В Брюксел се проведе Първият конгрес на Европейска платформа на преводачите на художествена литература (ПЕТРА) - Plateforme européenne pour la traduction littéraire (PETRA) СПБ беше представляван от преводачката пиар на организацията Аглика Маркова на собствени разноски. Участвали са 150 представители на 34 държави: преводачи на художествена литература, издатели, представители на преводачески агенции и на институти, които се занимават с проблемите на художествения превод, както и на юридически институции, специализирани в областта на авторското право.
Интересни моменти от работата на събранието, споделени от Аглика Маркова:
„Главна тема в работата на втората комисия, в която участвах (36 души), беше
Преводаческото дело - „видимо” в обществения живот.
Общо веселие предизвика изказването на скандинавския представител. Той даде за пример норвежките преводачи във всички сфери на дейността им, които, след като си осигурили подкрепата на средствата за масово осведомяване, обявили обща стачка за по-добро заплащане и не превели нито ред, докато правителството не се занимало с проблемите им.
Тъй като лично аз не виждам българските преводачи да се обединим около подобна мярка, ще спомена накратко осъществимите действия за постигане на по-голяма „видимост” на преводача, предложени от различните държави:
- годишни изложби с портрети на преводачи и откъс от преведено от тях произведение във всички библиотеки на страната (Хърватия);
- редовни интервюта с преводачи в националния и регионалния печат (всички);
- искане правителствата да финансират на национално равнище обучението на литературни критици, които да се специализират в резензии на преводи (Полша);
- поощряване на рецензиите, макар и неспециализирани, в блоговете (Полша);
- стриктно следене дали средствата за масово осведомяване съобщават винаги и във всичко името на преводача;
- ЕК да включи в законодателството си задължението във всяка държава-членка да се споменава името на преводача на разискваното произведение;
- редовно организиране на литературна вечер за автор и преводача му в една държава-членка за останалите 26 държави-членки, като главният гост на вечерта да е преводачът, съпътстван от автора. Вечерта да е под мотото „Преводачът е най-проникновеният читател на автора”.
Намирам, че почти всички конкретни мерки могат да бъдат приложени и у нас и мисля, че идната година СПБ може да ги включи в плана си. Но веднага трябва да добавя и другото си наблюдение: всички останали „мероприятия”, предлагани като нещо ново и вълнуващо, нашият съюз си ги организира като част от годишната си програма, откакто съществуваме като съюз. Срещи на преводачи, срещи с преводачи, преводачески ателиета, книжен панаир, годишни прегледи на преводната продукция (това предизвика обща изненада, като го споменах, не мога да разбера никому ли не е хрумнало до сега или просто бяха забравили тази форма), отбелязване на международния ден на преводача (споменах, че си имаме и собствен). Това ме накара още веднаж да си дам горчивата сметка, че ние в България сме достатъчно напред, но не си го признаваме, не се радваме на това, което имаме и не знаем да се похвалим. Един мъничък инцидент, забелязан само от мен: една от издателските асоциации тържествуващо отбеляза, че най-сетне били превели и издали „Кукла” на Болеслав Прус. Като се има предвид, че в България тя е преведена и издадена през 1975 г., тяхното ликуване ми се видя направо неприлично. (Но като знам, че в Гугъл нашият превод е затулен на шеста страница - дотогава са само руските издания - и, естествено, името на преводача на български го няма!, просто не се обадих). Във всеки случай, за да се върна на конкретната тема, предложих на Мартин де Хаан, председателя на СЕАТL, да сумирам в един имейл дейността на СПБ. Той се съгласи охотно, макар и с подчертано недоверие – какво ли пък можем да предложим. Все пак се надявам се с нашите годишни прегледи да попад-нем в историята на ПЕТРА.
Вторият ми горчив извод беше, че ако се съди по изказванията на участниците, единственият преводачески съюз, който не получава пряка подкрепа от националното си Министерството на културата, е нашият, СПБ. Споменах опита на Хърватия да урежда изложба с портрети на преводачи и факсимилета на откъси от преводите им. Попитах хърватската представителка кой финансира изложбите – „... ами Министерството на културата, естествено”, гласеше – естествено! - отговорът. Без да правя допитване до останалите, ми беше ясно, че и в останалите държави този културен институт играе съществена роля чрез подкрепата си, която в една или друга форма дава на превода. Тук, за съжаление, нито искам, нито мога да правя предложения за по-близка връзка с МК.”