Водени от разбирането, че литературният преводач е не механичен посредник, а активен участник в процеса на представяне на литературни произведения в друга езикова и културна среда, представяме позицията на нашата колега Мая Ценова, преводач и арабист, за творчеството на иракския автор Хасан Бласим. Мая Ценова е преводач на сборниците с разкази на Бласим 'Лудият от площад Свобода' (Жанет 45, 2015; преводът й бе отличен с награда за ярки постижения на СПБ за 2016) и 'Иракският Христос' (Жанет 45, 2016). Изложението й е първоначално публикувано в блога на Форума за арабска култура.
(вместо червена точка в ъгъла на тв-екрана: този текст съдържа вулгаризми! те не са мои, а са цитати от текст, с чийто автор си позволявам да споря . прецених, че без тия късове 'жива плът' от думите му вие просто няма как да разберете - не казвам да приемете! - позицията ми. предварително моля за извинение.)
Литературното писане - за разлика от олимпийските спортове например - е неизмеримо по критерии като метри или килограми.
Затова известно недоумение буди въпросът, по какъв критерий един британски вестник би определил един арабин като 'може би най-добрият жив арабски писател', ако този арабин няма издаден нито ред на арабски език от арабско издателство (?!) и за когото повече от 99,99% от над 500-те милиона араби изобщо не са чували?! Или достатъчен критерий за обективността на този британски вестник е, че е британски вестник?!
И тъй, неотдавна ние в България се сдобихме с 'пълното събрание на съчиненията' към момента на г-н Хасан Бласим, наречен от британския вестник 'Гардиан' 'може би най-добрият жив арабски писател'.
Всъщност това не е извод след обзорно изследване на литературен критик върху творчеството на автор, съпоставено с творчеството на други автори, както може би би трябвало да се очаква при такава категоричност. Това е част от изречение в статия, с която Робин Кассаб представя в броя от 12 юни 2010 проекта 'Бейрут 39' - международен литературен проект за съставяне на сборник с произведенията на 39-те най-обещаващи арабски автори, ненавършили 40-години. Правейки преглед на включените в сборника имена, авторът пише: 'Ужасяващият хипер-реализъм на Ахмад Саадауи ми напомня за Хасан Бласим, който тук не е представен, въпреки че е под 40 и е може би най-добрият жив арабски писател романист.'
Така Хасан Бласим, който не намира място сред 39-те най-обещаващи арабски автори (и как би могъл, като няма издадена книга на арабски!?), във Великобритания вече е харесан в превод на английски и включен в разширената листа на номинираните за наградата на в. „Индипендънт“. И изглежда, че половината изречение в „Гардиан“ е предвидено да му даде рамо, та след като през 2010 той не успява да получи наградата, при многократно повторения суперлатив на Робин Кассаб и издаването - отново само в превод на английски език на втори сборник с разкази – „Иракският Христос“ през 2014 г. г-н Бласим става първият арабин носител на наградата на в. „Индипендънт“. И се радва на преводи на разказите си на „над двайсет езика“.
Тъй като единият от двата отговора, които си направи труда да ми даде г-н Хасан Бласим пред публиката в НДК, беше, че не той бил карал западните медии да го определят като 'най-добрия жив арабски писател', тогава нека кажа така: Набеденият от някои западни медии за най-добър жив арабски писател Хасан Бласим може да е уникален - вярно, толкова неграмотно написан текст на арабски език с претенции за литература ми попада за пръв път във вече 41-годишната ми практика с тоя език, т.е. може да мине за уникален; разказите му може да са гениални филмови сценарии, макар че, струва ми се, такова вплитане на разказ в разказ в разказ в... отдавна вече не е ново в сценарната литература, но там изобщо не съм специалист. Разбира се, в днешното време на абсолютната свобода на изразяване всеки може да нарече всекиго с всякакви 'най'. И текстовете на Хасан Бласим може да са всичко друго - само че не са арабска литература. Е, разбира се, това е мнението на един арабист и нищо повече.
Но на многото въпроси, които ми бяха зададени в смисъл дали „е морално да преведа един текст, след което да се нахвърля върху автора“, бих отговорила: А морално ли е да знам, че ви лъжат, когато твърдят, че ви представят „може би най-добиря жив арабски писател“, но да си затрая и да ви оставя да повярвате в това?
От публиката на представянето в НДК окачествиха позицията ми като 'соц-литературен разбор и соц-критика-цензура, която ограничава свободата на творческия процес.' Наблегнаха, че авторът имал пълното право да 'чупи езика'. Не се наемам да споря с някого, който смята, че елементарно непознаване на правописните и граматическите правила може да бъде наречено 'свобода на автора да счупи езика'. Бих вметнала обаче, че граматиката и правописът - поне засега - не се периодизират на социалистически и – как д акажа - пост-социалистически (защото какви други биха могли да са позициите на онзи мой опонент)? Мисля си, че всеки автор на литература - всеки писател и поет - по един или друг начин чупи рутинния език. Само че г-н Бласим, който ви заяви гордо (на английски!) , че аз говоря от позициите на влюбена в арабския език, пък 'него тази красота на езика не го интересува, него го интересува да чупи езика', всъщност чупи не рутинния език - той чупи майчиния език. Без който - извинете ме - литература просто няма. Или?
Градивният материал на литературата са думите и начинът, по който те се свързват в изречение. Не ли? Но какво да кажем за литературен градеж, изпълнен с пропукани откъм своя правопис думи и смисъл, срутен тук-там от неправилно граматически свързване между тях, което променя смисъла до неузнаваемост, или от внезапната замяна на името на един герой с друго име, за което авторът отговори, че било 'печатна грешка' (моля? - печатна грешка е една променена буква, но цяла дума?!).
Преводните текстове на Хасан Бласим тук цитирам от моя превод, преминал през езикова редакция, преди намесата на водещия редактор на поредицата. Аргументите ми за това: освен, че не видях текста, който тръгва за печатницата (за което имаше обективна причина - книгата трябваше да излезе в екстремно кратки срокове, за които, разбира се, аз бях дала съгласие!), на няколко пъти се опитах да предлагам мнения и решения в отговор на редакторските въпроси, на което ми беше заявено, цитирам: 'това не е филологическо издание, в което хората ще искат да видят грешките на писалия и да ги анализират, това са разкази, които създават картини и търсят емоции... ако ми е ясно къде е проблемът, го решавам директно. случвало ми се е както с автори, които съм превеждала, така и с такива, които съм редактирала, да правя списъци с недомислености. всички сме хора. благодарят ми и продължаваме. ако нещо може да се изчисти, се чисти и за мен е естествено да не възпроизвеждам дефект, който виждам, все едно какво е написано.'
По темата за недомисленостите в авторовия 'ръкопис' и тяхното редактиране ще добавя още въпроса от редактора защо има разлика между формулата за радара (от разказа 'Иракският Христос') в английското издание и в моя преводачески файл. Естественият ми отговор беше, че съм копи-пейстнала формулата от авторовия ръкопис.
Ако я сравните с формулата, отпечатана в българското издание, ще бъдете принудени да установите разлика!
Не знам как изглежда формулата в английското издание. Но вече дори не си задавам въпроса каква недомисленост е поправена от редактора в моя превод от арабски. Почти се налага обаче друг въпрос - кой всъщност би трябвало да е посочен като автор на превода на български при категоричното редакторско становище, цитирам: '1-2 неща ще взема от английското, защото ми се вижда, че без тях празнее. не вярвам да са си ги измисляли, по-скоро, както казахме, са оригинали с различни шупли.'
Така че не бих могла да бъда напълно категорична от какъв език точно е преводът на българското издание. И, между другото, в английския превод не липсват фактически преводачески грешки. Никой не е застрахован от такива - и аз включително. Поемам обаче отговорността, че моят текст е преведен от оригинала - който пък е обект на бележките ми. И съм длъжна да ги споделя, защото в конкретния случай ние си ръкопляскаме, като европейци, издали Бласим напук на арабските му антидемократични ретроградни цензори, обаче излиза, че самите ние яко сме го цензурирали. Оставили сме онова, което ни върши работа за нашите си тези, но сме смекчили за пред нашата публика онова, което би могло да й дойде в повече - значителна част от цинизмите например. Дори собственият му български издател, който така настойчиво предложи на публиката да изчете на глас на премиерата тъкмо разказа 'Вълк', го цензурира пропускайки едно изречение от собственото си издание!
Нека ви го припомня:
'Представях си, че ако подходя сериозно към отношенията ни, в някой момент ще последва див секс. Представи си само: двете свидетелки на Йехова голи в леглото ми! Едната ми прави свирка, другата си подава клитора към езика ми, докато чете от Светото писание. За какво ли не разговаряхме.' (с. 52)
Този текст публиката в София (а предполагам, че и в Пловдив) чу без изречението, съдържащо анатомична терминология. Вярно, налага се да се съобразяваме с аудиторията. Но ако на самите нас ни е някак неудобно да накараме българската публика да чуе тия думи, защо трябва да я убеждаваме в продължение на три дни в няколко десетки интервюта, включително и като първо изречение при откриването на срещата в София, че това е 'най-добрият жив арабски писател'?
И като съм захванала веднъж с разказа 'Вълк' и за цинизмите и тяхното 'интерпретиране по европейски', нека довърша за него: В авторовия файл разказът 'Вълк' заема 5 страници. В този обем от пет страници 9 (девет пъти) е повторена - в ролята на паразитното 'значи', т.е. без всякаква връзка с контекста - фразата 'пичка й и пичка й майчина'. Редакторска интерпретация: 'Заеби'. В същото време на корицата на българското издание е цитирано сп. 'Skinny Magazin', че 'Бласим не се свени от кръвта, секса, кощунството или мизерията, но и не ги ползва като евтини ефекти.' - оставям на вас да прецените дали използването на горната фраза, при това с честотност, която направо бие на очи, не е самоцелно използване, т.е. евтин ефект. Само че аз работя с араби вече повече от 40 години и може би имам някакво основание да си представям, че познавам донякъде арабския наратив. Тази фраза срещнах за първи път в разказа на г-н Хасан Бласим, при това употребена - повтарям - 9 пъти на 5 страници без връзка с контекста. В ежедневието си, което означава, че защо пък не и в литературата, арабите използват псувни, но честотата на назоваване на сексуални действия и полови органи е безкрайно далеч от превърналото се в свойствено дори за нашенските тийнейджъри английско 'Fuck!'. В тоя смисъл английският преводач и редактор цензурирали ли са авторовия оригинал, или не са имали достатъчна представа за арабски наратив? Лично аз силно се съмнявам, че авторът на тази нестандартна, според мен, фраза г-н Бласим я употребява пред своите приятели араби, а пред близките си - абсолютно изключвам да я е изричал! Според моето лично обяснение авторът си въобразява, че така прави реверанс и става по-близък и по-интересен за западните си читатели.
Междувпрочем, в класическата арабска литература има специален жанр – „накаид“, който се състои във взаимна размяна на ругатни между авторите, някакъв своеобразен словесен дуел. Съществува и т.нар. „муджун“ – непристойна, цинична поезия. И в двата случая обаче всяка изречена дума е строго подчинена на императивните правила на изящната арабска словесност. Използват се дори такива игри на думи, при които е задължително познаването на граматическите правила до пределна тънкост, за да бъде разбран и оценен смисълът на стиха. В противовес г-н Бласим открито заявява, че него красивият арабски език не го интересува – него го интересува да чупи езика. А българската публика му ръкопляска, без да я интересува, че преводът няма как да съдържа граматическите грешки на автора. Българската публика отказва да си даде сметка, че ако види български текст с толкова и такъв род цинизми и езикови грешки, тя самата ще се почувства скандализирана. Но предпочита да зададе въпроса морално ли е преводачът да изрази мнение към преведения от него текст. Според мен би било неморално да го премълчи. Както, впрочем са го премълчали поне двадесет колеги преводачи на други езици, които тихомълком са се присъединили към аплодисментите.
Защо не отказах да преведа тия текстове? Ами най-напред, защото предварително не знаех какво представляват. Обикновено оставям текстовете, които превеждам, да ме изненадват с развитието си, откривам ги бавно и постепенно... Много разсъждавах върху възможността да откажа да довърша проекта – само че не ми е в характера да зарязвам задача, която съм поела. Но дори да бях отказала, текстовете щяха да бъдат допреведени и да излязат на български. А ако бях отказала да ги преведа, нямаше да ги видя на арабски. И дори да бях разсъждавала върху преводните текстове, картината нямаше да е пълна. След като цялото това „слово“ мина през мен, обаче, всичко това просто нямаше как да бъде премълчано. Най-малкото заради моето първо „голямо откритие“ в арабския език – „откритие“, разбира се, в кавички, но днес вече го възприемам като първото откровение, което арабският език ми довери лично – може би още през втория месец от първи курс: арабската дума за „приятелство“ е от корена „искреност“. За мен лицемерно би било да замълча и да ви оставя да ръкопляскате. Макар че би било толкова лесно!
Ръкописите на г-н Бласим издават неуважение - на първо място на автора към самия себе си: как иначе да бъде окачествено допускането на странни замени на имена на герои, които той нарича печатни грешки, но всъщност са необяснима разсеяност и неизчитане на текста, след като той е бил завършен? Няма как да не ти направи впечатление, че на два последователни реда една и съща героиня е Ум Ханан и Ум Иман. Че една и съща героиня е ту любимата сестра на героя, ту любимата сестра на първия му приятел. Че И не е ли себенеуважение от страна на автора, когато месец преди срока на издаване на превода, му е зададен въпросът случайно или съзнателно авторско решение е в авторовоия файл да липсват два от разказите, включени в английското издание, а той да изрази учудване (препредавам): Ама как така е станало да ги няма – та те са двата най-важни разказа в сборника!.. И да ги изпрати допълнително в отделен файл...
Е, връщам се отново на единия от двата „най-важни разказа в сборника“ – вече споменатият „Вълк“. Докато работех върху първия сборник, в един момент се ужасих от цинизма в един текст и помолих редактора да не го включваме в българското издание. С допълнителен аргумент: няма го в английското. Мислех си по-късно, че един от досега наличните разкази на Хасан Бласим все пак не е преведен на български език. Само че наскоро си погледнах файла с изхвърления разказ: там той е озаглавен „Навикът да се разсъбличаш“. Текстът е същият. Включен във втория сборник под заглавие „Вълк“. Оказа се, че цинизмът, който преди три години ме е накарал да помоля да не довършвам разказа, е в сцената с двете свидетелки на Йехова... Та ето, несправедливата цензурираща намеса на преводача в съдържанието на първия сборник е поправена – българските почитатели на г-н Бласим наистина разполагат с пълно събрание на неговите досегашни съчинения.
Особен вид неуважение ми се струва, в един текст, претендиращ за литературен, при това отличаван с награди за преводите му на чужди езики, да присъстват белези на непознаване правилата на арабската граматика, което авторът агресивно да се опитва да прокарва като „чупене на езика“. Поради консонантното арабско писмо едно и също буквосъчетание може да бъде прочетено по няколко начина - с няколко различни гласни. Така, една отрицателна частица и едно въпросително наречие, изписвани само със съгласните си букви, изглеждат напълно идентично, а кое от двете е използвано в текста личи от глаголната форма след него – частицата предизвиква морфологични промени, наречието – не. Г-н Бласим обаче употребява въпросът „лима“ („защо“) с морфологичните промени, изисквани от частицата „лам“ („не“), при което глаголната форма се чете като принадлежаща на съвсем друг глагол – с променен смисъл и с променено глаголно лице. А на въпроса на преводача, дали това е случайна печатна грешка, или отнякъде се явява ново лице – т.е. нов герой, авторът отговаря най-напред: „Няма печатна грешка. Този разказ е сложен, трябва да се внимава със смяната на героите.“ След третата размяна на въпроси по оригиналния текст, обаче, изведнъж казва: „Това, разбира се, е печатна грешка.“ Само че грешката не е печатна – тя е граматическа. Още повече, че оттам нататък се повтаря няколко пъти до края на авторовия файл. Просто преводачът вече знае отговора и не му е нужно да задава въпроси. Но това не е ли неуважение и към преводача, и към редактора, а и в крайна сметка към читателя – от една страна читателя на оригинала, от друга - и читателя на превода, който няма как да не бъде изначално коригиран (защото това вече не е нито превод, нито редакция!). Впрочем граматическите и печатните грешки са запазени в публиквания от автора сборник в електронен вариант – по думите му той е пристъпил към тази публикация „в знак на протест срещу отказа на двайсет арабски издатели да публикуват книгата му на арабски език“. Но отново не си е направил труда да поправи поне чисто печатните грешки - в знак на уважение към арабите, които биха прочели разказите.
Не бих могла да премълча горчивината, която предизвиква у мен такова отношение към езика, с който работя вече четири десетилетия, и поради още една причина: тази горчивина е продължение на горчивината, която пораждат у мен аналогични езикови явления, които наблюдавам и в родния наш български език. Не е ли тъкмо езикът – независимо дали българският, арабският или който и да било друг – в основата на явлението възраждане, през което няма как да не премине всеки народ (ако прояви волята да се формира като народ...) И как може ние, които, според мен, все още изпитваме някакви чувства, когато чуем „Език свещен на моите деди“ или „Родна реч омайна, сладка“, така лековерно да приемаме за „може би най-добрия жив арабски писател“ един господин, който придава на езиковото си невежество героиката на бунтар срещу езиковите норми? Защо си затваряме очите за нещо, което лично на мен ми се струва вече оформено явление – нещо като контра-„възраждането на нациите“ посредством целенасочено поощряване на тяхното невежество, първоначално тръгващо от родния им език?
Вие, драги приятели читатели на г-н Бласим, съгласни ли сте, че в бъдеще литературата ще отмре, отстъпвайки място на романизирани видеоигри например – защото г-н Бласим проповядва точно това, цитирам: „Бъдещето на литературата са смарт видеоигрите. Не можеш да принудиш подрастващите поколения да четат, но можеш да ги въведеш в света на едно задълбочено и разклонено повествование – повествованието на видеоиграта. Писателите на бъдещето са дизайнерите на видеоигри.“ Може ли, или по-скоро вие бихте ли се съгласили това да замести световната литература? От друга страна – видеоигрите наистина биха направили излишно зубренето и прилагането на граматическите правила – т.е. знаенето на майчиния език. Може би английският ще бъде достатъчен – на ниво компютърни опции...
Но не е ли езиковото невежество едно от елементарните „конвенционални“ оръжия на съвременния ориентализъм , на „неоколониалания дискурс“, за който говори иракският писател Синан Антун: 'Това е американското повърхностно разбиране за Ирак – независимо дали става въпрос за конституция, или за уреждане на изложби - че такива неща не са съществували и че белите хора или който и да било мислещ като белите ще привнесе култура и цивилизация в Ирак. Това е толкова обидно за стотици хора на изкуството и критици, и за иракчаните – това е неоколониален дискурс.“
Не разчита ли ориентализмът – за да може да поддържа тезата си, че дори някои местни прозират „тая нецивилизована действителност“, именно на автори от типа 'Хасан Бласим' и на текстове от типа на неговите разкази: в „Моля ти се, не ме убивай... това дърво е мое!“ е дадена кратката характеристика на действителността, от която иракчанинът - автобусен шофьор в западен град - е избягал: „квартала, управляван от хапчетата екстази и полицейския произвол“. Характеристика на иракската действителност е развита в разказа 'Компас и убийци', където големият брат Абу Хамид, нещо като местен мафиотски кръстник, само че в махала на иракски град, учи по-малкото си братче как трябва да живее:
... ако някой ти каже например „Побой се от Бога“ или „Грехота е“..., изритай го по задника, защото тоя бог е на пръдльовците... Техен е, не е твой... Ти си бог. Това е твоят ден... И няма бог без роби и ревльовци, дето умират от глад и са търпеливи в негово име... Ти трябва да се научиш как да станеш бог на тоя свят... Хората да ти лижат задника, а ти да им сереш в устите...
В този разказ няма по-положителен герой от Абу Хамид, а вътре в разказа се разгръщат други истории за бежанци, всички до един авантюристи – вписващи се изцяло в злободневната за Европа тема кои са бежанците и какви са намеренията им спрямо нас, като се стига до една направо знаменателна фраза:
Преди години рискувах да избягам в Иран. Мислех оттам да мина в Турция и да приключа с тая педерастка страна. Живеех в мръсна къща в Северен Иран. Там събираха идващите от Пакистан, Афганистан и Ирак. Широките земи на курваря Аллах.
Какво повече й е нужно на добрата стара цивилизована Европа, освен син на „онази действителност“ да й потвърди нейните собствени съмнения, че става дума не за бежанци, а за авантюристи, търсещи в най-добрия случай по-спокоен живот, но кой знае – може и да се опитат да приложат някои от нецивилизованите си привички спрямо нейните цивилизовани граждани. И всичко това, гарнирано обилно с „лизачи на пишки“ и други подобни (слава Богу, спестени на българския читател, префасонирани в далеч по-лицеприятни бисери от тийнейджърския фолклор. Защото в противе случай и българското издание би предизвикало тук-там същото негодувание, с което се посрещат някои чалга текстове. Само дето те не са отличени с награда от в. „Индипендънт“)
Тук вече бих задала въпроса от кого и от какво всъщност е независима „литературата“ на г-н Хасан Бласим, отличена с наградата на в. „Индипендънт“ за независима литература? От какво друго, освен от онова, за което палестинската писателка Сухайр Микдади казва: „Условие за литературата е да издига не само нашия вкус за литература... а да издига нашия вкус за човечност.“ От какво друго, освен от оня морал, за който г-н Бласим спомена на публиката си в НДК, че „иракските майки като всички майки по света учат децата си да бъдат добри...“ Защото как иначе този почерпан от майчините думи и повели морал би ти позволил за очерниш своите, за да получиш похвала от чуждите? Похвала, че си им свършил някаква работа...
(вместо червена точка в ъгъла на тв-екрана: този текст съдържа вулгаризми! те не са мои, а са цитати от текст, с чийто автор си позволявам да споря . прецених, че без тия късове 'жива плът' от думите му вие просто няма как да разберете - не казвам да приемете! - позицията ми. предварително моля за извинение.)
'Кой е по-по-най?'
(или опит за не-социалистическа литературна критика на не-съвсем-литературни текстове)
„Не бива да се чувствате самотни по пътя на правдата заради това, че малцина са поелите по него...“
Имам Али Ибн Аби Талиб
Литературното писане - за разлика от олимпийските спортове например - е неизмеримо по критерии като метри или килограми.
Затова известно недоумение буди въпросът, по какъв критерий един британски вестник би определил един арабин като 'може би най-добрият жив арабски писател', ако този арабин няма издаден нито ред на арабски език от арабско издателство (?!) и за когото повече от 99,99% от над 500-те милиона араби изобщо не са чували?! Или достатъчен критерий за обективността на този британски вестник е, че е британски вестник?!
И тъй, неотдавна ние в България се сдобихме с 'пълното събрание на съчиненията' към момента на г-н Хасан Бласим, наречен от британския вестник 'Гардиан' 'може би най-добрият жив арабски писател'.
Всъщност това не е извод след обзорно изследване на литературен критик върху творчеството на автор, съпоставено с творчеството на други автори, както може би би трябвало да се очаква при такава категоричност. Това е част от изречение в статия, с която Робин Кассаб представя в броя от 12 юни 2010 проекта 'Бейрут 39' - международен литературен проект за съставяне на сборник с произведенията на 39-те най-обещаващи арабски автори, ненавършили 40-години. Правейки преглед на включените в сборника имена, авторът пише: 'Ужасяващият хипер-реализъм на Ахмад Саадауи ми напомня за Хасан Бласим, който тук не е представен, въпреки че е под 40 и е може би най-добрият жив арабски писател романист.'
Така Хасан Бласим, който не намира място сред 39-те най-обещаващи арабски автори (и как би могъл, като няма издадена книга на арабски!?), във Великобритания вече е харесан в превод на английски и включен в разширената листа на номинираните за наградата на в. „Индипендънт“. И изглежда, че половината изречение в „Гардиан“ е предвидено да му даде рамо, та след като през 2010 той не успява да получи наградата, при многократно повторения суперлатив на Робин Кассаб и издаването - отново само в превод на английски език на втори сборник с разкази – „Иракският Христос“ през 2014 г. г-н Бласим става първият арабин носител на наградата на в. „Индипендънт“. И се радва на преводи на разказите си на „над двайсет езика“.
Тъй като единият от двата отговора, които си направи труда да ми даде г-н Хасан Бласим пред публиката в НДК, беше, че не той бил карал западните медии да го определят като 'най-добрия жив арабски писател', тогава нека кажа така: Набеденият от някои западни медии за най-добър жив арабски писател Хасан Бласим може да е уникален - вярно, толкова неграмотно написан текст на арабски език с претенции за литература ми попада за пръв път във вече 41-годишната ми практика с тоя език, т.е. може да мине за уникален; разказите му може да са гениални филмови сценарии, макар че, струва ми се, такова вплитане на разказ в разказ в разказ в... отдавна вече не е ново в сценарната литература, но там изобщо не съм специалист. Разбира се, в днешното време на абсолютната свобода на изразяване всеки може да нарече всекиго с всякакви 'най'. И текстовете на Хасан Бласим може да са всичко друго - само че не са арабска литература. Е, разбира се, това е мнението на един арабист и нищо повече.
Но на многото въпроси, които ми бяха зададени в смисъл дали „е морално да преведа един текст, след което да се нахвърля върху автора“, бих отговорила: А морално ли е да знам, че ви лъжат, когато твърдят, че ви представят „може би най-добиря жив арабски писател“, но да си затрая и да ви оставя да повярвате в това?
От публиката на представянето в НДК окачествиха позицията ми като 'соц-литературен разбор и соц-критика-цензура, която ограничава свободата на творческия процес.' Наблегнаха, че авторът имал пълното право да 'чупи езика'. Не се наемам да споря с някого, който смята, че елементарно непознаване на правописните и граматическите правила може да бъде наречено 'свобода на автора да счупи езика'. Бих вметнала обаче, че граматиката и правописът - поне засега - не се периодизират на социалистически и – как д акажа - пост-социалистически (защото какви други биха могли да са позициите на онзи мой опонент)? Мисля си, че всеки автор на литература - всеки писател и поет - по един или друг начин чупи рутинния език. Само че г-н Бласим, който ви заяви гордо (на английски!) , че аз говоря от позициите на влюбена в арабския език, пък 'него тази красота на езика не го интересува, него го интересува да чупи езика', всъщност чупи не рутинния език - той чупи майчиния език. Без който - извинете ме - литература просто няма. Или?
Градивният материал на литературата са думите и начинът, по който те се свързват в изречение. Не ли? Но какво да кажем за литературен градеж, изпълнен с пропукани откъм своя правопис думи и смисъл, срутен тук-там от неправилно граматически свързване между тях, което променя смисъла до неузнаваемост, или от внезапната замяна на името на един герой с друго име, за което авторът отговори, че било 'печатна грешка' (моля? - печатна грешка е една променена буква, но цяла дума?!).
Преводните текстове на Хасан Бласим тук цитирам от моя превод, преминал през езикова редакция, преди намесата на водещия редактор на поредицата. Аргументите ми за това: освен, че не видях текста, който тръгва за печатницата (за което имаше обективна причина - книгата трябваше да излезе в екстремно кратки срокове, за които, разбира се, аз бях дала съгласие!), на няколко пъти се опитах да предлагам мнения и решения в отговор на редакторските въпроси, на което ми беше заявено, цитирам: 'това не е филологическо издание, в което хората ще искат да видят грешките на писалия и да ги анализират, това са разкази, които създават картини и търсят емоции... ако ми е ясно къде е проблемът, го решавам директно. случвало ми се е както с автори, които съм превеждала, така и с такива, които съм редактирала, да правя списъци с недомислености. всички сме хора. благодарят ми и продължаваме. ако нещо може да се изчисти, се чисти и за мен е естествено да не възпроизвеждам дефект, който виждам, все едно какво е написано.'
По темата за недомисленостите в авторовия 'ръкопис' и тяхното редактиране ще добавя още въпроса от редактора защо има разлика между формулата за радара (от разказа 'Иракският Христос') в английското издание и в моя преводачески файл. Естественият ми отговор беше, че съм копи-пейстнала формулата от авторовия ръкопис.
Ако я сравните с формулата, отпечатана в българското издание, ще бъдете принудени да установите разлика!
Не знам как изглежда формулата в английското издание. Но вече дори не си задавам въпроса каква недомисленост е поправена от редактора в моя превод от арабски. Почти се налага обаче друг въпрос - кой всъщност би трябвало да е посочен като автор на превода на български при категоричното редакторско становище, цитирам: '1-2 неща ще взема от английското, защото ми се вижда, че без тях празнее. не вярвам да са си ги измисляли, по-скоро, както казахме, са оригинали с различни шупли.'
Така че не бих могла да бъда напълно категорична от какъв език точно е преводът на българското издание. И, между другото, в английския превод не липсват фактически преводачески грешки. Никой не е застрахован от такива - и аз включително. Поемам обаче отговорността, че моят текст е преведен от оригинала - който пък е обект на бележките ми. И съм длъжна да ги споделя, защото в конкретния случай ние си ръкопляскаме, като европейци, издали Бласим напук на арабските му антидемократични ретроградни цензори, обаче излиза, че самите ние яко сме го цензурирали. Оставили сме онова, което ни върши работа за нашите си тези, но сме смекчили за пред нашата публика онова, което би могло да й дойде в повече - значителна част от цинизмите например. Дори собственият му български издател, който така настойчиво предложи на публиката да изчете на глас на премиерата тъкмо разказа 'Вълк', го цензурира пропускайки едно изречение от собственото си издание!
Нека ви го припомня:
'Представях си, че ако подходя сериозно към отношенията ни, в някой момент ще последва див секс. Представи си само: двете свидетелки на Йехова голи в леглото ми! Едната ми прави свирка, другата си подава клитора към езика ми, докато чете от Светото писание. За какво ли не разговаряхме.' (с. 52)
Този текст публиката в София (а предполагам, че и в Пловдив) чу без изречението, съдържащо анатомична терминология. Вярно, налага се да се съобразяваме с аудиторията. Но ако на самите нас ни е някак неудобно да накараме българската публика да чуе тия думи, защо трябва да я убеждаваме в продължение на три дни в няколко десетки интервюта, включително и като първо изречение при откриването на срещата в София, че това е 'най-добрият жив арабски писател'?
И като съм захванала веднъж с разказа 'Вълк' и за цинизмите и тяхното 'интерпретиране по европейски', нека довърша за него: В авторовия файл разказът 'Вълк' заема 5 страници. В този обем от пет страници 9 (девет пъти) е повторена - в ролята на паразитното 'значи', т.е. без всякаква връзка с контекста - фразата 'пичка й и пичка й майчина'. Редакторска интерпретация: 'Заеби'. В същото време на корицата на българското издание е цитирано сп. 'Skinny Magazin', че 'Бласим не се свени от кръвта, секса, кощунството или мизерията, но и не ги ползва като евтини ефекти.' - оставям на вас да прецените дали използването на горната фраза, при това с честотност, която направо бие на очи, не е самоцелно използване, т.е. евтин ефект. Само че аз работя с араби вече повече от 40 години и може би имам някакво основание да си представям, че познавам донякъде арабския наратив. Тази фраза срещнах за първи път в разказа на г-н Хасан Бласим, при това употребена - повтарям - 9 пъти на 5 страници без връзка с контекста. В ежедневието си, което означава, че защо пък не и в литературата, арабите използват псувни, но честотата на назоваване на сексуални действия и полови органи е безкрайно далеч от превърналото се в свойствено дори за нашенските тийнейджъри английско 'Fuck!'. В тоя смисъл английският преводач и редактор цензурирали ли са авторовия оригинал, или не са имали достатъчна представа за арабски наратив? Лично аз силно се съмнявам, че авторът на тази нестандартна, според мен, фраза г-н Бласим я употребява пред своите приятели араби, а пред близките си - абсолютно изключвам да я е изричал! Според моето лично обяснение авторът си въобразява, че така прави реверанс и става по-близък и по-интересен за западните си читатели.
Междувпрочем, в класическата арабска литература има специален жанр – „накаид“, който се състои във взаимна размяна на ругатни между авторите, някакъв своеобразен словесен дуел. Съществува и т.нар. „муджун“ – непристойна, цинична поезия. И в двата случая обаче всяка изречена дума е строго подчинена на императивните правила на изящната арабска словесност. Използват се дори такива игри на думи, при които е задължително познаването на граматическите правила до пределна тънкост, за да бъде разбран и оценен смисълът на стиха. В противовес г-н Бласим открито заявява, че него красивият арабски език не го интересува – него го интересува да чупи езика. А българската публика му ръкопляска, без да я интересува, че преводът няма как да съдържа граматическите грешки на автора. Българската публика отказва да си даде сметка, че ако види български текст с толкова и такъв род цинизми и езикови грешки, тя самата ще се почувства скандализирана. Но предпочита да зададе въпроса морално ли е преводачът да изрази мнение към преведения от него текст. Според мен би било неморално да го премълчи. Както, впрочем са го премълчали поне двадесет колеги преводачи на други езици, които тихомълком са се присъединили към аплодисментите.
Защо не отказах да преведа тия текстове? Ами най-напред, защото предварително не знаех какво представляват. Обикновено оставям текстовете, които превеждам, да ме изненадват с развитието си, откривам ги бавно и постепенно... Много разсъждавах върху възможността да откажа да довърша проекта – само че не ми е в характера да зарязвам задача, която съм поела. Но дори да бях отказала, текстовете щяха да бъдат допреведени и да излязат на български. А ако бях отказала да ги преведа, нямаше да ги видя на арабски. И дори да бях разсъждавала върху преводните текстове, картината нямаше да е пълна. След като цялото това „слово“ мина през мен, обаче, всичко това просто нямаше как да бъде премълчано. Най-малкото заради моето първо „голямо откритие“ в арабския език – „откритие“, разбира се, в кавички, но днес вече го възприемам като първото откровение, което арабският език ми довери лично – може би още през втория месец от първи курс: арабската дума за „приятелство“ е от корена „искреност“. За мен лицемерно би било да замълча и да ви оставя да ръкопляскате. Макар че би било толкова лесно!
Ръкописите на г-н Бласим издават неуважение - на първо място на автора към самия себе си: как иначе да бъде окачествено допускането на странни замени на имена на герои, които той нарича печатни грешки, но всъщност са необяснима разсеяност и неизчитане на текста, след като той е бил завършен? Няма как да не ти направи впечатление, че на два последователни реда една и съща героиня е Ум Ханан и Ум Иман. Че една и съща героиня е ту любимата сестра на героя, ту любимата сестра на първия му приятел. Че И не е ли себенеуважение от страна на автора, когато месец преди срока на издаване на превода, му е зададен въпросът случайно или съзнателно авторско решение е в авторовоия файл да липсват два от разказите, включени в английското издание, а той да изрази учудване (препредавам): Ама как така е станало да ги няма – та те са двата най-важни разказа в сборника!.. И да ги изпрати допълнително в отделен файл...
Е, връщам се отново на единия от двата „най-важни разказа в сборника“ – вече споменатият „Вълк“. Докато работех върху първия сборник, в един момент се ужасих от цинизма в един текст и помолих редактора да не го включваме в българското издание. С допълнителен аргумент: няма го в английското. Мислех си по-късно, че един от досега наличните разкази на Хасан Бласим все пак не е преведен на български език. Само че наскоро си погледнах файла с изхвърления разказ: там той е озаглавен „Навикът да се разсъбличаш“. Текстът е същият. Включен във втория сборник под заглавие „Вълк“. Оказа се, че цинизмът, който преди три години ме е накарал да помоля да не довършвам разказа, е в сцената с двете свидетелки на Йехова... Та ето, несправедливата цензурираща намеса на преводача в съдържанието на първия сборник е поправена – българските почитатели на г-н Бласим наистина разполагат с пълно събрание на неговите досегашни съчинения.
Особен вид неуважение ми се струва, в един текст, претендиращ за литературен, при това отличаван с награди за преводите му на чужди езики, да присъстват белези на непознаване правилата на арабската граматика, което авторът агресивно да се опитва да прокарва като „чупене на езика“. Поради консонантното арабско писмо едно и също буквосъчетание може да бъде прочетено по няколко начина - с няколко различни гласни. Така, една отрицателна частица и едно въпросително наречие, изписвани само със съгласните си букви, изглеждат напълно идентично, а кое от двете е използвано в текста личи от глаголната форма след него – частицата предизвиква морфологични промени, наречието – не. Г-н Бласим обаче употребява въпросът „лима“ („защо“) с морфологичните промени, изисквани от частицата „лам“ („не“), при което глаголната форма се чете като принадлежаща на съвсем друг глагол – с променен смисъл и с променено глаголно лице. А на въпроса на преводача, дали това е случайна печатна грешка, или отнякъде се явява ново лице – т.е. нов герой, авторът отговаря най-напред: „Няма печатна грешка. Този разказ е сложен, трябва да се внимава със смяната на героите.“ След третата размяна на въпроси по оригиналния текст, обаче, изведнъж казва: „Това, разбира се, е печатна грешка.“ Само че грешката не е печатна – тя е граматическа. Още повече, че оттам нататък се повтаря няколко пъти до края на авторовия файл. Просто преводачът вече знае отговора и не му е нужно да задава въпроси. Но това не е ли неуважение и към преводача, и към редактора, а и в крайна сметка към читателя – от една страна читателя на оригинала, от друга - и читателя на превода, който няма как да не бъде изначално коригиран (защото това вече не е нито превод, нито редакция!). Впрочем граматическите и печатните грешки са запазени в публиквания от автора сборник в електронен вариант – по думите му той е пристъпил към тази публикация „в знак на протест срещу отказа на двайсет арабски издатели да публикуват книгата му на арабски език“. Но отново не си е направил труда да поправи поне чисто печатните грешки - в знак на уважение към арабите, които биха прочели разказите.
Не бих могла да премълча горчивината, която предизвиква у мен такова отношение към езика, с който работя вече четири десетилетия, и поради още една причина: тази горчивина е продължение на горчивината, която пораждат у мен аналогични езикови явления, които наблюдавам и в родния наш български език. Не е ли тъкмо езикът – независимо дали българският, арабският или който и да било друг – в основата на явлението възраждане, през което няма как да не премине всеки народ (ако прояви волята да се формира като народ...) И как може ние, които, според мен, все още изпитваме някакви чувства, когато чуем „Език свещен на моите деди“ или „Родна реч омайна, сладка“, така лековерно да приемаме за „може би най-добрия жив арабски писател“ един господин, който придава на езиковото си невежество героиката на бунтар срещу езиковите норми? Защо си затваряме очите за нещо, което лично на мен ми се струва вече оформено явление – нещо като контра-„възраждането на нациите“ посредством целенасочено поощряване на тяхното невежество, първоначално тръгващо от родния им език?
Вие, драги приятели читатели на г-н Бласим, съгласни ли сте, че в бъдеще литературата ще отмре, отстъпвайки място на романизирани видеоигри например – защото г-н Бласим проповядва точно това, цитирам: „Бъдещето на литературата са смарт видеоигрите. Не можеш да принудиш подрастващите поколения да четат, но можеш да ги въведеш в света на едно задълбочено и разклонено повествование – повествованието на видеоиграта. Писателите на бъдещето са дизайнерите на видеоигри.“ Може ли, или по-скоро вие бихте ли се съгласили това да замести световната литература? От друга страна – видеоигрите наистина биха направили излишно зубренето и прилагането на граматическите правила – т.е. знаенето на майчиния език. Може би английският ще бъде достатъчен – на ниво компютърни опции...
Но не е ли езиковото невежество едно от елементарните „конвенционални“ оръжия на съвременния ориентализъм , на „неоколониалания дискурс“, за който говори иракският писател Синан Антун: 'Това е американското повърхностно разбиране за Ирак – независимо дали става въпрос за конституция, или за уреждане на изложби - че такива неща не са съществували и че белите хора или който и да било мислещ като белите ще привнесе култура и цивилизация в Ирак. Това е толкова обидно за стотици хора на изкуството и критици, и за иракчаните – това е неоколониален дискурс.“
Не разчита ли ориентализмът – за да може да поддържа тезата си, че дори някои местни прозират „тая нецивилизована действителност“, именно на автори от типа 'Хасан Бласим' и на текстове от типа на неговите разкази: в „Моля ти се, не ме убивай... това дърво е мое!“ е дадена кратката характеристика на действителността, от която иракчанинът - автобусен шофьор в западен град - е избягал: „квартала, управляван от хапчетата екстази и полицейския произвол“. Характеристика на иракската действителност е развита в разказа 'Компас и убийци', където големият брат Абу Хамид, нещо като местен мафиотски кръстник, само че в махала на иракски град, учи по-малкото си братче как трябва да живее:
... ако някой ти каже например „Побой се от Бога“ или „Грехота е“..., изритай го по задника, защото тоя бог е на пръдльовците... Техен е, не е твой... Ти си бог. Това е твоят ден... И няма бог без роби и ревльовци, дето умират от глад и са търпеливи в негово име... Ти трябва да се научиш как да станеш бог на тоя свят... Хората да ти лижат задника, а ти да им сереш в устите...
В този разказ няма по-положителен герой от Абу Хамид, а вътре в разказа се разгръщат други истории за бежанци, всички до един авантюристи – вписващи се изцяло в злободневната за Европа тема кои са бежанците и какви са намеренията им спрямо нас, като се стига до една направо знаменателна фраза:
Преди години рискувах да избягам в Иран. Мислех оттам да мина в Турция и да приключа с тая педерастка страна. Живеех в мръсна къща в Северен Иран. Там събираха идващите от Пакистан, Афганистан и Ирак. Широките земи на курваря Аллах.
Какво повече й е нужно на добрата стара цивилизована Европа, освен син на „онази действителност“ да й потвърди нейните собствени съмнения, че става дума не за бежанци, а за авантюристи, търсещи в най-добрия случай по-спокоен живот, но кой знае – може и да се опитат да приложат някои от нецивилизованите си привички спрямо нейните цивилизовани граждани. И всичко това, гарнирано обилно с „лизачи на пишки“ и други подобни (слава Богу, спестени на българския читател, префасонирани в далеч по-лицеприятни бисери от тийнейджърския фолклор. Защото в противе случай и българското издание би предизвикало тук-там същото негодувание, с което се посрещат някои чалга текстове. Само дето те не са отличени с награда от в. „Индипендънт“)
Тук вече бих задала въпроса от кого и от какво всъщност е независима „литературата“ на г-н Хасан Бласим, отличена с наградата на в. „Индипендънт“ за независима литература? От какво друго, освен от онова, за което палестинската писателка Сухайр Микдади казва: „Условие за литературата е да издига не само нашия вкус за литература... а да издига нашия вкус за човечност.“ От какво друго, освен от оня морал, за който г-н Бласим спомена на публиката си в НДК, че „иракските майки като всички майки по света учат децата си да бъдат добри...“ Защото как иначе този почерпан от майчините думи и повели морал би ти позволил за очерниш своите, за да получиш похвала от чуждите? Похвала, че си им свършил някаква работа...
Мая Ценова