Откъс от "Древна светлина" на Джон Банвил в превод на Иглика Василева

Предлагаме откъс от 'Древна светлина' на Джон Банвил в превод на нашата колега Иглика Василева. Романът е скорошно издание на 'Колибри'.
Алекс Клийв е театрален актьор в залеза на кариерата си и на живота си. Стигнал е до онзи момент на равносметка, в който спомените му го връщат към годините на неговата първа и вероятно единствена любов, когато той е само на петнайсет години, а жената – над два пъти по-възрастна от него и майка на най-добрия му приятел. Измъчван от неистово желание по нея, с ум, напълно замъглен от силни чувства и сексуални желания, за него всеки ден е изпитание. Много скоро положението на тази необичайна двойка в малкия град, където всичко се знае, става невъзможно и в крайна сметка опустошително.
Не по-малко опустошителни са и спомените, които връщат вече възрастния актьор към единствената му непрежалима дъщеря, чиято нелепа смърт от болест или сърдечна мъка остава докрай загадка за нейните родители.
Но когато обречената му актьорска кариера най-неочаквано се възражда с покана за участие в главната роля на филм за една мистериозна личност, Алекс Клийв потъва в света на снимачната площадка, където един опит за самоубийство му разкрива с болезнена яснота мъката, която терзае разбитите сърца.
„Древна светлина“ е емоционален разказ за любовта, за болката от загубата и смъртта и за призрака на миналото, който никога не напуска настоящето.
 

Като говорим за сънища, снощи ме споходи един от най-смахнатите; ето, сега се сетих за него. Но той май трябва да бъде разказан с всичките му съмнителни подробности; някои сънища са такива. Този ще има нужда от истински поет трубадур, за да бъде описан подобаващо. Ще се опитам. Бях в някаква къща на брега на река. Стара къща, висока и порутена, с невъзможно островръх покрив и криви комини – нещо като къщичка върху курабийка, сякаш извадена от вълшебна приказка, причудлива, но зловеща или пък зловеща, защото е причудлива, каквито са всъщност къщите в приказките. Бях отседнал в нея, май бях в нещо като работна ваканция заедно с група други хора – семейство или приятели, или и двете, – въпреки че наоколо не се виждаше жива душа, и точно в този момент вече се стягахме да се връщаме. Бях на горния етаж, в малка стая с голям прозорец, широко отворен, който гледаше надолу към реката. Навън слънчевата светлина беше особена – прозирна, всепроникваща, с нещо лимонено в нея, като много фина течност, и затова по вида й не можеше да се прецени коя част на деня е – сутрин, обед или вечер. Знаех, че закъсняваме – влак или нещо друго трябваше да потегли много скоро, – бях разтревожен, а в бързината и непохватен, но трябваше да събера всичките си неща – оказаха се страшно много – в два или три безнадеждно малки куфара, които стояха отворени върху тясното легло. Изглежда, в областта е имало продължителна суша, защото реката, която се виждаше, че не е нито широка, нито дълбока дори при пълноводие, сега представляваше само едно плитко корито с лепкава, светлосива кал. Колкото и да бързах с прибирането на багажа, бях нащрек за нещо, без да знам какво точно, и затова, докато работех, непрекъснато  се обръщах назад да надникна през прозореца. В един момент забелязах, че едно нещо, за което си мислех, че е дънер на изсъхнало дърво и лежи напряко на речното корито, цялото покрито с лъщяща тиня, всъщност е живо същество, нещо като крокодил, ама не съвсем или пък повече от крокодил; виждах огромната му челюст, която помръдваше, както и древните му клепачи, които се отваряха и затваряха бавно и както изглежда, с голямо усилие. Сигурно е било изхвърлено  тук с приливната вълна, която е предшествала засухата, и е заседнало в тресавището, безпомощно и агонизиращо. Това ли беше нещото, което ме държеше нащрек? Почувствах терзание и раздразнение в равна степен, терзание заради пострадалото създание и раздразнение за това, че трябваше някак да се справя със ситуацията, като му помогна да бъде спасено или като се разпоредя да го избавят от мъките му. То обаче нямаше вид да се мъчи, нито да е в беда; всъщност изглеждаше съвсем спокойно и безропотно, почти апатично. Може би пък не е било изхвърлено тук, може да е някакво същество, което живее в тиня, ала буйните води на последното наводнение са го оголили, същество, което при следващия прилив ще потъне и отново ще се скрие в стария си, подводен, лишен от светлина свят. Заслизах надолу, краката ми, натежали, сякаш стегнати в оловните обувки на дълбоководен гмуркач, затрополиха тежко по тясната стълба, после се потопих  в онази странна, водниста светлина. Като стигнах речния бряг, видях, че съществото се беше измъкнало от тинята и се бе превърнало в красива, мургава млада жена – дори и за сън това преобразяване ми се стори твърде банално и прекалено лесно, което още повече усили раздразнението ми и тревожната ми нетърпеливост: онези куфари бяха още празни, а аз стоя тук, отклонен от задачите си заради някаква нелепост, предрешена като магия. Но ето я тази девойка от дълбокото, седи на истински дънер на брега, обрасъл със сочна пролетна трева, с надменно, нацупено изражение на лицето, сключените й ръце положени върху едното коляно, лъскавата й, черна, дълга коса се спуска по раменете и силно изправения й гръб. По всичко личи, че би трябвало да я познавам или най-малкото да знам коя е. Беше пищно натруфена като циганка или като жена главатар на племе от едно време, цялата в гривни и мъниста, увита в тежки, бляскави тъкани в драматичните оттенъци на изумруденото, старото злато и бургундското тъмночервено. Чакаше нетърпеливо и ми се ядосваше, защото май трябваше да свърша нещо за нея, да направя някаква услуга, чието неизпълнение я караше да се чувства обидена. И както се случва в сънищата, аз едновременно знаех и не знаех каква е тази услуга, но никак не ми се нравеше перспективата да я извърша, каквато и да беше тя. Споменах ли ви, че в съня си бях много млад, едва ли повече от юноша, но въпреки годините си натоварен с грижи и отговорности, например опаковането на багажа, което остана недовършено там във високата стая с квадратния отворен прозорец, към който сега можех да вдигна поглед и в който струеше неизменната бледа слънчева светлина? Кепенците бяха вдигнати и от двете страни, приличаха на плетени от тръстика – нещо, на което обърнах специално внимание и което, необяснимо защо, ми се струваше от огромно значение. Давах си сметка, че има опасност да се влюбя още сега, на мига, в тази девойка, тази властна принцеса, но знаех, че ако това стане, то ще ми коства главата или най-малкото ще ми причини големи страдания; на всичкото отгоре ме чакаше толкова много работа, толкова много, че не можех да си позволя подобно лекомислено отстъпление. В този момент сънят изгуби своя фокус, замъгли се, поне в спомена ми за него. Мястото на действието изведнъж се беше преместило вътре в къщата, в тясна стая с малки квадратни прозорчета с дълбоки, заслонени амбразури. Отнякъде се появи и втора девойка, приятелка на принцесата или компаньонка, по-възрастна и от двама ни – енергична, делова и взискателна, на чиито изисквания обаче принцесата се противопоставяше, както и аз, и която в крайна сметка вдигна ръце от нас двамата, пъхна ядно юмруци в много дълбоките джобове на много дългото си палто и страшно разярена, се фръцна и излезе. Като останах насаме с тъмнокосата красавица, опитах се да я целуна, съвсем лекичко и нехайно – продължавах да се тревожа за онези неприготвени куфари, преливащи от разхвърляни дрехи, които стояха отворени като човките на малки птичета в гнездо, – но тя ме отблъсна също толкова нехайно. Коя може да е била, кого олицетворяваше? Даун Девънпорт е първата кандидатка за поста, но според мен не беше тя. Били Страйкър, отслабнала и разкрасена като за съня ми? Едва ли. Моята Лидия, дъщеря на древната пустиня? Хмм. Чакайте... знам. Разбира се, това беше Кора, момичето на Аксел Вандер; не както я играе Даун Девънпорт, изпълнение, което, ако трябва да съм честен, смятам за повърхностно поне до този момент, а както аз я виждам във въображението си, чужда и отчуждена, саможива, горда и объркана. Краят на съня, доколкото успях да го задържа, беше нещо смътно и неясно като омайната девойка – бях я нарекъл принцеса, но само за удобство, докато тя със сигурност беше момиче от простолюдието, макар и необикновено, – която ме напусна, пое по голия речен бряг, не крачеше, а сякаш се носеше във въздуха, отдалечаваше се безшумно и заедно с това се връщаше обратно към мен. Това явление не продължи много дълго, това невъзможно, едновременно отдалечаване и приближаване, докато накрая  заспалият ми ум не издържа, всичко се отпусна и бавно потъна във вече нищо нерегистриращия мрак.