Предлагаме откъс от романа „Пламтящият свят' на Сири Хуствет в превод на нашата колега Милена Попова. Романът е скорошно издание на „Колибри', които любезно ни предоставиха откъса.Подобно на „Какво обичах“, и в шестия роман на Сири Хуствет сцена на действието е арт общността на Ню Йорк, а основна тема е изкуството. Формата обаче е необичайна: фикционална антология от текстове на и за художничката Хариет Бърдън, вдовица на прочут арт дилър – ерудирана, талантлива и ексцентрична. Гневна заради дългогодишното пренебрежение на света към работата й, Бърдън измисля сложна мистификация, за да изследва особеностите на възприятието и да изобличи сексизма на арт общността. Множеството, често противоречиви фрагменти – откъси от дневниците на Бърдън, рецензии, спомени на роднини и приятели, интервюта със специалисти, свидетелства на „съучастници“ – градят интригуващ разказ за гениалност, амбиция и отмъщение, за деликатното и сложно функциониране на ума, за разликите между половете. „Пламтящият свят“ е плътен, енигматичен, ироничен и разтърсващ роман за творчеството, идентичността и копнежа.
Бруно Клайнфелд
(писмен текст)
Запознах се с Хари по време на една глава от живота ми с оръфани и изпокъсани страници, целите в петна, лекета и драсканици в полетата. Но това беше само козметичен проблем. Аз съм горд собственик на безброй опърпани и разнищени автобиографии, които още могат да се разчитат. Времето тече. Времето променя. Гравитацията упорства. Както казваше майка ми: „След петдесетте, Бруно, човек само кърпи и кърпи“. Но не, не моето почти шейсетгодишно туловище с оплешивяващо теме и увиснали като на басет бузи правеше въпросната глава толкова лоша. А това, че бях изгубил себе си. Вече не бях герой в собствения си живот. Вместо това се спотайвах в прословутите сенки като някакъв проклет второстепенен персонаж, който има само една-две реплики тук-таме. Представете си да ставаш сутрин и да преравяш целия апартамент в търсене на себе си, да обръщаш чекмеджетата, да тършуваш в гардероба и да надничаш под леглото, за да се търсиш. Къде съм го тикнал тоя умен къдроглав младеж със светло бъдеще, което чака ей там зад близкия хълм? Какво се беше случило с Бруно Клайнфелд? Изглежда, моя милост беше изваден извън игрището по начини, които означаваха, че аз вече не бях аз. Самозванецът, Бруно Клайнфелд, онзи, който се будеше сутрин в мизерния апартамент в Ред Хук, щеше да бъде голяма изненада за истинския Бруно Клайнфелд, който смело пътуваше от една глава към друга в своята напълно авторизирана биография. Но аз просто не можех да докопам онзи Бруно и се оказах насаден с първия – тъжен тюфлек, който редовно ядеше полуготови спагети за вечеря и на два пъти отчаян се принизи до гастрономически лакомства за кучета. Работата беше там, че не можеше да си плати наема и се наложи да отиде да проси от стария си приятел Тип Баримор в Парк Слоуп, чийто живот приличаше много повече на живота, който водеше истинският Бруно. Очите. Всичко е в очите. Очите на Тип , когато каза, че няма нужда да му връща заема. „Няма нужда да ми ги връщаш, Бруни.“ Бруни е единственият начин да се направи умалително от БрунО. А очите му подозрителни, потайни, не те гледат направо. Горкият Бруни. Не го каза. О, не. Очите му го казаха. Жал ти е за умното момче със светло бъдеще? Абе я си… Сбъркал си човека, пич, не е този БрунО, мой човек. Един в ченето. И още един в шкембето. Гарсон! Донеси ми чаша „Фронзак“ и стек с пържени картофки tout de suite. С майонеза! Малки сънища за храна. Малки сънища за жилище без хлебарки, за изправна неръждясала тоалетна, за линолеум без дупки и жълтеникави петна. Тъжните малки сънища на позьора, на този фалшив Бруно Клайнфелд, напомпан, изгубил силата и точността на удара си. Кой беше онзи тип, който пращаше топките чак зад оградата, летеше като стрела до базите, беше голям сладкодумник, донжуан, съблазнител, съпруг на три жени и баща на три дъщери, обещаващ автор на две стихосбирки, излезли в престижни издателства, с похвални думи от светила на кориците и онази знаменателна дума, която той изричаше сладостно, премяташе я из устата си дълго и упорито: уитмановски? Стиховете на момчето са „уитмановски“ и цели три изречения свършваха с възклицателни в онези похвали от видни имена с международна слава, категорична пунктуация за категорично талантливото момче, което всички обсипваха със стипендии, момчето със светлото бъдеще ей там зад хълма, млад, привлекателен нахакан поет, който започва епична поема, поема за епохите, поема, която ще сложи точка на всички американски поеми.
И той пише и пише, и пише и после я пренаписва и все не може да я докара както му се иска. И докато я пише, годините минават; той се жени, развежда се, пак се жени и пак се развежда, и още един път; раждат се деца, а той още пише поемата и не може да я докара така както иска. Понякога вече не може да я види. Той е под поемата и тя заплашва да го смаже. Не виждате ли, иска да махне всички дивотии от нея? Б. К. се надява да изчисти текста от всички дивотии и да се изкачи на въпросния хълм, но все не може. Има дни, в които му се струва, че бута поемата към билото и почти вижда оттатък, но, като Сизиф, все не може да я прехвърли отвъд билото.
И ето че една сутрин през октомври фалшивият Клайнфелд седи на гърнето в тоалетната на гореспоменатата дупка и леко се напъва, за да изкара нещо от дъртия си задник, а щората на прозореца е привдигната, за да може да гледа движението по улицата и голямата сграда, бивш склад, от другата страна на улицата, където от известно време тече ремонт, и отново я вижда, жената, която е виждал често, почти всеки ден в течение на много месеци, жената, за която е слушал да говорят, високата крачеща жена с цици, от които сърцето му спира. Ето я отново с друго палто, папратовозелено с широки ръкави и пришит шал, който се спуска над рамото ѝ. Клайнфелд подозира, че жената има цял дрешник само с палта и още един с ботуши, понеже и те се менят. Всекидневно, мисли си той, тя е обгърната от магията на парите, което значи чисто и просто следното: виждаш, че не мисли за палтото или ботушите; те просто съществуват. Бедните носят скъпоценните си притежания – лъскавите нови обувки, пуловера, току-що свален от закачалката, скъпите ръкавици – със скована неловкост, която ги издава. Не, нейният ум е зает с възвишени неща, казва си той. Познава се по малката бръчка във формата на V, между веждите, философска бръчка, а не посредственото V, вдълбано от вгадяваща тревога за наема и всекидневните покупки. Нима веднъж не я наблюдава като шпионин, съвсем случайно, в едно влакче на далечната скоростна линия на метрото, докато тя четеше Шелинг? Бог да ни е на помощ, жената четеше Фридрих фон Шелинг в метрото така спокойно, все едно прелистваше „Дейли Нюз“. Едновремешният Бруно, скорострелният, хвърли един поглед на Шелинг като студент и здравата се изплаши, така, както му изкара акъла само разгръщането на „Феноменология на духа“ на Георг Фридрих Хегел. Това не беше обикновена дама. Не, това беше кукла с изискан вкус, в чиято глава идеите танцуваха като светулки. Косата ѝ беше хаос от къдрици, очите ѝ бяха големи, тъмни и широко отворени, имаше дълга шия и широки четвъртити плещи и във въпросния ден, онази октомврийска утрин, докато пресичаше улицата, така както беше пресичала много пъти досега, той зърна нещо уязвимо и болка пробягна по лицето ѝ като полъх на вятъра и в този миг тя му се видя много млада. Всичко – устните ѝ, веждите ѝ, очите ѝ – допринасяше за това изражение, което трая само миг, но на двойника на Клайнфелд, седнал на тоалетната чиния, с боксерки около глезените, се стори, че болката, която беше видял и която тя беше изпитала, бе дошла си бе отишла ведно с една-единствена печална мисъл за някого.
Тази гледка го освободи с един замах. Освободи детето, крадеца на бази, поета на живота, на увереността, и онзи изгубен чаровник, оригиналният Клайнфелд, се завърна поне за миг и аз (понеже това бях аз, едновремешният Бруно Клайнфелд) си избърсах задника набързо, но грижливо, грабнах джинсите и ризата, смотани на топка на пода, и сакото на закачалката до вратата с четири ключалки, проверих дали ключовете са в джоба ми, профучах надолу по стълбите, излетях на улицата и се втурнах след дамата като някакъв нескопосан трубадур. Извиках: „Спрете!“.
Тя спря и се обърна. Тогава още не беше моята Хари. О, не, тя беше дамата с палтата, която се завъртя на пети и ме погледна изотгоре. Беше висока и онази детска уязвимост я нямаше. Веждите ѝ се сбърчиха презрително и аз усетих как загубенякът се надига, жалкият имитатор, но беше твърде късно. Протегнах ръка.
– Бруно Клайнфелд, вашият съсед. Исках да се запозная с вас. Хари, непознатата, се поусмихна и се здрависа с мен.
– Приятно ми е, господин Клайнфелд – каза.
Без майтап, точно тогава слънцето излезе иззад един облак и огря улицата и аз не изпуснах мига, понеже това трябва да правим, ако не искаме жените да ни отминават, и казах:
– Съдбовно озарение!