супермаркета, навън беше още светло, а сега вече се здрачаваше. Слънцето, жълто и златисто, потъваше зад Хъдсън и обвитите в мъгла възвишения на Ню Джързи. Напечените сгради на Бродуей излъчваха топлината, която бяха поели през деня. От решетките, под които прогърмяваха влаковете на метрото, излизаха зловонни изпарения. Беси мъкнеше тежката си пазарска торба в едната ръка, а в другата стискаше здраво дамската си чанта. Никога преди това Бродуей не й беше изглеждал толкова мръсен и страшен. Вонеше на размекнат асфалт, бензин, гнили плодове и кучешки изпражнения. По тротоара сред скъсаните вестници и цигарени фасове, подскачаха гълъби. Как тези създания оставаха нестъпкани под краката на навалицата от пешеходци беше трудно да се разбере. От пламналото небе се сипеха златисти прашинки. Пред една витрина, украсена с изкуствена трева, мъже по потни ризи жадно се наливаха със сок от папая и ананас, сякаш се опиваха да угасят огъня, който ги изгаря отвътре. Над главите им висяха кокосови орехи, издялани във формата на индианци. В една странична уличка чернокожи и бели хлапета бяха отворили воден кран и се плискаха голи в канавката. И сред този зной един камион с надути докрай високоговорители обикаляше наоколо и огласяше квартала с пискливи песни и пронизителни клаксони, като агитираше в полза на кандидата за някакъв политически пост. От задната част на камиона момиче с щръкнала като бодли коса хвърляше листовки.
Всичко това се оказа непосилно за Беси – да прекоси улицата, да изчака асансьора за петия етаж и да се измъкне от него преди вратата му да се е затръшнала. Беси сложи покупките на прага и потърси ключовете си. Използва пилата си за нокти, за да изрови маджуна от ключалката. Пъхна ключа и го завъртя. И, о, беда! Ключът се счупи. Само дръжката му остана в ръката й. Беси изведнъж си даде сметка за целия ужас на случилото се. Другите обитатели на сградата си имаха резервни ключове, окачени в портиерната, но тя нямаше доверие на никого – преди време си беше поръчала нова секретна брава, за да е сигурна, че никакъв шперц няма да я отвори. Имаше дубликат някъде в едно чекмедже, но у себе си носеше само този. „Е, това е краят” – каза си Беси на глас.
Нямаше към кого да се обърне за помощ. Съседите й бяха кръвни врагове. Портиерът само чакаше да види поражението й. Гърлото й така се сви, че дори не можеше да се разплаче. Огледа се, очакваше да зърне злия дух, който й беше нанесъл поредния удар. Беси отдавна се беше примирила със смъртта, но да умреш на външните стъпала или на улицата й се струваше прекалено жестоко. А и кой знае колко дълго може да се проточи такава агония? Замисли се. Дали пък нямаше някъде отворен ключар? Но дори да имаше, от какво да направи дубликат? Трябваше да дойде тук с инструментите си. За целта пък трябваше да е техник, свързан с фирмата производител на въпросните специални брави. Поне да имаше пари в портмонето си. Но тя никога не носеше повече от онова, което ще похарчи. Касиерката в супермаркета й беше върнала около двайсет цента. „О, мамичко, мила, моя Мома, не искам повече да живея!” извика Беси на идиш, учудена от себе си, че така ненадейно е превключила на този полузабравен език.
След дълго колебание реши да излезе на улицата. Надяваше се някъде да има отворен железарски магазин или някое от онези малки дюкянчета, които поправят ключове. Спомни си за един ключар в квартала. В края на краищата сигурно и други хора си чупят ключовете. Но какво да прави с покупките? Торбата й беше твърде тежка, за да я мъкне със себе си. Нямаше избор. Налагаше се да я остави пред вратата. „Така и така ще я окрадят” – каза си Беси. Кой знае, нищо чудно съседите нарочно да са направили нещо на бравата й, за да не може да си влезе вкъщи, докато я ограбват и плячкосват имуществото й.
Преди да слезе на улицата, долепи ухо до вратата. Не чу нищо друго, освен едно шумолене, което никога не спираше, причината и произходът на което обаче Беси така и не можеше да установи. Понякога то тиктакаше като часовник, друг път жужеше или стенеше – същество, зазидано в стените или затворено във водосточните тръби. Беси мислено се сбогува с покупките си, които би трябвало да се в хладилника, а не тук в жегата. Маслото ще се разтопи, млякото ще се вкисне. „Това е наказание! Аз съм прокълната, прокълната”, измънка тя под носа си. Един съсед се канеше да вземе асансьора и Беси му махна да задържи
вратата. Може би той беше един от крадците. Ами ако се опита да я притисне, да я нападне? Асансьорът се спусна до долу и мъжът й отвори вратата. Искаше й се да му благодари, но нищо не каза. Защо да благодари на враговете си? Това са само хитри номера.
Когато Беси излезе на улицата, навън се беше свечерило. Канавките бяха пълни с вода. Уличните лампи се оглеждаха в черните локви като в езеро. Пак беше имало пожар в квартала. Чу воя на сирена и дрънченето на пожарникарските коли. Обувките й бяха мокри. Излезе на Бродуей и жегата я блъсна като твърд ламаринен лист. И денем едва виждаше, ала нощем беше като сляпа. Витрините бяха осветени, но какво беше изложено в тях, това Беси не можеше да различи. Минувачи се блъскаха в нея и Беси изведнъж съжали, че няма бастун. Въпреки това тръгна напред, крачеше близо до витрините. Мина покрай дрогерия, пекарна, магазин за килими, погребално бюро, но никъде не се виждаше надпис за железария. Все пак продължи нататък. Силите вече я напускаха, но беше решена да не се предава. Какво да прави човек, като си е счупил ключа – да мре ли? Може би да се обърне към полицията. Или пък съществува някаква институция, която помага при подобни случаи. Но къде ли е?
Изглежда, беше станала катастрофа. Тротоарът беше пълен със зяпачи. Полицейски коли и една линейка бяха препречили улицата. Някой обливаше асфалта с маркуч, вероятно да измие кръвта. На Беси й се стори, че очите на сеирджиите блестят с ехидно задоволство. Радват се на чуждото нещастие, помисли си тя. Това е единствената им утеха в този злочест град. Не, няма да намери кой да й помогне.
Стигна до една църква. Няколко стъпала водеха към затъмнена от сенки, затворена врата с навес отгоре. Едва успя да приседне. Колената й трепереха. Обувките бяха започнали да й убиват на пръстите и отзад на петите. Една банела в корсета й се беше счупила и впила в кожата й. „Очевидно, че тази нощ силите на злото са ме нарочили.” Глад и гадене я измъчваха едновременно. Устата й се напълни с кисела слюнка. „Отче в небесата, това е краят ми.” Спомни си еврейската поговорка „Ако човек живее без сметка, умира без изповед.” Дори завещанието си не беше написала.
2.
Изглежда Беси беше задрямала, защото когато отвори очи, наоколо цареше среднощна тишина, улицата беше почти пуста и тъмна. Витрините вече не светеха. Горещината се беше изпарила и тя усети хлад. За миг си помисли, че са й откраднали портмонето, но то лежеше на стъпалото под нея, където, по всяка вероятност, бе изпаднало от чантата й. Беси опита да се пресегне към него, но ръката й беше изтръпнала. Почувства как главата й, макар и опряна в стената, тежи като камък. Краката й бяха изтръпнали, ушите й - сякаш пълни с вода. Вдигна поглед нагоре и зърна луната. Блуждаеше ниско в небето над плосък покрив, а до нея блещукаше зеленикава звезда. Беси зяпна. Беше почти забравила, че съществуват небе, луна, звезди. С години не беше вдигала очи нагоре, все гледаше в краката си. Прозорците й бяха винаги запердени, за да не могат шпионите от отсрещната страна на улицата да я виждат. Е, щом има небе, тогава, може би, има и Бог, и ангели, и рай. Къде иначе ще почиват душите на родителите й? А къде ли се намира сега Сам?
Тя, Беси, беше занемарила всичките си задължения. Изобщо не стъпваше на гроба на Сам. Дори свещ не палеше в деня на годишнината от смъртта му. Беше толкова заета да воюва с низшите сили, че бе забравила за висшите. За пръв път от години насам почувства нужда да каже една молитва. Всевишният ще се смили над нея, въпреки че тя не заслужава. А и там горе баща й и майка й може да се застъпят за нея. Няколко думи на иврит като че цъфнаха на върха на езика й, ала не можа да си ги спомни докрай. После се сети:”Слушай, Израилю”[1]. Ами по-нататък? „Господи, прости ми – промълви Беси. – Заслужавам всичко, което ми е дошло до главата.”
Стана още по-тихо и по-студено. Светлините на светофара се смениха от червено на зелено, но коли почти не минаваха. Отнякъде се появи негър. Олюляваше се. Спря недалеч от Беси и обърна очи към нея. После продължи нататък. Беси знаеше, че чантата й е пълна с важни документи, но за пръв път това като че ли изобщо не я смути. Сам й беше оставил цяло състояние и за какво? За нищо. Тя продължаваше да пести за стари години, сякаш е още млада. „На колко години съм? – запита се Беси. - И какво направих през цялото това време? Защо не отидох някъде да се порадвам на парите си, защо не помогнах на някого?” Нещо в нея се изсмя. „Бях като обсебена, сякаш не бях аз. Как иначе да си го обясня?” Беси се почувства малко объркана. Имаше усещането, че се е събудила от дълъг сън. Счупеният ключ беше отворил в ума й врата, която се бе затворила заедно със смъртта на Сам.
Луната се бе преместила от другата страна на покрива – необикновено голяма, червена, забулена. Беше захладняло. Беси потрепери. Даде си сметка, че лесно може да пипне пневмония, но страхът от смъртта вече го нямаше, беше си отишъл заедно със страха да не остане без дом. Свеж бриз подухна откъм Хъдсън. В небето изгряха нови звезди. Една черна котка тръгна към нея от отсрещната страна на улицата. Спря се за малко на бордюра, а зелените й очи се впиха право в Беси. После бавно и предпазливо я доближи. Години наред Беси беше мразила всякакви животни – кучета, котки, гълъби, дори врабчета. Разнасяха болести. Навсякъде цапаха. Беше убедена, че у всяка котка живее демон. Много се страхуваше да не срещне черна котка, защото това беше лоша поличба. Но сега се разнежи към това създание, което нямаше дом, нито собственост, нито врати, нито ключове и преживяваше с каквото дал Господ. Преди да се доближи до Беси, котката подуши чантата й. След това отърка гръб в крака й, навири опашка и измяука. Бедното създание е гладно. Бих искала да му дам нещо. Как е възможно да мразиш такова същество, почуди се Беси. О, майчице, скъпа, била съм омагьосана, омагьосана. Ще започна нов живот. Дори една предателска мисъл се прокрадна в ума й: дали да не се омъжи повторно?
Нощта не мина без приключение. Съвсем ненадейно Беси зърна бяла пеперуда да лети във въздуха. Припърха с криле над една паркирана кола, после отлетя нанякъде. Беси знаеше, че това е душата на новородено, тъй като истинските пеперуди не летят нощем. След известно време пак се събуди и видя огнено кълбо, нещо като осветен сапунен мехур, който подскочи от един покрив на друг и се скри зад него. И тя си каза, че това е духът на току-що издъхнал човек.
Беси беше заспала, когато ненадейно се стресна и отвори очи. Беше съмнало. Слънцето се издигаше откъм Сентръл Парк. Беси не можеше да го види от мястото си, но над Бродуей небето порозовя, после се обагри в алено. Пламъци озаряваха прозорците на сградата вляво; стъклата сякаш се точеха и блещукаха като кръглите люкове на кораб. Един гълъб кацна наблизо. Заподскача на малките си червени крачета и клъвна нещо, което можеше да е мръсна коричка сух хляб или просто парче засъхнала кал. Беси се озадачи. Как оцеляват тия птици? Къде нощуват? Как преживяват в дъжд, студ и сняг? Връщам се вкъщи, отсече тя. Хората няма да ме оставят на улицата.
Самото изправяне се оказа мъчително. Тялото й беше като залепнало за стъпалото. Гърбът я болеше, едва усещаше краката си. Въпреки това пое бавно към къщи. Вдиша влажния въздух на утрото. Ухаеше на трева и кафе. Вече не беше сама. От страничните улички започнаха да прииждат мъже и жени. Отиваха на работа. Купуваха си вестник от будката и слизаха в метрото. Бяха умълчани и странно притихнали, сякаш и те бяха прекарали нощ на душевни терзания и бяха излезли от нея пречистени. Кога ли стават, за да могат вече да са на път към работата си, почуди си Беси. Не, в този квартал не всички са гангстери и убийци. Млад мъж дори й кимна за „добро утро”. Тя опита да му се усмихне, но в същия миг осъзна, че е забравила тази женска любезност, която владееше толкова добре на младини; май беше първият урок, който бе получила от майка си.
Стигна до своя жилищен блок. Отвън стоеше портиерът ирландец – нейният смъртен враг. Разговаряше с боклукчиите. Беше мъж канара с къс нос, голяма горна устна, хлътнали страни и заострена брадичка. Жълтата му коса прикриваше олисяло петно. Сепна се при вида на Беси.
- Какво се е случило, бабо?
С леко запъване тя му разказа какво я беше сполетяло. Показа му останалата част от ключа, която цяла нощ беше стискала в шепата си.
- Пресвета Дево! – извика той.
- Какво да правя сега? – попита го Беси.
- Ами аз ще ти отворя вратата.
- Но нали нямаш резервен ключ.
- Наше задължение е да можем да отворим всякаква врата в случай на пожар.
Портиерът се върна в апартамента си, а когато се появи след няколко минути носеше инструменти, както и връзка ключове на голям обръч. Качи се заедно с Беси в асансьора. Пазарската чанта още стоеше на прага, но изглеждаше някак изпразнена. Портиерът се захвана с бравата. Попита я:
- Какви са тия картички?
Беси не му отговори.
- Защо не дойде направо при мен да ми кажеш какво се е случило? Да се скиташ цяла нощ на твоята възраст ... божичко!
Докато той нещо човъркаше с инструментите си, една врата се отвори и оттам излезе дребна жена по домашен халат и чехли, с изрусена коса и ролки на главата.
- Какво ти се е случило? – попита тя. – Колкото пъти отворя вратата, тази торба е все пред очите ми. Извадих отвътре маслото и млякото и ги прибрах в моя хладилник.
Беси за малко да се просълзи.
- О, добри хора – пророни тя. – Нямах представа, че ...
Портиерът издърпа другата половина на ключа, но и след това продължи да работи. Завъртя един ключ и вратата се отвори. Картичките изпопадаха. Влезе в антрето заедно с Беси; блъсна я миризма на плесен, като в апартамент, в който отдавна никой не е живял. Портиерът рече:
- Следващия път, като се случи нещо подобно, да ме извикаш, чуваш ли! Аз за това съм тук.
Беси искаше да му даде бакшиш, но ръцете й бяха така немощни, че дори чантата не можеше да си отвори. Съседката й донесе млякото и маслото. Беси влезе в спалнята и се просна на леглото. Усещаше тежест в гърдите си, освен това взе да й се гади. Нещо я разтърси и завибрира от краката към гърдите й. Тя се заслуша в него без паника, изпълнена единствено с любопитство към чудатостите на тялото си; портиерът и съседката разговаряха отвън, но Беси не можеше да долови какво си казват. Беше преживяла същото нещо преди около трийсет години, когато в болницата преди операцията й бяха сложили упойка – докторът и сестрата разговаряха, но гласовете им като че ли идваха отдалеч и звучаха като непознат език.
Скоро всичко утихна и се появи Сам. Не беше нито ден, нито нощ, а странен сумрак. В съня си Беси знаеше, че Сам е мъртъв, но по някакъв тайнствен начин беше успял да се измъкне от гроба и да я навести. Беше отпаднал и притеснен. Не можеше да говори. Двамата поеха през пространство без небе, без земя, само един тунел, пълен с отломъци – руините на неизвестна сграда, – тъмен, криволичещ коридор, но някак познат. Стигнаха до място, където две планини се срещаха, а проходът между тях сияеше като при залез или изгрев. Стояха, сякаш се колебаеха, дори изглеждаха малко смутени. Беше като през онази нощ на медения им месец, когато отидоха в Елънвил в Катскилските планини и съдържателят на хотела ги въведе в младоженския апартамент. Чу същите думи, които им каза тогава – със същия глас и същата интонация: „Тук нямате нужда от ключ. Влизайте и мазел тов.”[2]
Преведено на английски от автора и Ивлин Тортън Бек
[1] Това са началните думи на така наречената Шема – четвъртият стих от Шеста глава на Второзаконие, който гласи: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един.” – Б.пр.
[2] ”Всичко най-хубаво” или „късмет” (ивр.) – Б.пр.